Библиографският контрол и дигитализацията на културно-историческото наследство

Проблемът за библиографския контрол и дигитализацията на научното и културно-историческото наследство набира инерция през последните две десетилетия. Връзката между тези две дейности бе най-напред ясно идентифицирана от Комисията за опазване и достъп на САЩ¹. Контекстът, в който се изследва тази връзка, е свързан с тревогата от факта, че повече от 80 млн. т. в националните американски научни библиотеки, т. е. около 25% от библиотечното наследство на страната и над 2.5 милиарда страници от националните архиви са заплашени от изчезване поради хартията, на която са записани. Нетрайната и чуплива хартия, използвана през ХХ в., е огромна заплаха за културно-историческата памет и налага незабавни консервационни действия. Направените изследвания показват, че едва около 20-30% от крехките и чупливи книги могат да се съхранят чрез микрофилмиране. Тази ситуация изправя комисията пред мъчителната отговорност за избора на тези 20-30%, които трябва да бъдат съхранени и което е още по-страшно пред решението кои 70-80% трябва да бъдат обречени на изчезване. В тази връзка Комисията съзира ролята на големите библиотеки в САЩ. Техните колекции са резултат на внимателен подбор, а техниките, разработени от тези библиотеки за библиографска информация, могат успешно да бъдат използвани при разрешаването на критичната ситуация. На библиотекарите, съответно на архивистите и на кураторите в музеите, се възлага огромната отговорност да анализират фондовете си, да преценят ценността на колекциите си и да изготвят описи на онази част от сбирките, които незабавно трябва да се подложат на консервационни процедури, да се презапишат върху друг носител и да се организира тяхното дългосрочно съхранение. Комисията набелязва някои най-общи критерии за оценка на документите, които трябва да бъдат избрани, но заедно с това тя осъзнава, че такава огромна задача не е по силите на една или няколко библиотеки, защото никоя от тях не би имала достатъчно финанси да реши този проблем самостоятелно. Очевидно създаването на консорциуми за споделяне на отговорностите в този процес е едно от възможните решения. Организирането на такива локални, регионални, национални и международни консорциуми ще гарантира избягването на дублирането при презаписа на документите върху друг носител. А това означава, че отделените за целта финанси ще могат да се използват по-ефективно и самият процес ще стане икономически по-изгоден. Контролът в консорциумите се реализира именно чрез своден каталог, който подпомага избягването на повторения при презаписа и който в крайна сметка операционализира целия процес. Резюмирайки, можем да кажем, че библиографският контрол изпълнява двойна функция в процеса по опазването и съхраняването на научното и културно наследство – той е инструмент на подбора и инструмент за управление на презаписаните колекции.

Второто приближение към тази тема се появява в края на ХХ в. и е свързано с възможностите за достъп до публикации в електронна среда в резултат от бързото развитие на ИКТ. Идеята за библиотеките “без стени” ражда глобалния достъп и глобалния потребител. Вече е напълно възможно да се навигира не само в електронните ресурси на една библиотека, а във всички виртуални библиотеки от компютърните мрежи. Именно този глобален ползвател с потребности за неограничен достъп се нуждае от една по-гъвкава и отворена система за търсене, която да не е обвързана със строгите правила на каталогизацията и на библиографските стандарти. На границата на двете хилядолетия централна тема на цяла поредица от публикации става сравнителният анализ на системите за каталогизация, развивани на основата на международно признати и утвърдени стандарти, и на системите за търсене в мрежите, т. нар. “търсачки”. Изтъквайки ролята на програмата за библиографски контрол като една от най-успешните програми на ХХ в., допринесла за унифициране на методите за интелектуален анализ на записаната информация чрез структурирано описание, класификация и анализ на контекста, за намаляване на разходите за каталогизация и за успешен преход към електронизация на библиографската дейност, редица специалисти застанаха на позицията, че библиографският контрол трябва да се съобрази с промените в информационното общество на ХХІ в. Конференцията “Bibliographic Control for the New Millennium” (2000 г.), проведената в Библиотеката на Конгреса, очерта една нова ситуация в полето на достъпа до информацията. К.Линч² заявява, че в ХХІ в. назрява революционна ситуация в обществото, свързана с появата на огромно количество от записано знание направо в дигитална форма, количество, което значително надхвърля традиционната печатна комуникация. Тази нова информационна криза се маркира и в доклада на Европейската комисия за опазване и достъп, подготвен за Юнеско³. Според този доклад скоростта, с която навлиза дигиталният свят, “преобръща установения от практиката ред за осигуряване на опазването. Поколения от платформи, програми и техники се сменят така бързо, че дигиталните материали стават недостъпни поради несъвместимост вече не след десетилетия, а след няколко години” . Времевите рамки за осъществяване на мерките по осигуряване на опазването се свиват – предпазните стъпки, гарантиращи достъпност до дигиталните документи, трябва да се извършват в най-ранните етапи от жизнения им цикъл.

Подкрепа за сближаване на методите за анализ и описание на документите, развивани от каталогизационните системи и в “търсачките” чрез т. нар. “мета-данни” се заявява от редица специалисти⁴. Предимствата на тези системи се търсят във факта, че те обхващат голямо количество от новопоявилите се документи, т. нар. “некнижни документи” – звукови, видео, визуални, комбинирани (мултимедийни). Освен това те предлагат по-бързо и качествено издирване, те са по-евтини и осигуряват не само идентификация на записания документ, но и неговия последващ анализ в самите системи за достъп. Мета-данните, т. е. данни за данните, използвани в мрежовите ресурси, са също вторична информация за идентификация и достъп. Важно е тук какво в тази инфраструктура може да бъде споделено и разпределено между отделните участници в информационния обмен. Всички общности, ангажирани с търсене на информация, трябва да имат думата при избора и управлението на процесите, както и учените, които работят с материалите.

Като се вземе под внимание миграцията на огромни масиви от записаното знание от печатна в дигитална форма, трябва да отбележим, че реално се очертава криза в процеса на стандартизация. Дигиталното знание не е само текст, а и звук, и образ, т.е. комбинация от всички тези форми. Съществуващите стандарти за библиографски запис на отделни видове документи са подложени на силен натиск от средата – появяват се нови видове уеб-документи, които имат хибриден характер и не се поддават на строгите каталогизационни правила. Независимо от тази сложна ситуация някои автори като М. Горман⁵ считат, че системата за библиографски анализ и каталогизация на електронните документи чрез MARC-форматите е достатъчна заедно със стандартизираните класификационни системи, предметни рубрикатори и контролни авторитетни файлове за адекватна идентификация и осигуряване на достъп. Най-популярното проявление на мета-данните, т. нар. Дъблинско ядро, според него е “недостатъчно определено подмножество на формата MARC”. Въпросът според Горман е не как да се каталогизира, а кои електронни документи да се каталогизират. Скептичен в оценките си за международните инициативи в областта на мета-данните е и докладът на Присила Каплан⁶. Авторката подлага на критичен анализ и оценка няколко основни модела като “ The Text Encoding Initiative (TEI) Header”, “The Encoded Archival Description (EAD)”, “Dublin Core Metadata Element Set (DCMES)”, “Visual Resources Association (VRA)”, “Core Categories for Visual Resources”, “Functional Requirements for Metadata Records”. От анализа става ясно, че основната част от съдържанието на тези мета-формати се опира на библиографската информация, а по-малка част – на управленски данни, подкрепящи употребата на ресурса.

Третото приближение към темата е свързано с усилията за опазване на културното, научното и историческото наследство, включително и това в дигитална форма. Новият контекст, в който се поставя въпросът за библиографския контрол, изисква оценка за това дали той може да обхване описанието и да гарантира достъпа до дигитални обекти, създавани в рамките на т. нар. “институции на паметта” – библиотеки, архиви и музеи. Именно в тези институции в началото на новото хилядолетие отчетливо се изявява стремеж за конвергенция в информационната им политика и в политиката им на достъп до културните ценности. Въпросът, който се поставя и дискутира в професионалните общности, е има ли място библиографският контрол в създаването на интегрирани системи за достъп до обекти, създадени в резултат от прилагането на различни стандарти и различни кодиращи практики.

Още един аспект в тази дискусия е мястото на библиографския контрол в процеса на опазването. Според специалистите трайното съхранение на дигитални обекти за по-дълъг период от време изисква периодични действия, насочени към съвместимост с непрекъснато изменящата се среда. Достъпът до дигиталните документи, текущо появяващи се в информационните мрежи и създадените в резултат от ретроконверсия, изисква изграждане на система от дигитални архиви – организации, гарантиращи автентичността на документите, правата и ограниченията по осигуряване на достъпа.

Разпределената система от такива архиви дава възможност на институциите не само да се специализират за определени видове материали или за обслужване на определени общности, а да се създаде една по-широка дигитална среда на търсене, включително и системите на електронната търговия. Именно в този променен контекст трябва да се търсят пътища за промяна и гъвкава адаптация на библиографския контрол. Ще цитираме думите на Клифърд Линч “... навлизаме в нов свят, където дигиталното ще доминира и където ще се използват не само локално действащи системи. Светът на информацията става глобален. В тези условия ние трябва да начертаем бъдещата карта на библиографския контрол, като осъзнаем коя е нашата специфична ниша и продължаваме да развиваме и усъвършенстваме уменията си, но не изолирано, а в сътрудничество с другите и да разбираме променящия се контекст”⁷.

Още през 1997 г. група изследователи, подкрепени от Съюза на библиотечните и информационните работници и Програма “Библиотеки” на Фондация “Отворено общество”, разработи проекта “Национална програма за опазване на библиотечните фондове”⁹. Проблемът за библиографския контрол при изпълнението на тази програма беше засегнат както в неговата изследователска, констативна част, така и в предложения модел за бъдещи действия в национален мащаб. През изминалите години не бяха предприети никакви практически действия по осъществяването на този проект. Днес е излишно да се анализират финансовите, организационните и субективните причини за това, но може да се каже, че от гледна точка на сегашната ситуация, той все още може да бъде полезен в някои свои части и като пример могат да се посочат принципните положения по отношение на библиографския контрол. Изминалите от тогава почти десет години донесоха редица промени, повечето от които благоприятстват развитието на дейностите по опазване на библиотечните фондове и по-конкретно дигитализацията на писменото културно наследство. Като оставим настрана бързото развитие на информационните и комуникационни технологии със задоволство можем да отбележим, че проблемът за дигитализацията на националното писмено културно наследство е намерил отражение в основния документ на културната политика на действащото правителство – “Концепция за развитието на българската култура”¹⁰ Като отражение на множеството инициативи в ЕС нашата страна предвижда разработването на две национални програми, свързани с организацията на тази дейност – “Национална програма за цялостно картотекиране и описване на ръкописно-документалното наследство на територията на България” и “Национална програма за дигитализация на ръкописно-документалното наследство”. Независимо от това някои отговорни институции вече са започнали да работят по проекти, които се подкрепят финансово от бюджета и от Шестата рамкова програма на ЕС. През 2005 г. в Народната библиотека започна изграждането на дигитален център, а през тази година в Института по математика и информатика на БАН беше открита технологична линия за дигитализация в рамките на проекта “Трансфер на знания в областта на дигитализацията на културното и научно наследство на България”. Наред с тези по-мащабни начинания вече са осъществени и някои по-малки проекти, които са между първите опити за представяне на издания във виртуалното пространство. За пример може да се посочи дигитализацията на цялото течение на сп. Сердика¹¹ от Столичната библиотека. Трябва да споменем и българо-американския проект „Repertory of Medieval Bulgarian Literature and Letters”¹² с ръководители А. Милтенова и Дейвид Бирнбаум за дигитализация на средновековни славянски ръкописи, както и проекта за виртуална библиотека на Университетската библиотека и Факултета по славянски филологии,наречен “Bibliotheca Slavica”¹³ .

Съгласуването на дейността им и координирането може да стане чрез създаването на контролираща информационна система, която ще предлага своден Интернет-каталог за дигитализираните колекции. Всяко ново включване трябва да се подлага на колективно обсъждане в рамките на консорциума.

В този доклад, който има повече теоретичен характер не е уместно да се обръща специално внимание на конкретната организационна страна на библиографския контрол, но трябва да се подчертае, че основна предпоставка за успешното представяне и ползване на дигитализираните материали е дългосрочното сътрудничество между институциите, които са натоварени с тази дейност. Необходимо е да се обърне специално внимание на обстоятелството, че стандартизирането на отделните процеси на библиографския контрол е задължително условие за осъществяването на всяка форма на коопериране в национален и международен мащаб. А това означава безкомпромисно прилагане на международните стандарти за библиографски контрол, както при текущата регистрация на дигитални документи, така и при ретроконверсията на традиционни материали в дигитална форма.

По отношение на библиографското описание може да се каже, че използваните от нас стандарти са съгласувани с международните норми за библиографско описание. Предстои процес на внедряването на прякото използване на международните стандарти, който ще бъде съпроводен от приемане и договаряне на редица локални методични решения в случаите на алтернативни възможности, допускани в тях.

Не така стои въпросът с правилата за каталогизация, които, макар и да са съобразени с действащите стандарти, са разработвани за традиционни каталози и библиографски указатели и не отразяват възможностите за търсене в електронните каталози. Те не обхващат и особеностите на библиографските материали, които не са книги и не могат да задоволят нуждите на библиографското описание в съвременните библиотеки. От друга страна трябва да се признае, че процесите на стандартизация на библиографското описание все още не са обхванали правилата за каталогизация, които са разработени на национално, регионално или езиково ниво. Международната професионална общност на библиографи и каталогизатори активно обсъжда възможността за приемане на единни международни правила за каталогизация като път към окончателното унифициране на библиографските записи в глобален план.¹⁵ В контекста на този процес пред българските библиотеки ще изникне въпросът за промяна на националните правила. В това отношение съществуват възможности за различни решения (разработване на нови национални правила, съгласувани с международните, приемане на пряко действие на международните с допълването им с национални методични указания и др.), но още сега трябва да подчертаем, че това не може да стане без активното включване на специалистите – каталогизатори от различните институции в процеса на утвърждаване на подобни решения.

По отношение на съдържателния анализ в процеса на библиографския контрол също предстоят нови задачи. Използването на единна класификационна схема във всички видове библиотеки в страната безспорно е стъпка напред по пътя на унифицирането на анализа на съдържанието. Трябва обаче да се признае, че действащите в момента класификационни таблици, макар и приведени в стандартен вид с помощта на допълнения, са остарели и с изключение на публикуваните от време на време нови индекси и методични решения, отдавна се нуждаят от преработка. Нашата страна е една от малкото в Европа, която не разполага със съвременно стандартно издание на УДК нито в печатен, нито в електронен формат.

Анализът на съдържанието на материалите чрез предметизация също изисква унифициране в национален мащаб. Използваната в националната библиотека от десетилетия система за предметизация вече се прилага в библиографските бази данни за книги на националната библиография, но тя не е достатъчно позната от професионалната общност на страната. Не са разработени и разпространени необходимите правила и указания за ползването на Списъка от предметни рубрики за универсални библиотечни фондове.

Но най-сериозната пречка пред изграждането на система за споделена отговорност за библиографския контрол както върху традиционните, така и върху дигитализираните материали е отсъствието на единен национален формат за обмен на машинночетими библиографски записи. Особеностите на процеса на автоматизация на библиотечните процеси у нас досега не позволиха да се приеме единен международен формат. И докато това не се осъществи, нашето желание да представянето на дигитализирани текстове във виртуалното пространство като резултат от съгласувани действия на отговорните институции в рамките на целенасочено обединение (консорциум) и включването в големи международни проекти за дигитализация ще бъде ограничавано от необходимостта да участваме в националния и наднационалния библиографски контрол с адекватни средства. Все пак каталогизаторите и библиографите в България разполагат с преводи на български на двата основни международни формата за машинночетими библиографски записи. Въпрос на договорка е кой от тях ще се използва при изграждането на своден Интернет-каталог за дигитализираните колекции.

1. 
   Избор на национален комуникативен формат за обмен на машинночетима библиографска информация
   
2. 
   Хармонизация на националните правила за каталогизация в съответствие с развитието на международни правила
   
3. 
   Създаване на бази данни за ценните колекции на библиотеките при спазване на изискванията за съвместимост на информацията
   
4. 
   Изграждане на своден каталог на дигитализираните документи в библиотеките като инструмент за контрол на процеса
   
5. 
   Приемане на принципи за подбор и регистрация на дигитални документи в текущата национална библиография