Ла Педрера не е създадена от Гауди

50.
Командир Диего Гарса водеше четиримата въоръжени агенти от Гуардия Реал по Пласа де ла Армерия, като гледаше право напред и не обръщаше внимание на шумните репортери зад оградата, които бяха насочили телевизионните си камери към него между вертикалните пръчки и с викове настояваха за коментар.
„Поне ще видят, че някой предприема действия“.
Когато стигнаха до катедралата, главният вход се оказа заключен — нищо чудно в този час
— и Гарса заблъска по вратата с дръжката на пистолета си.
Никакъв отговор.
Той продължи да удря.
Накрая ключалката се превъртя и вратата се отвори. Командирът се озова лице в лице с чистачка, която изглеждаше разбираемо уплашена от малката армия пред входа.
— Къде е епископ Валдеспино? — попита Гарса.
— Ъъъ… нямам представа — отвърна жената.
— Знам, че е тук — заяви началникът на Гуардия Реал. — И с него е принц Хулиан. Не си ли ги виждала?
Тя поклати глава.
— Току-що идвам. Чистя в събота вечер след…
Гарса се провря покрай нея и нареди на хората си да се разгърнат из сумрачната църква.
— Заключи вратата — каза на чистачката. — И не ни се пречкай.
После зареди оръжието си и тръгна право към кабинета на Валдеспино.
Моника Мартин стоеше пред диспенсера за вода в подземния контролен център на двореца оттатък площада и пушеше. Поради разгърналото се в Испания либерално движение за
„политическа коректност“ пушенето в офисите беше забранено, но при този инкриминиращ потоп, който в момента заливаше двореца, тя можеше да си позволи някое и друго откраднато дръпване.
И петте телевизионни канала на редицата монитори с изключен звук продължаваха да отразяват покушението срещу Едмънд Кърш, като безкрайно повтаряха кадрите на жестокото му убийство. Разбира се, всяко излъчване се предшестваше от обичайното предупреждение:
ВНИМАНИЕ: Следващите материали съдържат кадри, които може да не са подходящи за всички зрители.
„Безсрамници“ — помисли си тя. Знаеше, че тези предупреждения не са проява на тактичност от страна на телевизията, а хитри реклами, гарантиращи, че никой зрител няма да превключи канала.
Дръпна от цигарата, като местеше погледа си от монитор на монитор. Повечето телевизии цитираха роящите се конспиративни теории с гръмки заглавия в течащи в долния край на екрана текстове.
Футуристът убит от Църквата?
Научното откритие изгубено завинаги?
Убиецът нает от кралското семейство?

„От вас се очаква да отразявате новините — измърмори тя наум. — А не да разпространявате клеветнически слухове под формата на въпроси“.
Винаги беше вярвала в значението на отговорната журналистика като крайъгълен камък на свободата и демокрацията и затова редовно се разочароваше от журналисти, които разпалваха страстите, като разпространяваха абсурдни идеи — и избягваха съдебно преследване, като просто представяха нелепите твърдения като въпроси.
Правеха го дори уважаваните научни канали, които питаха своите зрители: „Възможно ли е този храм в Перу да е построен от древни извънземни?“
„Не! — искаше да изкрещи на телевизора Мартин. — Не е възможно! Стига сте задавали идиотски въпроси!“
На един от екраните видя, че Си Ен Ен полагат усилия да проявяват почтеност.
Да си спомним за Едмънд Кърш.
Пророк. Визионер. Творец.
Взе дистанционното и увеличи звука.
— … човек, който обичаше изкуството, технологиите и иновациите — със скръбно изражение говореше водещият. — Човек, чиято почти свръхестествена способност да предвижда бъдещето му спечели световна известност. Според неговите колеги се е сбъднало всяко предвиждане на Едмънд Кърш в областта на компютърните науки.
— Точно така, Дейвид — включи се неговата партньорка. — Ще ми се да можехме да кажем същото и за неговите предвиждания за собствения му живот.
Пуснаха архивни кадри с пращящия от здраве загорял Едмънд Кърш, който даваше интервю на тротоара пред Рокфелеровия център в Ню Йорк.
— Днес ставам на трийсет години, а средната продължителност на живота е едва шейсет и осем. Заради бъдещото развитие на медицината, методите за удължаване на живота и регенерирането на теломерите обаче аз предвиждам, че ще доживея сто и десетия си рожден ден. И до такава степен съм убеден в това, че преди малко резервирах ресторанта „Рейнбоу Рум“
за тържеството, което ще организирам тогава. — Кърш се усмихна и вдигна поглед към върха на небостъргача. — Платих цялата сметка осемдесет години по-рано, плюс инфлационната корекция.
Разнесе се мрачният глас на водещата.
— Както гласи старата поговорка, човек предполага, Господ разполага.
— Абсолютно вярно — съгласи се колегата ѝ. — И не стига интригата, която се заплита около смъртта на Кърш, но се носят и какви ли не догадки за характера на неговото откритие. —
Той настойчиво се вторачи в камерата. — Откъде идваме? Къде отиваме? Два въпроса, които пленяват въображението.
— И за да потърсим техния отговор, в студиото сме поканили две високообразовани дами,
едната свещенослужителка от Епископалната църква във Върмонт, а другата еволюционна биоложка от Калифорнийския университет в Лос Анджелис — развълнувано съобщи водещата.
— Ще чуем техните коментари след рекламите.
Мартин вече знаеше какви ще са коментарите им. „Напълно противоположни, иначе нямаше да ги поканите в предаването си“. Свещенослужителката несъмнено щеше да каже нещо от рода на „Ние идваме от Бог и отиваме при Бог“, а биоложката щеше да отговори: „Ние сме еволюирали от маймуните и някой ден ще изчезнем“.
„Няма да докажат нищо, обаче зрителите са готови да гледат какво да е, стига да е достатъчно шумно рекламирано“.

— Моника! — разнесе се гласът на Суреш.
Тя се обърна и видя, че директорът на отдел „Електронна сигурност“ почти тичешком завива зад ъгъла.
— Какво има?
— Току-що ми се обади епископ Валдеспино — задъхано каза той.
Мартин изключи звука на телевизора.
— Епископът се е обадил… точно на теб? Каза ли ти какви ги върши, по дяволите?
Суреш поклати глава.
— Не го попитах и той не ми обясни. Обаждаше се да види дали мога да проверя нещо на телефонните ни сървъри.
— Не разбирам.
— Нали знаеш, че КонспирасиНет постнаха материал, според който някой от двореца позвънил в „Гугенхайм“ малко преди началото на презентацията на Кърш и поискал Амбра
Видал да добави името на Авила в списъка на гостите?
— Да. И аз те помолих да проучиш този въпрос.
— Е, Валдеспино ме помоли за същото — искаше да вляза в записите на телефонната централа, да открия този разговор и да се опитам да установя откъде в двореца е бил проведен,
за да получим по-добра представа кой може да е позвънил.
Мартин се обърка, тъй като смяташе, че самият Валдеспино е най-вероятният заподозрян.
— Според „Гугенхайм“ тази вечер на музейната рецепция получили обаждане от основния номер на кралския дворец. Има го в паметта на телефона им. И тъкмо тук е проблемът. Проверих в нашите записи за изходящи обаждания по същото време. — Суреш поклати глава. — Нищо.
Нито едно. Някой е изтрил записа за обаждането от двореца до „Гугенхайм“.
Пиарката се взря в колегата си.
— Кой има достъп до централата?
— Точно това ме попита и Валдеспино. И аз му казах истината. Че като шеф на отдела бих могъл да го изтрия аз, обаче не съм го направил. И че единственият друг човек, който има достъп до тези записи, е командир Гарса.
Тя го зяпна.
— Смяташ, че Гарса е пипал в телефонните ни записи, така ли?
— Има логика — отвърна Суреш. — В края на краищата неговата работа е да защитава двореца и сега, ако се проведе разследване, що се отнася до нас, такова обаждане не е имало.
Формално погледнато, това напълно ни оневинява. Изтриването на записа ни спестява огромни неприятности.
— Нищо не ни спестява! — отсече пиарката. — Няма никакво съмнение, че такъв разговор е бил проведен! Амбра е включила Авила в списъка на гостите! И от рецепцията на „Гугенхайм“
ще потвърдят…
— Всичко това е вярно, но каква тежест има думата на някаква млада музейна рецепционистка срещу целия кралски дворец? Що се отнася до нашите записи, такова обаждане просто не е имало.
Категоричното заключение на Суреш ѝ се струваше прекалено оптимистично.
— И ти си обяснил всичко това на Валдеспино, така ли?
— Това е самата истина. Казах му, че независимо дали се е обаждал Гарса, той, изглежда, е изтрил записа, за да защити двореца… След като затворих обаче, се сетих за нещо друго.
— Какво?
— Формално погледнато, достъп до сървъра има още един човек. — Той се огледа нервно и се приближи до нея. — Принц Хулиан разполага с кодове за достъп до всички системи.

— Това е нелепо!
— Знам, че звучи шантаво, само че по това време принцът е бил сам в апартамента си.
Спокойно може да се е обадил, а после да се е логнал в сървъра и да е изтрил записа. Софтуерът е елементарен, а принцът е много по-печен в модерните технологии, отколкото си мислят хората.
— Суреш, сериозно ли смяташ, че принц Хулиан, бъдещият крал на Испания, лично е пратил наемник в музея „Гугенхайм“, за да убие Едмънд Кърш? — сопна му се тя.
— Не знам — отвърна той. — Казвам само, че е възможно.
— Защо му е на принц Хулиан да прави такова нещо?!
— Тъкмо ти не би трябвало да задаваш този въпрос, след като се налагаше да се занимаваш с негативните реакции в медиите, задето Амбра и Едмънд Кърш прекарват толкова много време заедно.
— Отношенията им са били чисто делови!
— В политиката общественото мнение е всичко — ти си ме учила на това. И двамата с теб сме наясно, че предложението за брак не донесе на принца онзи имидж, на който се е надявал.
Телефонът на Суреш изпиука и докато четеше полученото съобщение, на лицето му се изписа смаяно изражение.
— Какво става? — попита Мартин.
Той безмълвно се завъртя и се втурна към контролния център.
— Суреш! — Пиарката угаси фаса, затича се след него и го настигна при работната маса на един от неговите хора. На монитора течеше запис от охранителна камера.
— Къде е това? — попита тя.
— Задният изход на катедралата — поясни техникът. — Преди пет минути.
Мартин и Суреш се наведоха напред, за да гледат по-отблизо. На екрана от църквата излезе млад дякон и забърза по сравнително тихата Кале Майор, отключи един стар и очукан опел седан и се вмъкна зад волана.
„Добре де, просто се прибира вкъщи след богослужението — помисли си пиарката. —
Какво от това?“
Опелът потегли, измина кратко разстояние и спря необичайно близо до задния изход на катедралата — същия, през който преди малко беше излязъл дяконът. В следващия момент оттам се измъкнаха две тъмни приведени фигури и се метнаха на задната седалка на колата. Нямаше никакво съмнение, че това са епископ Валдеспино и принц Хулиан.
След секунди опелът потегли и изчезна зад ъгъла.

51.
Извисяващ се като грубо изсечена планина на ъгъла на Карер де Провенса и Пасейг де
Грасия, проектираният през 1906 година шедьовър на Гауди, известен като Каса Мила,
едновременно е жилищен дом и безценно произведение на изкуството.
Замислена от архитекта като непрекъсната крива линия, девететажната сграда лесно се разпознава по нагънатата си варовикова фасада. Нейните заоблени балкони и неправилни геометрични форми ѝ придават органичен облик, сякаш през хилядолетията безпощадните ветрове са издълбали кухини и вдлъбнатини като в пустинен каньон.
Въпреки че шокиращият модернистичен дизайн на Гауди отначало не допаднал на местните жители, Каса Мила получила одобрението на световната критика и скоро се превърнала в едно от най-ярките архитектурни бижута на Барселона. Пере Мила, индустриалецът, който поръчал на
Гауди сградата, трийсет години живял в най-големия апартамент и давал останалите двайсет жилища под наем. Пасейг де Грасия 92 до ден-днешен се смята за един от най-скъпите и заветни адреси в цяла Испания.
Докато шофираше теслата на Кърш по булеварда, сравнително пуст в този час, Робърт
Лангдън усещаше, че наближават. Пасейг де Грасия беше барселонската версия на парижката
Шанз-Елизе — най-широката и великолепна улица, безупречно поддържана и фланкирана от дизайнерски бутици.
Шанел… Гучи… Картие… Лоншан…
Лангдън най-после я видя — на двеста метра пред тях.
Дискретно осветена отдолу, светлата варовикова фасада с издължени балкони на Каса Мила веднага изпъкваше на „правоъгълния“ фон на квартала — сякаш прелестен къс океански корал е бил изхвърлен на брега и се е озовал сред бетонни блокчета.
— Точно от това се опасявах. — Амбра нервно посочи напред. — Виж!
Лангдън сведе очи към широкия тротоар пред Каса Мила. Там бяха паркирани пет-шест телевизионни буса и множество репортери съобщаваха новините на живо, като използваха дома на Кърш за фон. Неколцина охранители държаха навалицата на разстояние от входа. Смъртта на
Едмънд явно превръщаше в новина всичко, свързано с него.
Робърт се заоглежда в търсене на място за паркиране, но напразно.
— Наведи се — каза той на Амбра, разбрал, че не му остава друго, освен да мине точно край ъгъла, където са се струпали репортерите.
Тя се изхлузи от седалката и клекна на пода. Докато подминаваше оживения ъгъл,
професорът извърна глава и каза:
— Май са обкръжили целия главен вход. Няма да успеем да влезем.
— Завийте надясно — с бодра самоувереност се обади Уинстън. — Предполагах, че ще се случи така.
Блогърът Ектор Марсано тъжно гледаше нагоре към последния етаж на Каса Мила. Още не можеше да приеме, че Едмънд Кърш наистина е мъртъв.
От три години Ектор водеше рубриката за нови технологии в Barcinno.com — популярна платформа за съвместна работа на барселонските предприемачи и иновативни компании.
Фактът, че великият Едмънд Кърш живее в Барселона, го караше да се чувства като че ли работи в нозете на самия Зевс.
За пръв път се бе срещнал с Кърш преди повече от година, когато легендарният футурист

любезно се съгласи да говори на водещото месечно събитие на Барсино — „Вечер на издънките“, семинар, на който най-преуспяващият предприемач откровено разказваше за най- големия си провал. Кърш срамежливо призна пред публиката, че за шест месеца е похарчил над четиристотин милиона долара, за да осъществи мечтата си да създаде Е-Уейв, квантов компютър с толкова голяма изчислителна мощност, че да позволи безпрецедентно развитие във всички области на науката и особено на моделирането на комплексни системи.
— Боя се, че моят квантов скок в квантовите компютри засега е квантов провал — точно така беше казал.
Тази вечер, когато чу, че Кърш се готви да оповести революционно откритие, Ектор развълнувано си помисли, че може да е свързано с Е-Уейв. „Дали е открил разковничето?“ Но след философското встъпление на презентацията блогърът разбра, че се отнася за съвсем друго нещо.
„Дали някога ще узнаем какво е открил?“ — мислеше си той. Изпитваше такава скръб, че беше дошъл при дома на Кърш — не да блогира, а да отдаде почит.
— Е-Уейв! — извика наблизо някой. — Е-Уейв!
Струпалите се репортери започнаха да сочат с ръце и да снимат с камерите си лъскава черна тесла, която бавно пресичаше площада и се приближаваше към навалицата с ослепителните си халогенни фарове.
Ектор изумено зяпна познатата кола.
Тази тесла модел X с регистрационен номер Е-УЕЙВ беше толкова известна в Барселона,
колкото папамобилът — в Рим. Кърш често паркираше демонстративно на Карер де Провенса пред бижутерския магазин „ДАНиЕЛ ВиОР“, слизаше да раздава автографи и после взривяваше тълпата, като оставяше теслата сама да измине програмирания маршрут нататък по улицата, да пресече широкия тротоар — сензорите ѝ засичаха всички пешеходци или препятствия, — да отвори гаражния портал и да се спусне по спираловидната рампа в частния гараж под Каса
Мила.
Макар че всички тесли имаха опция за автоматично паркиране — те без усилие отваряха гаражните врати, влизаха вътре и се изключваха, — Едмънд самоуверено бе хакнал системата на колата си, въвеждайки по-сложен маршрут.
„Всичко това е част от шоуто“.
Тази вечер спектакълът беше доста по-странен. Кърш го нямаше, но автомобилът му се бе появил; бавно мина по Карер де Провенса, пресече тротоара към изящната гаражна врата и продължи да напредва, докато хората отпред му правеха път.
Репортери и оператори се втурнаха към колата, вторачваха се през тъмните прозорци и надаваха изненадани викове.
— Празна е! Зад волана няма никой! Откъде е дошла?!
Охранителите на Каса Мила очевидно и преди бяха присъствали на това зрелище и отблъсваха хората от теслата и отварящата се гаражна врата.
Празната пълзяща към гаража кола на Кърш напомняше на Ектор за куче, което се връща вкъщи, след като е изгубило своя стопанин.
Безшумно като призрак автомобилът влезе в гаража и тълпата избухна в аплодисменти,
видяла как любимата кола на Едмънд, както толкова много пъти преди, се спуска по спиралната рампа и изчезва в най-стария подземен паркинг в Барселона.
— Не знаех, че страдаш от клаустрофобия — прошепна Амбра, докато лежеше на пода до
Лангдън. Бяха се заврели между втория и третия ред седалки и се криеха под черното винилово

покривало, което тя беше извадила от багажника.
— Ще издържа — с разтреперан глас успя да отговори професорът, който повече се страхуваше от движещата се на автопилот кола, отколкото от това тясно пространство. Усещаше спускането ѝ по стръмната спирална рампа и се боеше, че всеки момент ще се блъснат.
Преди две минути, когато паркираха пред бижутерския магазин „ДАНиЕЛ ВиОР“ на Карер де Провенса, Уинстън им даде кристално ясни инструкции.
Без да слизат от теслата, двамата се прехвърлиха отзад и после Амбра само с едно натискане на клавиш на телефона задейства автоматичното паркиране.
Свит в мрака, Робърт усети, че колата бавно потегля по улицата. И когато тялото на Амбра се притисна към него, той не можеше да не си спомни своето първо тийнейджърско преживяване на задна седалка с красиво момиче. „Тогава бях още по-нервен“ — помисли си
Лангдън. Каква ирония, като се имаше предвид, че сега лежеше на пода на движещ се на автопилот джип заедно с бъдещата кралица на Испания.
Спуснаха се до края на рампата, направиха няколко бавни завоя и спряха.
— Пристигнахте — съобщи Уинстън.
Амбра мигновено отметна покривалото, надигна се предпазливо и надзърна през прозореца.
— Чисто е — заяви и слезе от колата.
Лангдън я последва с огромно облекчение.
— Асансьорите са в централното фоайе — каза тя и посочи изходната рампа.
Неговото внимание обаче внезапно беше привлечено от напълно неочаквана гледка. На бетонната стена на този подземен гараж точно пред паркинг мястото на Едмънд висеше картина на крайморски пейзаж в елегантна рамка.
— Едмънд е украсил паркинг мястото си с картина?!
Амбра кимна.
— И аз се учудих. Той ми каза, че така всяка вечер вкъщи го посрещала сияйна красота.
Робърт се позасмя. „Ергенска му работа!“
— Художникът е човек, когото Едмънд изключително уважава — осведоми го Уинстън,
чийто глас автоматично се беше прехвърлил в джиесема на Кърш, който носеше Амбра. —
Познахте ли го?
Лангдън не го беше познал. Картината бе просто добър акварелен пейзаж — нямаше нищо общо с обичайния авангарден вкус на приятеля му.
— Това е Чърчил — каза Амбра. — Едмънд постоянно го цитираше.
„Чърчил“. Трябваше да минат няколко секунди, докато професорът осъзнае, че тя говори за самия Уинстън Чърчил, прочутия британски държавник, който освен герой от войната, историк,
оратор и Нобелов лауреат, бе притежавал забележителна дарба на художник. Робърт си спомни как веднъж Едмънд бе цитирал премиера на Великобритания в отговор на нечия забележка, че вярващите го мразели: „Имате врагове? Добре. Това означава, че сте отстоявали мнението си за нещо!“
— Едмънд най-много се впечатляваше от разностранните таланти на Чърчил — прибави
Уинстън. — Хората рядко проявяват способности в толкова разнородни дейности.
— Затова ли Едмънд те е нарекъл Уинстън?
— Точно така — потвърди компютърът. — Това е изключителен комплимент от негова страна.
„Добре че попитах“ — помисли си Лангдън, който беше предполагал, че името е алюзия за
Уотсън — компютъра на Ай Би Ем, спечелил телевизионната игра „Опасност!“ преди десет години. Днес Уотсън несъмнено се смяташе за първобитна едноклетъчна бактерия на

еволюционната скала на синтетичния интелект.
— Е, добре. — Той посочи асансьорите. — Да се качим горе и да се опитаме да открием онова, за което сме дошли.
Точно в този момент намиращият се в Катедрал де ла Алмудена командир Диего Гарса притискаше джиесема към ухото си и смаяно слушаше пиарката на двореца Моника Мартин.
„Валдеспино и принц Хулиан са напуснали охранявания дворцов комплекс?!“
Началникът на Гуардия Реал нямаше представа какво са намислили.
„Пътуват в Мадрид с колата на някакъв дякон?! Пълно безумие!“
— Можем да се свържем с пътна полиция — предложи Мартин. — Суреш смята, че те могат да ги открият с трафик камерите…
— Не! — прекъсна я Гарса. — Прекалено е опасно да съобщаваме на когото и да било, че принцът е извън двореца без охрана! Главната ни грижа е неговата сигурност.
— Ясно — отвърна пиарката. Гласът ѝ, кой знае защо, изведнъж прозвуча нервно. — Трябва да знаете още нещо. Става дума за липсващ запис за телефонен разговор.
— Чакай малко — каза командирът, разсеян от появата на четиримата агенти от Гуардия
Реал, които го хвърлиха в изумление, като го обкръжиха. Преди да успее да реагира, собствените му агенти вече му бяха взели пистолета и телефона.
— Командир Гарса — каза старшият агент. — Имам пряка заповед да ви арестувам.

52.
Каса Мила е построена във формата на знака за безкрайност — крива линия, която се извива обратно и образува две огънати празни пространства в сградата. Тези открити атриуми са дълбоки близо трийсет метра, набръчкани са като частично срутени тунели и от въздуха приличат на две огромни пропасти в покрива.
Лангдън стоеше в по-тесния атриум и гледката нагоре определено му действаше смущаващо
— все едно е заседнал в гърлото на гигантски звяр.
Каменният под също беше неравен. В атриума се издигаше вито стълбище с парапет от ковано желязо, чиято решетъчна конструкция приличаше на несиметрични килийки на сюнгер.
Над парапета се разливаше малка джунгла от висящи растения и перести палми, които сякаш се канеха да погълнат цялото пространство.
„Жива архитектура“ — помисли си той, като се удивляваше на способността на Гауди да придаде на творбите си почти биологичен облик.
Погледът му отново се плъзна нагоре по извиващите се стени на „пропастта“, където мозайката от кафяви и зелени плочки се редуваше с приглушени фрески, изобразяващи растения и цветя, сякаш устремени към издължения къс нощно небе.
— Асансьорите са насам — прошепна му Амбра и го поведе покрай стената на атриума. —
Апартаментът на Едмънд е на последния етаж.
Когато се качиха в смущаващо тясната кабина, Робърт си представи мансардата. Веднъж беше ходил там, за да разгледа откритата наскоро малка изложба за Гауди. Доколкото си спомняше, това бе мрачен лабиринт от помещения почти без прозорци.
— Едмънд можеше да живее където си поиска — каза той, когато потеглиха нагоре. — Още не мога да повярвам, че е взел под наем мансарда.
— Апартаментът наистина е странен — съгласи се Амбра. — Но както знаеш, Едмънд си беше ексцентрик.
Стигнаха на последния етаж и излязоха в елегантен коридор, след което се качиха по друго вито стълбище на площадка под самия покрив на сградата.
— Тук е. — Тя посочи лъскава метална врата, която нямаше нито брава, нито шпионка.
Футуристичният вход изглеждаше напълно неуместно в такава постройка и очевидно беше нововъведение на Кърш.
— Нали каза, че знаеш къде си крие ключа? — попита Робърт.
Амбра повдигна джиесема на Едмънд.
— На същото място, където явно крие всичко.
Допря телефона до вратата, която изпиука три пъти, и Лангдън чу да се отварят няколко резета. Амбра прибра устройството в джоба си и натисна вратата.
— След теб. — И посочи с ръка.
Професорът прекрачи прага и се озова в сумрачно фоайе със стени и таван от светли тухли.
Подът беше от камък и въздухът му се стори рядък.
Той продължи навътре в просторно помещение и видя огромна картина, която висеше на задната стена, безупречно осветена от прожектори като в музей.
Лангдън се закова на място.
— Господи боже, това… оригиналът ли е?
Амбра се усмихна.
— Да. Мислех да ти го кажа в самолета, но реших да те изненадам.
Онемял, той тръгна към шедьовъра. Картината беше дълга три и половина метра и висока

над метър и двайсет — много по-голяма, отколкото си я спомняше от бостънския Музей за изящни изкуства. „Чух, че са я продали на анонимен колекционер, обаче нямах представа, че е
Едмънд!“
— Когато за пръв път я видях тук, не можах да повярвам, че Едмънд харесва този стил —
каза Амбра. — Но след като вече знам върху какво е работил през последната година, картината ми се струва зловещо уместна.
Робърт смаяно кимна.
Този прочут шедьовър беше една от най-известните творби на френския постимпресионист
Пол Гоген — революционен художник, който олицетворяваше движението на символистите от края на XIX век, проправило пътя на модерното изкуство.
Докато се приближаваше към платното, го порази приликата на Гогеновата палитра с входа на Каса Мила — смесица от земно зелени, кафяви и сини багри, — където също беше изобразена натуралистична сцена.
Въпреки странните хора и животни на тази картина погледът на Лангдън веднага се плъзна към горния ляв ъгъл — яркожълто поле, върху което беше написано името на творбата.
Той изумено прочете думите: „D’où Venons Nous / Que Sommes Nous / Où Allons Nous“.
„Откъде идваме? Какво представляваме? Къде отиваме?“
Професорът се зачуди дали ежедневният сблъсък с тези въпроси на прибиране вкъщи някак си не е вдъхновил някогашния му студент за неговото откритие.
Амбра застана до него пред картината.
— Едмънд казваше, че искал тези въпроси да го мотивират всеки път, когато се прибира у дома.
„Човек не може да не им обърне внимание“ — помисли си Робърт.
Като се имаше предвид на колко видно място е изложил шедьовъра Едмънд, Лангдън се запита дали самата картина не крие някакво указание за откритието на стария му приятел. На пръв поглед сюжетът ѝ изглеждаше прекалено примитивен, за да загатва за постижение на съвременната наука. Широките неравни мазки изобразяваха таитянска джунгла, обитавана от островитяни и животни.
Професорът добре познаваше картината и си спомняше, че според замисъла на Гоген тя трябва да се „чете“ отдясно наляво — в посока, обратна на френския текст. Погледът му бързо проследи фигурите.
Спящото върху камък новородено бебе в десния край символизираше началото на живота.
„Откъде идваме?“
В централната част неколцина души на различна възраст бяха заети с неща от ежедневието.
„Какво представляваме?“
Отляво седеше самотна грохнала старица, потънала в дълбоко съзерцание, сякаш размишляваше над собствената си тленност. „Къде отиваме?“
Робърт се изненада, че не се е сетил веднага за тази творба, когато Кърш беше описвал характера на откритието си. „Какъв е нашият произход? Каква е съдбата ни?“
Вгледа се в другите образи на картината: кучета, котки и птици, които като че ли не правеха нищо особено; първобитна статуя на богиня на заден план; планина, възлести корени и дървета.
И разбира се, прочутата „странна бяла птица“ на Гоген, която стоеше до старицата и според художника изобразявала „безсилието на думите“.
„Безсилни или не, ние сме тук тъкмо заради думи — помисли си Лангдън. — За предпочитане от петдесет и една букви“.
За миг се зачуди дали необичайното заглавие на платното не е свързано пряко с петдесет и една буквената парола, която търсеха, но след като преброи знаците и на френски, и на

английски, установи, че не отговарят.
— Добре, търсим един стих — оптимистично заяви Робърт.
— Библиотеката на Едмънд е насам. — Амбра посочи наляво към широк коридор, украсен с изящни мебели и различни произведения на Гауди.
„Едмънд живее в музей?!“ Лангдън все още не можеше напълно да осмисли този факт.
Мансардата на Каса Мила не беше особено уютно местенце. Построена изцяло от камък и тухли,
тя представляваше оребрен тунел — пръстен от двеста и седемдесет параболични арки с различна височина, разположени на около метър една от друга. Почти нямаше прозорци и въздухът му се струваше сух и стерилен — очевидно се филтрираше с оглед защитата на творбите на Гауди.
— Веднага идвам — отвърна той. — Първо трябва да потърся тоалетната.
Амбра неловко се озърна назад към входа.
— Едмънд винаги ме е молил да използвам тоалетната във фоайето на сградата… кой знае защо, не искаше да влизам в неговата.
— Това е ергенска квартира — банята му сигурно е разхвърляна и го е било срам.
Амбра се усмихна.
— Е, мисля, че е натам. — И кимна към един съвсем тъмен тунел в посока обратна на библиотеката.
— Благодаря. Ей сега идвам.
Амбра тръгна към кабинета на Кърш, а Лангдън по тесния коридор — проход от тухлени арки, които му напомняха за подземна пещера или средновековни катакомби. Докато вървеше по каменния под, в основата на всяка параболична арка зловещо се включваха лампи със сензори за движение и меко осветяваха пътя му.
Мина покрай елегантна читалня, малък фитнес и дори кухненски килер. Навсякъде имаше различни подставки с рисунки, архитектурни скици и триизмерни модели на проектите на
Гауди.
Когато стигна до една осветена масичка с биологични експонати обаче, Робърт се закова на място, изненадан от изложените предмети — вкаменелост на праисторическа риба, изящна черупка на наутилус и змийски скелет. В първия момент си помисли, че Едмънд сам ги е поставил там, може би във връзка с проучването си върху произхода на живота, но после видя обяснителната анотация и разбра, че тези неща са принадлежали на Гауди и отразяват различни архитектурни елементи на сградата — рибешките люспи бяха плочките на стените, наутилусът
— спиралната рампа в гаража, а състоящият се от стотици прешлени змийски скелет беше същият този коридор, в който се намираше в момента Лангдън.
Бяха цитирани скромните думи на архитекта:
Нищо не е измислено, защото всичко първо е записано в природата.
Оригиналността се състои във връщане към произхода.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: