Билбао, Испания

образователен курс за ергени!
Заигравката със семейното положение на Лангдън звучеше още по-смешно от устата на друг ерген, който отхвърляше моногамията като „оскърбление за еволюцията“ и през годините беше фотографиран с множество супермодели.
Като се имаше предвид репутацията му на новатор в компютърните науки, човек спокойно можеше да си представи Кърш като някакъв задръстен техничар. Той обаче си беше изградил имидж на модерна поп икона, движеше се във ВИП кръгове, обличаше се по последна мода,
слушаше елитистки ъндърграунд и колекционираше най-разнообразни безценни произведения на импресионизма и модерното изкуство. Често пращаше имейли на Лангдън, за да се съветва за нови творби, които възнамеряваше да включи в колекцията си.
„И после прави тъкмо обратното на съвета ми“ — помисли си Лангдън.
Преди година Кърш го изненада с разговор не за изкуството, а за Бог — странна тема за отявлен атеист като него. Докато хапваха ребърца крудо в бостънския „Тайгър Мама“, той заразпитва Лангдън за основните вярвания на религиите по света и особено за различните версии на Сътворението.
Професорът подробно му разказа общата за юдаизма, християнството и исляма история в
Битие, за хиндуисткия Брама и вавилонския Мардук.
— Любопитен съм защо един футурист проявява такъв интерес към миналото — на излизане от ресторанта му каза Лангдън. — Това означава ли, че нашият прочут атеист най- после е открил Бог?
Едмънд искрено се засмя.
— Ще ти се! Просто преценявам конкуренцията, Робърт.
Лангдън се усмихна. „Типично в негов стил“.
— Е, науката и религията не се конкурират. Те са два различни езика, опитващи се да разкажат една и съща история. На света има място и за двете.
След тази среща Едмънд не му се обади почти цяла година. И не щеш ли, преди три дни
Лангдън получи по ФедЕкс плик със самолетен билет, хотелска резервация и ръкописна бележка, в която бившият му студент настоятелно го канеше на днешното събитие. Текстът гласеше: „Робърт, за мен ще означава страшно много, ако можеш да дойдеш. Твоите обяснения по време на последния ни разговор изключително допринесоха за това събитие“.
Лангдън се озадачи. Какво отношение можеше да има техният разговор към такова събиране, организирано от футурист?
Пликът съдържаше и черно-бяло изображение на двама души, застанали един срещу друг.
Кърш му беше написал кратко стихотворение.
Робърт,
Лице в лице щом видиш ме, дошъл от странство,
ще ти разкрия празното пространство.
Едмънд

Когато видя картинката, Лангдън се усмихна — остроумна алюзия за една история с негово участие отпреди няколко години. В пространството между двете лица се очертаваше силует на потир — или Светия Граал.
И сега професорът се намираше пред този музей, нетърпелив да чуе какво ще съобщи бившият му студент. Лекият ветрец развяваше полите на фрака му, докато крачеше по циментовата алея на брега на лъкатушния Нервион — някога речната душа на процъфтяващ промишлен град. Във въздуха се носеше едва доловим мирис на мед.
Когато излезе от поредния завой на алеята, най-после си позволи да отправи поглед към музея. Грамадната хвърляща отблясъци сграда не можеше да се обхване с един поглед и той проследи странните издължени форми по цялата им дължина.
„Тази постройка не просто нарушава законите — помисли си Лангдън. — Тя напълно ги пренебрегва. Идеалното място за Едмънд“.
Музеят „Гугенхайм“ в Билбао, Испания, приличаше на неземна халюцинация — шеметен колаж от извити метални форми, сякаш почти безпорядъчно подпрени една на друга.
Продължаващата в далечината хаотична маса от фигури беше облицована с над трийсет хиляди титанови плочи, които лъщяха като рибени люспи и придаваха на сградата вид на нещо едновременно живо и извънземно, сякаш някакъв футуристичен левиатан е изпълзял от водата,
за да се погрее на слънце на речния бряг.
След откриването на музея през 1997-а „Ню Йоркър“ писа, че архитектът Франк Гери е създал „кораб от фантастичен сън с извиващ се корпус, обгърнат в наметало от титан“. Други критици по целия свят го обявиха за „Най-великата сграда на нашето време!“ и „Смайващо архитектурно постижение!“.
След този дебют бяха издигнати десетки други „деконструктивистки“ постройки —
концертната зала „Дисни“ в Лос Анджелис, БМВ Уърлд в Мюнхен и дори новата библиотека в самата алма матер на Лангдън. Всички те имаха радикално неконвенционален дизайн и конструкция и все пак професорът се съмняваше, че някоя от тях може да си съперничи с шокиращото въздействие на „Гугенхайм“ в Билбао.
Докато се приближаваше, облицованата с плочки фасада сякаш се видоизменяше с всяка крачка и изглеждаше различно от всеки нов ъгъл. Невероятно, но гигантската сграда като че ли буквално плаваше в привидно безкрайна лагуна, чиито води плискаха външните стени на музея.
Лангдън поспря, за да се наслади на гледката, и след това пресече лагуната по минималистичния пешеходен мост, извил гръб над водната повърхност. Някъде по средата го сепна шумно съскане, разнасящо се изпод краката му. Той се закова на място и в този момент изпод моста блъвна облак влага. Гъстото було на мъглата го обгърна, после се понесе над лагуната към музея и обви основата на цялата сграда.
„Скулптурата «Мъгла»“ — досети се ученият.

Беше чел за тази творба на японката Фуджико Накая. Революционността на „скулптурата“
се състоеше в това, че е „изградена“ от видим въздух, стена от мъгла, която се материализира и постепенно се разпръсква. И тъй като вятърът и атмосферните условия винаги бяха различни,
скулптурата изглеждаше по нов начин всеки път, щом се появеше.
Мостът престана да съска и пред погледа на Лангдън стената от мъгла безшумно се разстла над лагуната, като се вихреше и пълзеше, сякаш притежаваше собствен разум. Ефектът беше неземен и объркващ. Сега целият музей като че ли безтегловно се носеше върху облак над водата
— призрачен кораб, изгубен в морето.
Професорът понечи да продължи, но в същия миг гладката водна повърхност се развълнува от поредица малки гейзери. Изведнъж към небето се стрелнаха пет огнени стълба и като ревяха като ракетни двигатели, разкъсаха мъглата и хвърлиха ярки отблясъци по титановите плочи на музея.
Архитектурният вкус на Лангдън повече клонеше към класическия стил на музеи като
Лувъра и Прадо, но докато наблюдаваше висящите над лагуната мъгла и огън, той не се сещаше за по-подходящо място от тази ултрамодерна сграда, където да се проведе събитие, организирано от любител на изкуството и иновациите, толкова ясно виждащ бъдещето.
Закрачи през мъглата към входа на музея — зловещо черна дупка в люспестата постройка.
Когато наближи прага, го обзе тревожното усещане, че влиза в уста на змей.

2.
Адмирал Луис Авила седеше на бара в едно пусто заведение в непознат град. Чувстваше се напълно изтощен от пътуването — току-що беше долетял след изпълнение на задача, отвела го на много хиляди километри само за дванайсет часа. Отпи от втория си тоник и се зазяпа в пъстрите шишета зад бара.
„Всеки може да остане трезвен в пустиня, но само верният може да седи в оазис и да стиска устни“ — помисли си адмиралът.
Вече близо година стискаше устните си пред дявола. Загледан в отражението си в огледалната стена, Авила си позволи да изпита удовлетворение от образа насреща.
Той се числеше към онези средиземноморски щастливци, за които възрастта беше по-скоро предимство, отколкото недостатък. С годините острата му черна четина бе омекнала и се беше превърнала в изискана прошарена брада, огнените му тъмни очи бяха придобили ведра самоувереност, а гладката му мургава кожа бе придобила постоянен слънчев загар и се бе покрила с бръчки, придавайки му вид на човек, винаги отправил взор към морето.
Шейсет и три годишният морски офицер имаше стройно и стегнато тяло и ушитата му по поръчка униформа още повече подчертаваше внушителната му физика. В момента беше в бяло от главата до петите — царствени одежди, състоящи се от двуреден бял кител с широки черни пагони и внушителен набор от медали, бяла колосана риза с права яка и бял панталон с копринени лампази.
„Испанската армада вече може и да не е най-могъщият флот на света, обаче още знаем да обличаме офицерите“.
Адмиралът не беше носил тази униформа от години — но днешната вечер бе специална, а по-рано, докато се разхождаше по улиците на непознатия град, жените благосклонно му се бяха усмихвали и мъжете го бяха заобикаляли отдалече.
„Всички уважават хората, чийто живот е подчинен на принципи“.
— Otra tónica? — предложи му още един тоник симпатичната барманка,
трийсетинагодишна, с пищно тяло и дяволита усмивка.
Авила поклати глава.
— No, gracias.
В заведението нямаше никой друг и той усещаше възхитения поглед на жената. Беше приятно отново да го гледат. „Завърнах се от бездната“.
Ужасяващото събитие, което преди пет години едва не го бе погубило, завинаги щеше да остане в тъмните дебри на ума му — един-единствен оглушителен миг, в който земята се разтвори и го погълна.
Севилската катедрала.
Сутринта на Великден.
Андалуското слънце струеше през витража и окъпваше каменната вътрешност на храма в снопове пъстроцветна светлина. Органът ликуващо гърмеше и хиляди богомолци празнуваха чудото на възкресението.
Авила коленичи пред олтарната преграда с преливащо от признателност сърце. След цял живот служба в морето най-после беше получил най-големия Божи дар — семейство. Широко усмихнат, той се обърна и погледна през рамо младата си жена Мария, която седеше на пейката.
Беше в прекалено напреднала бременност, за да извърви голямото разстояние по пътеката. До нея тригодишният им син Пепе развълнувано махаше на баща си. Авила му намигна и Мария топло се усмихна на мъжа си.

„Благодаря ти, Господи“ — помисли си адмиралът, след като се обърна към олтара, за да приеме причастието.
След миг древната катедрала се разтърси от оглушителен взрив.
И целият свят изригна в огън.
Взривната вълна захвърли Авила към парапета и тялото му беше затиснато под горящи останки и разкъсани човешки части.
Когато отново дойде в съзнание, не можеше да диша от гъстия дим и в първия момент нямаше представа къде се намира и какво се е случило.
После, въпреки пищенето в ушите си, чу мъчителните крясъци. Спомни си с ужас къде е и се изправи. Каза си, че всичко това е страшен кошмар. Запрепъва се през потъналата в пушек катедрала, като заобикаляше стенещите осакатени жертви и отчаяно се опитваше да стигне до мястото, откъдето само преди секунди му се бяха усмихвали жена му и синът му.
Там нямаше нищо.
Нямаше пейки. Нямаше хора.
Само окървавени останки по покрития с пепел каменен под…
Звънчето на вратата милостиво пропъди зловещия спомен. Авила трескаво надигна чашата си и жадно отпи от тоника, за да се отърси от мрака, както беше принуден да прави толкова много пъти оттогава.
Вратата на бара се отвори и когато се обърна, той видя, че в заведението с олюляване влизат двама едри мъже. Пееха фалшиво ирландска футболна песен, върху бирените им шкембета бяха опънати зелени тениски. Явно следобедният мач беше свършил с победа на гостуващия отбор на
Ирландия.
„Явно е време да ставам“ — помисли си адмиралът и се изправи. Поиска сметката, но барманката му намигна и му махна с ръка. Авила ѝ благодари и се обърна към изхода.
— Мама му стара! — извика единият от новодошлите, зяпнал разкошната му униформа. —
А бе това е кралят на Испания!
Двамата избухнаха в смях и се заклатушкаха към него.
Адмиралът се опита да ги заобиколи, но по-едрият ирландец грубо го сграбчи за ръката и го задърпа към една от табуретките на бара.
— Чакай, ваше величество! Дошли сме чак в Испания и ще изпием по халба с краля!
Авила погледна мръсната ръка на мъжа върху идеално изгладения си ръкав и каза тихо:
— Пуснете ме. Трябва да тръгвам.
— Не… трябва да останеш за една бира, амиго. — Ирландецът го стисна още по-здраво, а приятелят му заопипва с мърлявия си показалец медалите на гърдите му. — Ти май си бил голям герой, чичка. — Мъжът подръпна отличието, което Авила ценеше най-много. — Средновековен боздуган? Ти кво, да не си рицар с лъскава броня?! И се закикоти.
„Търпение“ — напомни си адмиралът. Беше срещал безброй такива хора — глуповати нещастници, които никога не са се борили за нищо и безмозъчно злоупотребяват с правата и свободите, които други са се борили да им дадат.
— Всъщност боздуганът е емблемата на Унидад де Операсионес Еспесиалес на испанския военноморски флот — кротко отвърна той.
— Специалните сили, значи, а? — Ирландецът потрепери престорено. — Голяма работа!
Ами тая емблема? — И посочи ръката му.
Авила я погледна. Там имаше черна татуировка — символ, датиращ от XIV век.

„Този знак ми осигурява закрила — помисли си адмиралът. — Въпреки че няма да ми трябва“.
— Няма значение — каза футболният хулиган, най-после пусна ръката му и насочи вниманието си към барманката. — Бива си те. Стопроцентова испанка ли си?
— Абсолютно — любезно потвърди жената.
— Нищо ирландско ли няма в тебе?
— Не.
— А искаш ли? — Мъжът истерично се разхили и заудря с юмрук по бара.
— Оставете я на мира — заповяда му Авила.
Ирландецът се завъртя и се вторачи в него.
Другият хулиган силно го ръгна в гърдите.
— Ти да не би да ни казваш какво да правим, а?
Уморен след дългото пътуване, адмиралът тежко въздъхна и посочи бара.
— Заповядайте, господа. Ще ви черпя по бира.
„Добре, че не си тръгна“ — помисли си барманката. Макар че и сама можеше да се грижи за себе си, като гледаше с какво хладнокръвие се оправя с тези скотове офицерът, коленете ѝ
поомекнаха и се надяваше той да остане, докато дойде време за затваряне.
Офицерът поръча две бири и тоник за себе си и се върна на мястото си на бара. Футболните хулигани се настаниха от двете му страни.
— Тоник, а? — подигравателно попита единият. — Нали щяхме да пием заедно?!
Офицерът уморено се усмихна на барманката и допи тоника си.
— За съжаление имам среща — каза и се изправи. — Приятно прекарване.
В този момент, сякаш го бяха репетирали, ирландците грубо го натиснаха за раменете обратно на стола. В очите на офицера припламнаха гневни искри, после угаснаха.
— Нали не искаш да ни оставиш сами с гаджето ти, деденце? — Хулиганът погледна барманката и направи нещо отвратително с език.
Офицерът дълго мълча, после пъхна ръка под китела си.
Двамата го сграбчиха.
— Ей! Какво правиш?!
Той съвсем бавно извади джиесем и им каза нещо на испански. Ирландците го зяпнаха неразбиращо и офицерът пак мина на английски.
— Съжалявам, просто трябва да позвъня на жена си и да ѝ кажа, че ще закъснея. Явно ще поостана тук известно време.
— Това вече е мъжка приказка! — похвали го по-едрият от двамата, пресуши бирата си и тресна халбата на бара. — Още една!

Докато пълнеше чашите на хулиганите, барманката видя в огледалото, че офицерът натиска няколко клавиша на телефона си и го вдига към ухото си. Когато отсреща му отговориха, той заговори на скорострелен испански:
— Le llamo desde el bar Molly Malone. — Мъжът прочете името и адреса на бара от подложката пред себе си. — Calle Particular de Estraunza, ocho. — Направи кратка пауза и продължи: — Necesitamos ayuda inmediatamente. Hay dos hombres heridos
7
. — После затвори.
„Dos hombres heridos? — Пулсът на барманката се ускори. — Двама ранени мъже?!“
Преди да успее да осмисли думите му, зърна мълниеносно движение в бяло. Офицерът се завъртя надясно и с вледеняващо изхрущяване заби лакътя си нагоре в носа на по-едрия хулиган.
От лицето на ирландеца шурна кръв и той се строполи по гръб. Без да даде време на приятеля му да реагира, офицерът отново се завъртя, този път наляво, и другият му лакът се стрелна към гръкляна на другия мъж, който политна назад.
Барманката смаяно зяпна двамата на пода — единият крещеше, а другият се давеше и притискаше гърлото си.
Офицерът бавно се изправи, със зловещо спокойствие извади портфейла си и остави на бара банкнота от сто евро.
— Моите извинения — каза ѝ на испански. — Полицията ще дойде да ви помогне.
После се обърна и си тръгна.
Навън адмирал Авила дълбоко вдиша нощния въздух и пое по „Аламеда де Масаредо“ към реката. Завиха приближаващи се сирени и той потъна в сенките, докато полицейските коли отминат. Предстоеше му сериозна работа и не можеше да си позволи повече усложнения.
„Регента ясно очерта мисията ми довечера“.
Авила приемаше заповедите на Регента с ведро спокойствие. Край на взимането на решения. Край на поемането на отговорност. Само действие. След като през цялата си кариера беше давал команди, сега с огромно облекчение отстъпваше руля и оставяше други да водят кораба.
„В тази война аз съм прост войник“.
Преди няколко дни Регента бе споделил с него една толкова тревожна тайна, че Авила нямаше друг избор, освен да се постави изцяло на разположение за каузата. Бруталността на снощната мисия още го измъчваше, ала той знаеше, че действията му ще бъдат оправдани.
„Правдата се проявява в различни форми.
И тази нощ ще има още смърт“.
Излезе на един площад край речния бряг и вдигна поглед към огромната сграда,
развълнувана маса от извратени фигури, облицовани с метални плочи — сякаш двете хилядолетия архитектурен прогрес бяха изхвърлени през прозореца в полза на пълния хаос.
„Някои наричат това там «музей». Аз го наричам «уродливост».“
Съсредоточи се и тръгна през площада, като заобикаляше шантавите скулптури пред музея
„Гугенхайм“. Докато се приближаваше, наблюдаваше десетките гости в официално черно-бяло облекло.
„Безбожните тълпи вече са се събрали.
Но тази вечер няма да мине, както си я представят“.
Намести адмиралската си фуражка и поприглади китела си, подготвяше се психически за предстоящата задача. Тази вечер беше част от много по-мащабна мисия — истински кръстоносен поход на правдата.
Докато вървеше към входа на музея, докосна броеницата в джоба си.

3.
В атриума на музея човек се чувстваше като във футуристична катедрала.
Когато Лангдън влезе, погледът му моментално се устреми нагоре по гигантските бели колони, строени покрай огромна стъклена стена, към шейсетметровия свод, откъдето халогенни прожектори разпръскваха чисто бяла светлина. Във въздуха висеше мрежа от коридори и балкони, по които облечените в черно-бяло гости влизаха и излизаха от горните галерии и се любуваха на разкриващата се от високите прозорци гледка към лагуната. Наблизо един стъклен асансьор безшумно се плъзгаше надолу по стената, за да поеме още гости.
Не приличаше на нито един от музеите, които беше виждал. Дори акустиката му звучеше чуждо. Вместо традиционната почтителна приглушеност, постигната чрез звукопоглъщащи покрития и настилки, тук кънтеше ехото на безброй гласове, резониращи в камъка и стъклото.
Единственото познато усещане бе стерилният привкус на въздуха, еднакъв във всички музеи по света — усърдно филтриран от всякакви частици и оксиданти и овлажнен с йонизирана вода до четирийсет и пет процента влажност.
Мина през поредица изненадващо строги проверки — забеляза, че въоръжените охранители са повече от нормалното — и стигна до поредната регистратура, на която млада жена раздаваше слушалки.
— Audioguía?
Той се усмихна.
— Не, благодаря.
И понечи да отмине, но жената го спря и каза на идеален английски:
— Съжалявам, господине, но нашият домакин, господин Едмънд Кърш, помоли всички да са със слушалки. Това е част от днешното преживяване.
— А, тогава ще си взема, благодаря.
Посегна към слушалките, ала тя му даде знак да изчака, прочете името му от баджа, потърси го в дългия списък на гостите, откри го и чак тогава му подаде слушалки, чийто номер съответстваше на този пред името му.
— Тази вечер обиколките са индивидуални за всеки гост.
„Сериозно?! — Той огледа. — Гостите са стотици!“
Заразглежда слушалките, които се състояха само от лъскав метален обръч с миниатюрни меки накрайници. Навярно забелязала озадаченото му изражение, младата жена излезе иззад масата да му помогне.
— Отскоро се произвеждат — поясни тя, докато му ги слагаше. — Трансдюсерните накрайници не влизат в ушите ви, а се поставят върху лицето. — Прехвърли обръча зад главата му и постави накрайниците така, че да прилепнат върху кожата между горния край на челюстта и слепоочието му.
— Но как…
— Чрез технология за костна проводимост. Трансдюсерите предават звука направо в костта на челюстта ви, което му позволява директно да стига до ушната мида. Пробвах ги и наистина са удивителни — все едно гласът е в главата ти. И освен това ушите ви остават свободни и може да чувате разговорите.
— Хитро измислено.
— Технологията е изобретена от господин Кърш преди повече от десет години. Днес се прилага в различни видове слушалки.
„Надявам се, че Лудвиг ван Бетховен получава своя дял от печалбите“ — помисли си

Лангдън, почти сигурен, че истинският изобретател на технологията за костна проводимост е композиторът от XVIII век, който след оглушаването си установил, че може да закрепи метална пръчка за пианото си и да я захапе, докато свири. Това му позволявало идеално да чува чрез вибрациите в челюстта му.
— Пожелаваме ви приятно прекарване — каза жената. — Имате около един час да разгледате музея преди презентацията. Вашият аудиогид ще ви предупреди, когато стане време да се качите в аудиторията.
— Благодаря. Трябва ли да натисна нещо, за да…
— Не, устройството ще се задейства само, щом тръгнете.
— А, да, разбира се — усмихна се Лангдън и тръгна към групичките гости, които чакаха асансьорите и носеха подобни слушалки.
Още не беше прекосил атриума, когато в главата му прозвуча мъжки глас.
— Добър вечер и добре дошли в „Гугенхайм“ в Билбао.
Професорът знаеше, че гласът идва от слушалките, но въпреки това се закова на място и се обърна. Ефектът беше потресаващ — точно както му го бе описала младата жена — все едно в

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: