115
През 1989 година при джогинга си редовно минавах през един прекрасен квартал в
Портланд, Орегон, с малки, елегантни къщи. Почти очаквах да видя Червената шапчица да върви по улицата на път към дома на баба си.
Навсякъде висяха табелки „продава се“. Пазарът за дървен материал беше в ужасно състояние, фондовата борса току-що се беше сринала и икономиката се намираше в деп- ресия. Направи ми впечатление, че една от табелите „продава се“ явно беше стояла по- дълго. Изглеждаше доста стара. И както си
правех джогинг един ден, се натъкнах на собственика; изглеждаше притеснен.
– Колко искате за къщата? – попитах аз. Той се обърна и се усмихна неубедително.
– Направете вие предложение – отвърна той. – Повече от година опитвам да я продам.
Никой вече не идва дори на оглед.
– Аз ще я огледам – обявих аз.
Половин час по-късно купих къщата с $20 000 по-евтино от цената, която бе поискал.
Къщичката беше симпатична, с
две спални, чиито прозорци бяха украсени с дърво- резба. Беше построена през 1930 година, светлосиня, тук-там с акценти в сиво. Имаше красива каменна камина и беше чудесна за даване под наем.
Платихме на собственика първоначална вноска от $5 000 за къща, която купувах за
$45 000, но която струваше всъщност $65 000, само дето никой не желаеше да я купи.
Собственикът се изнесе след седмица, щастлив, че
се е отървал от нея, и вътре се нанесе първият ми наемател, професор в местен университет. В края на всеки месец, след пла- щането на месечните вноски за погасяването на ипотечния кредит и другите разходи около имота, слагах в джоба си едва $40. Не беше особено вълнуващо.
Една година по-късно засегнатият от депресията пазар на
недвижимо имущество в Орегон започна да върви нагоре. Калифорнийските инвеститори, с пращящи от пари джобове от все още процъфтяващия пазар на недвижимо имущество в своя щат, тръг- наха на север и изкупуваха Орегон и Вашингтон. Продадохме къщичката за $95 000 на една млада двойка от Калифорния,
която сметна, че прави изгодна сделка. Капиталовата ни печалба от почти $40 000 бе поставена в полица за отсрочване плащането на данъци и аз се заех да търся нещо, в което да вложа парите си. След около месец открихме жилищен блок с дванайсет апартамента, в непосредствена близост до фабриката на „Ин- тел Корпорейшън“ в Бийвъртън, Орегон. Собствениците
живееха в Германия, нямаха представа колко струва имотът и искаха да се отърват от него. Предложих $275 000 за сграда, струваща $450 000. Те се съгласиха на $300 000. Купих жилищния блок и го задържах две години. Използвайки същия процес за отсрочване на плащането на данъ- ците, продадохме блока за $495 000 и купихме блок с трийсет апартамента във Финикс,
Аризона. По това време с Ким
вече се бяхме преселили там, за да се спасим от дъждо- вете, и така или иначе трябваше да продаваме. Подобно на пазара в Орегон преди време, пазарът на недвижимо имущество във Финикс беше в депресия. Купихме блока във Фи- никс за $875 000 при първоначална вноска $225 000. Паричният поток от него беше малко повече от $5 000 на месец.
Сподели с приятели: