Богомилското учение Антон Глогов

През 1999 г. успяхме да открием втори екземпляр от книгата, издание 1943 г., който е притежание на известната българска художничка г-жа Весела Цицелкова от София. Това ни даде възможност да попълним липсващите страници. Двата екземпляра са идентични по текст и се различават само по предисловията и кориците.

Издателите

Предговор към издание 1935 от Антон Глогов

Източникът, от дето съм си послужил, за да изложа богомилското учение така подробно в неговата същност, както съм направил в този ми труд, са две апокрифни книги на богомилските Магове от средните векове. Тия документи бяха притежание по наследство на дядо ми Данчо Глогов в Етрополе. Едната книга беше написана с глаголица, а другата с турски букви.

Книгата написана с глаголица представляваше една пергаментна старинност и изразяваше точното богомилско учение.

От нея дядо Данчо ми обясняваше богомилския календар и вписаните в нея древни божества: Ра (творческата сила), Зо (разрушителната сила) и божествата, царуващи през десетте месеци в годината: Ар, Шо, Му, Ко, Йо, Хо, Цо, Ри, Со, За, но имената на които са били строго забранени да се употребяват като противни на богомилите.

Дядо Данчо обаче ценеше повече книгата, написана с турски букви и я наричаше златната книга на богомилските Магове не само, че бяха изразили точното богомилско учение, но и цялата история на българите от първия до последния цар.

За да чета книгата написана с турски букви, дядо Данчо ме учеше на говоримия и писмен турски език.

Увлечен от голямо любопитство по съдържанието на тия две апокрифни книги, аз не оставях свободен нито минута дядо Данчо, когото просто задължавах да ми предава подробно, системно и непрекъснато написаното в тези книги, по който начин изучих цялостното и точно богомилско учение.

Доста дълго време след това, когато дядо Данчо беше вече покойник и апокрифните книги не съществуваха за мен, аз се заех да възстановя богомилското учение напълно така, както ми бе предавано от дядо Данчо по казаните апокрифни книги.

От друга страна, аз трябваше да проуча всички други източници, които можеха да ми послужат за сверка и за подкрепа при установяването на богомилското учение в неговата цялост, както мен бе известно.

Понеже всички други данни, които събрах по предмета, бяха в хармония с това, което бях заучил от уроците на моя дядо, работата значително ми се улесняваше.

Не след много, прочее, мен ми се удаде да пресъздам учението на поп Богомил така подробно, както съм го научил и както съм го изложил тук, след което първата ми грижа беше да наредя да се преведе труда ми на французки, за да го изпратя за преценка на учени, познавачи на богомилската история.

Отговорите които получих, изтъкват ясно ценността на така възпроизведеното от мен богомилско учение, които ме насърчиха да го направя обществено достояние.

Можем да мислим каквото щем за богомилството и за неговия създател, можем да бъдем дори техни решителни убедени противници.

Интересът и вниманието обаче, който учени с международна известност проявяват към издирванията върху учението на поп Богомил, велик човек за своето време и велик наш прадядо, не могат да не поласкаят националното самолюбие на всеки българин и да не предизвикат у него едно желание да добие колкото е възможно по-цялостни познания върху един от най-интересните моменти от историята на България и върху същността на една високо социална и религиозно-философска доктрина, с чисто български произход, чието отражение върху хода на историческите събития се почувства далеч от границите на България в почти всички религиозно социални движения в Европа през средните векове.

Понеже схващам така работата, аз не изменям нищо от учението на поп Богомил, според както аз съм го изучил и го предавам на читателя да го чете било като история, било като философия, било дори като поезия.

Чрез този ми труд аз искам да ознаменувам и 1000 годишнината от появяването на поп Богомил с неговото учение.

Както е известно, 935-та година, 8-та след възцаряването на Петър, се смята като година, когато се е появило богомилството.

За по-голяма пълнота, за да се добие по-цялостна представа за богомилското учение, използвал съм и беседата на презвитер Козма против богомилите. От нея съм взел пасажи, които съм съпоставил на съответните места, дето се касае да се изтъкнат някои съществени точки на учението.

За да можем да имаме точното и действително учение на Богомила, предадено тук, се ползуваме от едни апокрифни книги, писани през XV и XVI век на турски език, от тогавашните български богомилски магове, по които книги и самите турци да изучават учението на Богомила, през време на робството ни под турците.

Ако от тези апокрифни книги за учението на Богомила, написани на турски език, не са запазени у нас по една или друга причина, те все още се намират в някои от Цариградските хранилища на стари турски ръкописи.

В всеки случай, така предаденото учение на Богомила, е сверявано с всички други данни, съществуващи за него, които потвърждават, че то е същото, както го излагаме, според казаните апокрифни книги, написани на турски език.

Според етап 36 на част I от богомилското учение, Богомил е бил от знатен български болярски род, пръв учен и царски законовед при царуването на Петър (927-978). Някои историци считат дори, че и самият Богомил е от Петровия род.

Знае се във всеки случай, че Богомил, като византийски възпитаник, е бил пръв тълкувател на християноучението, току-що въвеждано тогава, и като такъв, по царска заповед е трябвало да приеме апостолството за разпространението на новата религия в цялото Българско царство, обширно и велико в оная епоха.

В него време, обаче, всред българските селяни съществувало брожение срещу болярите за възвръщане на земите и за равноправие.

Селяните, които са били роби на болярите тогава, са се придържали към своето древно учение за общиарското равноправие между хората, покровителствано от всички небесни и земни сили, и са искали да обработват общо земите и да се ползват равноправно от доходите им, както е било при дедите им и при прадедите им, в по-раншните Български ханства.

Не е мъчно да се разбере, че това учение за равноправие не е било в хармония с християноучението, налагано от царската власт и от болярите в България през него време.

Поставен да избира между едното и другото, Богомил, у когото очевидно е пламтяло чувството на обществената правда, взел страната на селяните. Той дори застанал начело на тяхното движение и се заел да пресъздаде старинния им мироглед, т.е. учението за человеческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителната сили в всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робството, нито на завоеванията, нито на каквито и да било вероучения, които затвърдяват человеческото неравенство.

Така Богомил се обявява против християнството, пригодено към царската власт и създава ново учение с всеземночеловеческо предназначение, състоящо се от две части;

Част I-ва: Мировъзрение за сътворението на света в VI глави и 36 етапи и

Част II-ра: Учение за живота, повели в VI глави и 36 етапа.

След това Богомил се отказал от имотите, на които имал право като болярин, и наметнал червено-кървавата тога, намятвана тогава в България на всеки роб, осъден на смърт. По такъв начин Богомил се обявил за самоприел смъртта, която е очаквала в онова време всеки възстанал против господарите в Българското царство и тръгнал да проповядва своето ново учение. То представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителните сили, които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби, в което се е състояла и силата му, за да се разпространи по-после не само в България, но и в цяла Европа.

Че Богомил е бил голям учен, писател и философ, това показват първите негови ученици: поп Йеремия, също писател и пояснител на Богомилското учение, поп Василий, учен, врач (лекар), изгорен жив по заповед на византийския император Василий Комнин (1082-1118), след тях: Константин Хризомал, също писател, написал не само учението на Богомила в достъпна форма, но и други богомилски книги, изгорени публично през 1140 година, независимо от ред други учени и философи като Магове (епископи), проповедници на Богомилското учение из разните страни на Европа.

Презвитер Козма пише за Богомила и за богомилите следното: Случи се, че и в българска земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви поп на име Богомил, който най-напред почна да разпространява ерес в българската земя. Неговите последователи учат народа да не се подчинява на господарите си, хулят богатите, укоряват болярите и вменяват в обязаност на всеки слуга да откаже да работи на своя господар.

Тази бележка на презвитер Козма достатъчно говори за точността и за същността на Богомилското учение, такова, каквото тук го предаваме, а ще се отнася за личността на Богомила, която учените: Иречек, Ягич, Осокин, Пипин и други я оспорват като действителна и я смесват с поп Йеремия, сам презвитер Козма, съвременник на Богомила, ги опровергава с горната бележка в беседата против богомилите.

Че Богомил е бил действителна личност, това се потвърждава и от синодика на цар Борила през 1211 година, в който синодик изрично се говори за Богомила, като за историческо лице и създател на богомилското учение.

Легендата, че Богомил е родом от село Богомила при Бабуна планина в Македония, гдето е и умрял, не почива на истината.

Съществуващото черковище в с. Богомила, като надгробие на Богомила, ще е вероятно такова върху гроба на някой богомилски Маг, който е бил като духовен началник на богомилите в тази област, която поради засиленото богомилство из нея, се е наричала Богомилско поле, отбелязано от Вилхелм Турски в своите спомени за първия кръстоносен поход (1096).

От где точно е родом, обаче, Богомил и где точно е починал, положителни данни за това нямаме.

Като предшественици на богомилството се считат павликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от византийския император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и то е било чисто самородно българско явление.

Сам презвитер Козма казва, че поп Богомил се явил с някакво учение, което не било в връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен добива голяма правдоподобност.

Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение, основано върху дуализма Ормузд и Ариман. Павликените са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е приближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликенското, нямат нищо общо с учението на Богомила.

Проповедниците на богомилското учение, начело с неговия създател, са или преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи се насочвали към централна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и във Франция.

По-късно те добили в различните страни различни имена. В Босна и в северна Италия например се наричали патарени, а във Франция – катари и албигойци.

Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е вземал връх социалния елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.

В България, отечеството на богомилите, те са се наричали общиари, защото са се смятали наследници на древното человеческо общожитие (обща земя, при общ труд и равноправно ползване от земния плод), което са искали да се разпростре за человечеството по цялата земя.

В такава насока богомилството се е развило главно във Франция, историята на която е тясно свързана с богомилското движение (албигойството), в резултата на което се явява французката община, а след нея – образецът на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.

Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето, на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения, като: Валденези, Хусити и пр., та дори и лютерианството.

По тази причина първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали само неговите клонове и неговите цветове. Ето защо никой не си е дал труд да проучи същността му, за да се види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. излишно доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си из цяла феодална Европа. До каква степен богомилската ерес е успяла да се разрасне през средните векове, свидетелства обстоятелството, че богомилите за Фрабция, за България, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския, с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.

В 1167 година, в Сент Селикс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи областите на всички епископи. В същото време, обаче, той е бил и една внушителна манифестация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещето всеземночовеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилите са проповядвали.

Специално за България, богомилството, макар противохристиянско, е било търпяно и е било по-правилно оценявано само от Иван Асен II, благодарение на което тогавашното Велико Българско Царство е било царство на истинско вътрешно братство, без вражди, без неправди и без насилия.
Богомилският календар

Според т. 1 част I от богомилското учение, годината се състояла от десет месеца.

Всеки месец е имал по 36 дни, а всяка седмица шест дни.

Наименованието на месеците е било: яр, фиар, мар, рар, юар, аврар, севар, окар, ноар и декар.

Според етап 36-и на част първа от мировозрението за сътворението на света, тези десет месеца и тям съответните божества са се назовавали и с други имена, както следва: ар (земята), шо (водата), му (слънцето), ко (зеленината), йо (трудът), хо (топлината), цо (плодът), ри (беритбата), со (пазарите), за (веселието). Тия названия на месеците са били изхвърлени от богомилите, като чужди на славянобългарския език, усвоен от тях.

Богомилите са или изхвърлили имената и на двете главни божества: Ра (творческата сила, бог на доброто) и Зо (разрушителната сила, бог на злото, демонът).

Последните две имена, дадени на двете главни богомилски божества, както и ония на десетте божества, споменати по-горе, са били от произход съвсем чужд на богомилите, поради което в глава I, т. 1 на богомилското учение изрично се забранява споменаването им, като се е разчитало, че така ще бъдат забравени.

След изтичането на десетте месеца по богомилския календар, прибавят се за обикновената година пет мъртви дни, без име, празници, посветени на силата на сътворението, а за високосната година се прибавя още един мъртъв ден, посветен на силата на разрушението.

Тия пет или шест мъртви дни в края на годината и сега се тачат от населението по някои места и нас и те пак се наричат мъртви дни, а някъде мръсни дни. Шестте седмици в месеца са имали по шест дни, които са се назовавали: понеделник, вторник, среду, четвъртък, петък и неделя. всеки шести ден е бил празник. Празнуването през работните пет дни в седмицата е било забранено. Наименованието на дните през календарната година с човешки имена е било също забранено.

Презвитер Козма твърди, че богомилите не са спазвали неделните дни и другите празници, установени от християните, което показва, че богомилският календар е бил действително такъв, какъвто го описахме. За него във всеки случай други данни не притежаваме.

Летоброенето на богомилите е почнало, според етап 33 от тяхното мировъзрение, от рождението на човековдъхновителя, т.е. от рождество Христово.

Главните божества на богомилите са били силата на сътворението и силата на разрушението, които не са носили никакви други имена.

Според т. 4 на част II от богомилското учение храмовете на богомилите по вид и по устройство са били като тия на християните но без икони и без украшения. Храмовите служби, които са били в същност главно проповеди на богомилското учение, са се извършвали от свещенослужителите само в празничните дни.

Свещенослужителите са били монаси, на които е било забранено да се женят. За свещенослужители са се допускали и жени девици, които са били длъжни да останат девствени през целия си живот.

На посетителите на храмовете е било забранено да стоят прави. Това е било позволено само на свещенослужителите. Където богомилите не са имали храмове, те са извършвали своето богослужение в къщата на някой предан съмишленик, а гдето по планините са намирали пещери, обявявали са ги за свои светилища и там са проповядвали учението си, както са го проповядвали във всеки същински храм.

Проповядването на богомилското учение съвсем на открито е било забранено. Насядали по земята или на скамейки, посетителите на храмовете са слушали проповедите на свещенослужителя, застанал пред дверите на олтара. Никой никакво възражение не е можел да прави на проповедника.

Богомилските свещенослужители са носели червено облекло, за разлика от християнските свещенослужители, които са носили черно облекло.

В Казанлъшко в подножието на Стара планина има едно селище, което до неотдавна носеше името на червените попове, наречено така, понеже някога там е имало голямо училище за подготовка на богомилски свещенослужители за северна и южна България. То е разположени край Иванкова пътека, която и сега съществува и по която е минал Иванко от южна България на път за Търново. По съображения, които не са ни известни, но в чиято основателност нека ни бъде позволено да се съмняваме, преди известно време, по нареждане на властта, древното име на това селище биде заменено с ново, за да изчезне и последната останка, която ни напомняше за богомилската епоха в историята на България.

За богомилските храмове и богомилската служба в храмовете презвитер Козма казва следното: “Богомилите ненавиждат кръста и не го приемат като символ на правдата в храмовете; те, следователно, не го целуват и не му се кланят; богомилите отричат иконите, на които се кланят християните; богомилите отричат причастието; богомилите отричат и хулят всички литургии и молитви, които се изпълняват от християните. Когато богомилите се кланят и се молят, те не се кръстят...

Че богомилите са имали и проповеднички (жени), вижда се от беседата на същия презвитер Козма против тях. В отдела “Изповед” той казва: “Богомилите се прощават греховете сами, па не само мъжете вършат това, но и жените, което заслужава поругание, защото християнството предписва да не се позволява на жената да поучава, нито да господства над мъжа, а да бъде само в мълчание (безправна)”.

Трябва да се има предвид, че богомилите са проповядвали равноправие и за жената.

Начало бе мъртва точка, а първичност бяха само

силата на сътворението

и силата на разрушението.

и слънцето,

и месеца,

и звездите,

и земята,

и всички красоти на земята до человека, но не и человека-звяр, ние наставляваме:

1. Съгласно началното учение на нашия всечеловековдъхновител Богомил, да не се допуска при проповедите да се назовава силата на разрушението с думата Сатанаил, или дявол, защото тя изразява злото само според както го разбират павликите (павликените и манихеите), а не както е изразено то в нашето собствено общиарско учение.

2. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме служили на павлико-манихейския Сатанаил (Дявола), комуто се приписва разпъването на человековдъхновителя Христос, почитан от нас, но отречен като всечеловековдъхновител, поради проповедите му към робите да бъдат послушни и поради това, че той признава кесаря (господаря).

3. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме служили на павлико-манихейския Сатанаил, който възстана срещу Бога-Отца, за да разруши света. За нас Бог-Отец е свръхтворческа сила, която няма нито име, нито пол, а за проповедниците на лъжечеловеческото възкресение този Бог-Отец е само мъж, който на земята се явява под формата на цар или на господар, т.е. под формата на разрушителната сила, Сатанаил, Дявола.

4. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали сътворението на Земята от Сатанаил (Дявола). Всъщност ние знаем и учим, че Земята и Всемирът са сътворени от силата на сътворението, на която не придаваме никакъв человечески или животински образ, в каквито образи проповедниците на лъжечеловеческото възкресение представляват своите богове или своите противобогове.

5. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали сътворението на земния рай от Сатанаил (дявола). Всъщност ние знаем и учим, че земният рай е дело на силата на сътворението, а силата на разрушението се яви, за да разруши този земен рай чрез человекомъжа звяр (Сатанаил, Дявола).

6. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали сътворението от Сатанаил (дявола) на първите человеци на земята, Адама и Ева. Защото ние знаем и учим, че първочеловекът на земята е жената в невинност, и че тя е дело на силата на сътворението, а мъжът като человек звяр, е творение на силата на разрушението (Сатанаил, Дявола).

7. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме признавали рождението на първочеловеците Каин и Каломена от бракосъчетанието на Сатанаил в вид на змия с Ева. Всъщност, ние знаем и учим, че от бракосъчетанието на първомъжа звяр, дело на силата на разрушението с първожената в невинност, дело на силата на сътворението, се създаде не человеческият, а человекозверският свят.

8. Да се отбива при всяка проповед обвинението, че сме служили на двуличния Сатанаил, който най-напред откри на Мойсея десетте Божи заповеди, а после чрез него разпъна человековдъхновителя Йе-Шо, водокръстен от Йо-Хан, когато ние работим главно за унищожението на този двуличен получовек, на този человек-звяр.

9. Да се отбива при всяка проповед учението за небесния ад и за небесния рай, за които говорят проповедниците на лъжечеловеческото възкресение, защото ние знаем и учим, че Раят и Адът са само на Земята и за человека; Адът, това е человечеството при господари и роби, а Раят, това е всечеловеческото общиарство, основано на равенство и братство.

10. Да се отбива при всяка проповед учението за грешната и безгрешна человеческа душа. Всъщност ние знаем и учим, че душата на человека е една, единна, вечна, безгрешна, че тя се изразява само в творческата мирова сила на силата на сътворението, че тя се вселява само в человеците общиарци, творци на правдата, на мира, на любовта и на равенството, а не в человеците зверове господари, които са воплощение на силата на разрушението и са само за неправди, за неравенство и кръвополитни насищания на техните бесове.

Върху китката на дясната ръка маговете богомили татуирали един знак, който представлява две елипси пресечени взаимно под прав ъгъл – едната по продължение на ръката, а другата – напречно.

Този знак е белегът (емблемата) на богомилите. Едната елипса, по продължение на ръката, символизира творческата сила, а другата, напречната – силата на разрушението.

Така татуирани, обаче, с този знак-емблема са могли да бъдат само посветените богомили, т.е. маговете. да не се забравя, че богомилите са се делили на две категории: едните – съвършени, посветени, магове, а другите – обикновени последователи.