Божият любим дом ако го построиш, Той ще дойде

Глава 2 - Лъжливи финали

Зная, че думите ми звучат крайно, но са умерени в контекста на това, за което действително копнея: искам Бог да се изяви в Своя shekinah или осезаема слава. В сравнение с Него, всичко останало и всеки друг се смалява до подгряваща група, която запълва времето, докато влезе Истинското Нещо! Опасявам се, че сме изградили религия и начин на живот около ордьоври, като напълно сме забравили основното блюдо!

Ние опитваме или надзъртаме в Божията слава всеки път, когато сме на места, на които се заражда “съживление”. Тъй като тази “слава” е “духовно нещо”, тя не се поддава на научно определение или количествена проверка. Вместо това има определено ”усещане” или вътрешно чувство за Божието приближаващо присъствие, което ни предупреждава, че идва нещо много голямо и могъщо.

Когато това се случи, съществува тенденция в повечето от случаите да се справим със ситуацията като неопитни бегачи по време на спринт. Ние избягваме пречките в искрен стремеж към Божието присъствие и продължаваме бързо, докато започнем да чувстваме неудобство поради всепоглъщащо преследване на трофея на сърдечния ни копнеж.

Някои чувстват, че силата им ги напуска и започват да стават безчувствени към нещата около тях, докато се опитват да си поемат дъх. С един последен изблик на енергия се протягаме напред и се спускаме към линията... само, за да се спънем и да паднем няколко метра преди финала. Като спираме твърде рано или не постоянстваме напред през цялото време до финиша, бягаме към лъжлив финал и не печелим наградата.

Библията ни казва, че на един планински връх в Израел, трима ученика видяха Мойсей и Илия да стоят заедно с Исус в слава.¹¹ Учениците се стреснаха и Петър предложи на Божия Син всички да спрат на лъжливата финална линия и да построят паметник в чест на това събитие. Петър използва терминът равин или учител, когато се обърна към Исус и предложи да построи три отделни шатри. Вероятно е нямал представа, че най-доброто предстои.

Мойсей бе чакал повече от десет човешки живота, за да види това, което предстоеше да се случи и се съмнявам да е проявил интерес към лъжливия финал на Петър. Той не искаше да се задоволи с по-малко от това да види Божията слава разкрита. След това Отец прекъсна Петър, докато той още говореше и поправи земната перспектива на този ученик като каза: “Този е Моят Син, Избраник Мой; Него слушайте.”¹² Тогава пред погледа им остана само Исус – Господа на господарите.

Много често ние спираме на лъжливи финални линии, защото нашата плът започва да се вълнува. Искаме да прекъснем Божието Себеоткровение, за да издигнем пясъчни дворци в чест на Неговото явление. Толкова сме заети да казваме: “Хубаво е, че сме тук “, че не чуваме когато Бог ни казва: “И аз искам да съм тук с теб”.

Не е достатъчно да имаме само хубави служби, добра музика и проповеди. Трябва да се срещнем със самия Бог. Толкова съм изморен от “почти” богослужения, че понякога казвам на хората в събранието: “Ако сте дошли тук за добро събиране, сте попаднали на неправилния модел, на неподходящия проповедник, на погрешното място и в неточния ден. Елате отново друг път. Ако обаче копнеете за Бога, тогава сте добре дошли в общението на горящите сърца.”

Исус каза на хладката лаодикийска църква: “Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него...”¹³ Святият Дух търси място за свой дом. Той стои на входните врати на нашите църковни сгради и търси някой като Давид, който е подготвил място за Негово обиталище, където поклонниците са готови да отворят вратите на небето с издигнатите си ръце, за да може Неговата слава да слезе и да остане помежду тях.

Бог търси човек, църква, град, които ще чуят внимателното Му почукване и ще отворят вратата си за Него. И в Стария и в Новия Завет Господ чука, за да влезе и да общува с чедата Си. Виждаме Го пророчески да чука на вратата на Своя собствен дом в Песен на песните и да търси вниманието на Неговата възлюбена, Църквата.¹⁴

Защо вратата на собствения Му дом е заключена? Това е така, защото е дал ключа. Той каза на апостол Петър: “Ще ти дам ключа; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.”¹⁵ Господ ни даде ключа за Неговото явление, когато ни даде способността да отваряме небесните прозорци и да затваряме портите на ада. Резето е от нашата страна! Прозорците обаче не са ли затворени от боята на човешките традиции? Любимият на душите ни непрестанно чука на вратите на Своя дом, но ние откликваме също като невястата на Соломон:
“Но аз си рекох: Съблякох дрехата си – как да я облека? Умих нозете си – как да ги окалям?”¹⁶
На Божията годеница, любима и невяста й е станало твърде комфортно. Тя отказва да отвори вратата, защото не й е удобно. Цената на близостта й се струва твърде висока. Неудобството от всичко това поражда апатия, която ни подтиква да се движим твърде бавно и внимателно, когато нашият Любим почука на вратата на нашето сърце. Чукането спира и отегчени, най-накрая ставаме като мързеливата невяста на Соломон. Когато накрая стигнем до вратата, за да я отключим, усещаме единствено изчезващото благоухание от мястото, на което Той е бил.
“Отворих на възлюбения си; но възлюбеният ми беше се оттеглил, отишъл бе. Извиках: Душата ми отслабваше когато ми говореше! Потърсих го, но не го намерих; повиках го, но не ми отговори.”¹⁷
Това е тъжното състояние на презадоволената църква днес. Може да открием, че сме бездетни като Михала, съпругата на Давид. Както предположихме по-рано, възможно ли е Давид никога повече да не е имал близост с нея? Отвращението, което тя изпита към него, заключи вратата на близостта, радостта, плодовитостта. Нежеланието на Църквата да плати привидно високата цена на близостта е коренът, който води до нашето безплодие.

Невястата на Христос е свикнала да живее в дома на Царя в Негово отсъствие. Ако се върне към копнежа и глада на първата си любов, никога повече няма да желае да остане сама. Вместо това, съвременната Църква едва успява да отвърне на почукването на Господаря с думите: “Не, не сега. Не виждаш ли, че сега ми е твърде удобно, за да ставам? Не можеш ли да почакаш? Имам главоболие. Вече съм си събула обувките и съм си вдигнала краката. Трябва ли точно сега да Ти отварям вратата?”
Когато чукането спре

Най-тревожното време не е когато Бог дойде и почука на твоята врата, а когато чукането спре. Реалността се връща с шок, когато осъзнаем, че нашият Възлюбен е спрял да чука. Когато божественото чукане престане, в миг забравяме важността на нашето удобство и мързелив начин на живот.

Опасявам се, че ако не отворим вратата, когато нашият Възлюбен почука, когато Гълъбът на Святия Дух слезе; ако не отворим небесните прозорци чрез поклонението ни на покаяние; ако не сме готови да създадем място Божията слава да влезе в нашия свят, в някой момент ще ни остане единствено благоуханието от мястото, на което Той е бил. Някои са доволни от това – те са удовлетворени само да усетят аромата или да почувстват тръпката на мястото, на което Той е бил, но аз вече не се интересувам от минали посещения. А ти? Преживявания от други посещения от страниците на историята повече не могат да ме задоволят. Изморих се да чета за съживление – искам да се срещна със “Съживителя”.

Това ми напомня за скърбящ съпруг или съпруга, който прегръща възглавницата и вдъхва аромата на изгубения брачен партньор. Дори когато някой загуби съпруг или съпруга от старост, скръбта утихва с времето. Църквата е запомнила минали посещения, сякаш нейният Годеник е починал и не може да става въпрос за никакви бъдещи срещи (с изключение на тази в небето). Съжалявам, но не желая да живея с празни спомени за това, което е било в миналото! Ожидам Го днес! Копнея да видя Исус в цялата Му сила, жизненост, красота и слава. Покажи ми лицето Си, Господи!
Бог наистина ли ще спре да чука? (Случвало се е преди)

Време е да излезем от уюта на самодоволство и да отговорим на тихото почукване на вратата. Ти и аз чуваме това почукване точно сега. Това което най-много ме притеснява е, че чукането може да спре всеки момент. Не си мисли, че тук предлагам някаква нова доктрина или странно тълкуване на Писанията. Това се е случвало преди!

По време на “триумфалното влизане” на Христос в Йерусалим, хората хвърляха дрехите си и палмови клонки по улицата, за да покрият пътя пред Исус, Който яздеше на осле. Учениците хвалеха Бога с нов ентусиазъм и вълнение като казваха: “Благословен Царят, Който иде в Господното име; мир на небето, и слава във висините!”¹⁹ Това действително разгневи религиозните фарисеи в множеството, защото те отхвърляха идеята, че Исус може да бъде Месия.

Когато фарисеите поискаха Исус да накара учениците Си да млъкнат, Той им каза, че дори камъните ще извикат, ако каже на последователите Си да замълчат.²⁰ Думите, които изрече, когато гледаше към Йерусалим, описват какво става, когато Той спре да чука:

Добре би било, ако всички ние имаме духа на Вартимей. Това е слепият човек, който пренебрегна неодобрението на тълпата и извика към Исус за милост.²³ Вартимей не можеше сам да види Исус. Той беше сляп и трябваше със сляпа вяра да повярва в свидетелството на друг човек, който му бе казал: “Исус е близо”. Трябва да изповядаме: “Аз не виждам колко близо е Той, но ако някой наоколо ми каже, че е близо, тогава няма да допусна да ме отмине.”

Понякога ежедневните грижи и житейската умора могат да ни заслепят или да притъпят нашите сетива така, че да не можем да усетим Божията близост. Когато не можеш да видиш, чувстваш или усещаш Божието присъствие, тогава е време да намериш някой близък, на когото имаш доверие и който може да усети Неговото присъствие. Когато този свидетел ти каже: “Той е близо. Той е тук”, приеми думите му. Направи нещо! Започни да издигаш ръце и да викаш към Него с вяра.

Понякога единственото нещо, което трябва да знаеш е, че Той е близо. Виковете на гладната ти душа ще Го привлекат по-близо. Нима Божието Слово не ни казва: “Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш”?²⁴ Бог не може да обърне гръб на съкрушения. Сълзите пробуждат Божието състрадание.

Какво се случва, когато знаеш, че Той е близо и не предприемеш нищо? Вартимей бе просто един сляп просяк, който стоеше отстрани на пътя, извън Ерихон, но докосна Божието сърце със своя вик за помощ, докато жителите на Ерихон очевидно пропуснаха времето, когато бяха посетени. Исус излизаше от града, когато се срещна със слепия Вартимей. Вече бе прекосил целия град и никой не бе извикал към Него.

Това поражда въпросът: “Когато Той дойде, ще остане ли?” Жителите на Ерихон пропуснаха своя момент! За разлика от селцето в Йоан 4 глава, където Исус остана още няколко дена, посещението в Ерихон бе краткотрайно. Един слепец “видя” повече от целия град и забави Исус достатъчно, за да стане чудо!

Когато Исус мина през портата, слепецът от страни на пътя се обърна към стоящ на близо човек и го попита:

- Това Той ли е? Само ми кажи, това Той ли е?

- Да, да Вартимей; това е Той.

- Тогава не пречи на пътя ми.

Приятелю, послушай ме. Не можеш да запазиш самолюбието си, когато търсиш Неговата божественост. Не можеш да си спестиш неудобството, когато търсиш лицето Му. В даден момент ще трябва да изгубиш “духовните” си обноски. Ще трябва да оставиш петдесятните си, баптистки или презвитериански привички. Ще трябва да забравиш какво да правиш, кога, къде и как. Ще трябва да смалиш всичко до основното: “Това Той ли е? Мисля, че Той е в сградата! Мисля, че е близо.” Не зная как се чувстваш, но аз не съм съгласен Той да мине толкова близо покрай мен и да ме отмине. “Исусе, Сине Давидов, смили се над мене!”

Исус ще ни подмине ли? Сигурно. Той щеше да подмине учениците, когато те гребяха в една лодка в Галилейското езеро в мрака на нощта, но те извикаха към Него.²⁵ Той щеше да подмине и слепецът, но Вартимей извика и продължи да Го зове, докато Исус не се обърна, за да го види. Исус щеше да подмине и жената с неизлечимото кръвотечение, но тя протегна ръка и докосна края на робата Му с вяра.²⁶ Исус беше в Йерусалим много пъти по време на краткия Си живот на земята, но религиозните водачи на този древен град пропуснаха момента и часа, когато бяха посетени.

Един от ключовете да превърнем посещението на Духа в обитаване е да Го признаем. Откога не си Го “виждал”? Ще Го познаеш ли, ако дойде на осле, вместо на жребец? Ще приемеш ли Неговото посещение в смирение, така както приемаш посещението Му в сила?

Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че някой чука на Църковната врата точно в този момент? Той буквално чука на вратата на собствения Си дом, тъй като ни е дал ключа. Не искам да виждам, как Църквата пропуска своя момент или час на посещение. Искам да ходим с Него и да общуваме с Него. Вероятно усещаш, как нещо докосва сърцето ти и искаш да извикаш: “Господи, не ме подминавай! Исусе, смили се!”

Отче, моля се точно сега духът на Вартимей да завладее Твоя народ. Нека да съблечем одеждите на гордост и да издигнем гласовете си в поклонение: “Исусе, Сине Давидов!” Издигаме глас в покаяние: “Смили се над нас.” Ние се покланяме, покайваме се и викаме: “Не ни подминавай!”

Време е да оставим на страна предразсъдаците си и всичко, което определя какво трябва да се случи и кога. Бог винаги е предпочитал духовния глад пред религиозния ритуал. Ще пропуснеш ли твоя момент? Ако чувстваш, че се приближава, не пропускай да се доближи и да те отмине, дори докато четеш тази книга. Помни, че Бог търси място, където да изяви Себе си. Той чука на твоята врата. Почти Го чувам да ни казва: “Знаете какво става, когато посетя една църква. Още не сте видели какво става, когато посетя един град. Отворете вратата и Ме пуснете!”

Ако по време на едно църковно богослужение има бебе, мислите ли, че когато огладнее, то ще бъде впечатлено или притеснено от факта, че Томи Тени стои отпред и проповядва? Вярвате ли, че това малко бебе ще се замисли: “О-о. Пасторът е там отпред. По-добре да си мълча”? Ако бебето огладнее, то ще заплаче. Мислите ли, че това бебе ще се притеснява кой го гледа, кой го слуша или какво правят издокараните лелки и чичковци? Не! То ще покаже глада си, по най-убедителния начин. Не мислите ли, че именно това стана в Евангелието на Матей?

Време е да кажем: “Отказвам да се доближавам толкова близо и да се връщам назад. Повече не желая да спирам на лъжливи финали. Не мога да живея нито ден повече с изчезващото благоухание на “вчерашното присъствие” на Бога. Може и да не успея, но ще опитам. Може и да не привлека вниманието Му, но поне ще съм опитал.”

Бих желал всички ние да забравим своето човешко достойнство и да си припомним Неговата божественост, като се помолим: “Боже, аз желая среща с Теб, която да няма край.” Ако някой някога наистина отвори небесните прозорци, всички ще бъдат благословени от благоуханието на Неговото присъствие!

Вартимей издигна собствен олтар от праха по пътя. Никой не каза на жената с кръвотечението: “Ако докоснеш края на робата Му...” Не, в своето отчаяние тя си даде обещание и Бог го почете.

“Няма да позволя да дойдеш толкова близо до мен и да ме подминеш. Повече от всичко нуждая се от Теб! Смили се над мен!”