Ниско кръвно налягане -
Високо кръвно налягане
(хипотония - хипертония)
Кръвта е символ на живота. Тя е неговият материален носител и израз на индивидуалността. Кръвта е един „твърде специален сок" - сокът на живота. Всяка капка кръв съдържа „целия човек" - ето откъде идва голямото значение на кръвта във всички магически практики. Затова и въз основа на една капка кръв е възможно да се постави цялостна диагноза.
Кръвното налягане изразява динамиката на човека. То се получава от взаимодействието между реакцията на течната кръв и реакцията на стените на съдовете, които определят границите ѝ. При проследяване на кръвното налягане винаги трябва да имаме предвид тези две антагонистични компоненти: течното, течащото, от една страна, и границата - оказващите съпротивление стени на съдовете, от друга. Ако кръвта съответства на същността на човека, стените на съдовете съответстват на границите, по които се ориентира разгръщането на личността, и съпротивленията, които се противопоставят на развитието.
Човекът с прекалено ниско кръвно налягане (хипотоник) изобщо не отправя предизвикателства към тези граници. Той ни най-малко не се опитва да се наложи, а избягва всякаква съпротива - т. е. никога не стига до границата. Ако се сблъска с някакъв конфликт, бързо се оттегля - аналогично и кръвта му се отдръпва толкова назад, че той изпада в несвяст или немощ. Следователно се отказва от всякаква мощ (привидно!) оттегля своята кръв и сам се оттегля, като снема всяка отговорност от себе си. В своята немощ и несвяст той се пренася от съзнателното в несъзнателното и така няма повече нищо общо с проблемите, които се изпречват пред него. Той вече не е тук. Оперетна ситуация, която всички ние познаваме: една дама е хваната от съпруга си в неловко положение - и какво прави тя? Припада, след което всички присъстващи усърдно се стараят да ѝ окажат помощ, да я върнат в съзнание, носейки ѝ вода, веейки ѝ с ветрило или поднасяйки благовония под носа ѝ. Защото каква полза и от най-пикантния конфликт, когато главната виновница се пренася на друга плоскост и така моментално сваля от себе си всяка отговорност.
Хипотоникът буквално не може да стои: не стои зад дадена кауза, не стои зад постъпките си, липсват му постоянство и устойчивост. Краката му омекват пред всяко предизвикателство и околните трябва да го провесят с главата надолу, за да може кръвта отново да нахлуе в мозъка му, в центъра на неговата сила и той да добие власт над себе си, да бъде способен да поема отговорност. Сексуалността обикновено също спада към областите, които човекът с ниско кръвно налягане отбягва, защото сексуалността е силно зависима от кръвното налягане.
Често срещано явление при хипотониците е и анемията. Най-разпространената ѝ форма е недостигът на желязо в кръвта. По този начин се възпрепятства преобразуването на космическата енергия (прана) във физическа енергия (кръв). Анемията показва отказ да се приема полагаемият се дял жизнена енергия и да се превръща в активност. И в този случай болестта се използва като алиби за собствената пасивност. Липсва необходимото налягане, за да бъдеш под пара.
Всички разумни терапевтични методи за повишаване на кръвното налягане са свързани, почти без изключение, с вливането на енергия и действат дотогава, докато се следват следните предписания: бани, четкане на кожата, плуване, движение, упражнения за тонус. Те повишават кръвното налягане, защото нещо се прави и по този начин енергията се преобразува в активност. Но ползата от тях изчезва в момента, в който упражненията се прекратят. Траен успех може да се очаква само при промяна на вътрешната нагласа.
Противоположният полюс е прекалено високото кръвно налягане (хипертония). От експериментални изследвания се знае, че ускоряването на пулса и повишаването на кръвното налягане не настъпват само вследствие на усилена физическа дейност, а и при самата представа за нея. Кръвното се повишава и тогава, когато в разговор с някого човек се изправи пред конфликтна ситуация, и спада отново, когато въпросната личност заговори за конфликта и така облече проблема си с думи. Това придобито от опит знание е добра основа да бъдат разбрани причините за високото кръвно налягане. Ако чрез постоянната представа за извършване на някакво действие кръвообращението се усилва, без тази дейност някога да се преобразува в двигателна активност и по този начин да настъпи разтоварване, се стига буквално до „постоянен натиск". В този случай, чрез своята представа, човекът създава у себе си една непрестанна възбуда и кръвоносната система я поддържа в очакване тя да се трансформира в действие. Липсва ли то, човекът се намира под постоянно налягане (натиск). Още по-важно за нас е, че същата взаимовръзка е валидна и на равнището на конфликта. Тъй като знаем, че самата конфликтна тема вече води до повишаване на налягането, което обаче се понижава, щом се заговори за нея, става ясно, че хипертоникът постоянно се придържа в близост до конфликта, но без да намира подходящо решение. Той стои до конфликта, но не му се противопоставя. Повишеното кръвно налягане намира своя психологически смисъл тъкмо в това - за кратко време да предостави повече енергия, за да могат да се решат по-добре и по-енергично предстоящи задачи и конфликти. Стане ли това, решението изразходва тази натрупана в повече енергия и налягането отново достига нормалната си стойност. Но хипертоникът не решава конфликтите си, затова и свръхналягането не се оползотворява. Той по-скоро се впуска в странична дейност, опитвайки се, чрез по-голяма деловитост и активност в околния свят, да отклони себе си и другите от необходимостта да се залови с конфликта.
Виждаме, че както човекът с прекалено ниско кръвно налягане, така и този с твърде високо, избягва незрелите конфликти, всеки с различна тактика. Хипотоникът бяга от конфликта, като се оттегля в несъзнателното, докато хипертоникът отклонява себе си и околните от конфликта чрез свръхактивност и преувеличена динамичност. Той се укрива в действието. Според тази полярност, ниското кръвно налягане се среща по-често при жените, а високото - при мъжете. Освен това високото налягане е признак за прикрита агресивност. Враждебността отново се загнездва в представата и така натрупаната енергия не се разтоварва чрез действие. Това поведение хората наричат самообладание. Агресивният импулс води до високо кръвно налягане, самообладанието - до свиване на кръвоносните съдове. Така налягането може да се държи под контрол. Налягането на кръвта и противоположния натиск на стените на съдовете водят до високо налягане. По-нататък ще видим как това поведение на овладяна агресивност може да завърши с инфаркт.
Високото кръвно налягане може да бъде обусловено и от възрастта. То е свързано със склерозиране на стените на съдовете (те губят своята еластичност). Съдовата система изпълнява функциите на посредничество и комуникация. Когато с остаряването еластичността и гъвкавостта изчезват, комуникацията прекъсва и налягането се покачва.
Сърцето
Пулсът в значителна степен е самостоятелно явление, което без определен тренинг (например обратна биовръзка) не се поддава на преднамерена намеса. Този синусовиден ритъм е израз на строга норма в тялото. Сърдечният ритъм прилича на дихателния, но дишането много повече се поддава на външно вмешателство. Пулсът е строго определен хармоничен ритъм. Когато при т.н. ритъмни смущения сърцето внезапно прескача или учестява биенето си, тогава редът се нарушава или, с други думи, нормативната равномерност излиза от релси.
Ако разгледаме многобройните словосъчетания, в които се среща думата „сърце", ще видим, че то винаги е свързано с емоционални състояния. Емоцията е нещо, което избира отвътре, тя е движение от вътрешността на човека навън (на латински еmо-vere означава „движа се, излизам от себе си"). Казва се: сърцето ми подскочи от радост, от страх сърцето ми слезе в петите, сърцето ми ще се пръсне от щастие, ще изскочи от гърдите ми, качи ми се в гърлото, някой ми е легнал на сърцето, вземам нещо присърце и т. н. Ако при даден човек липсва независимата от разума емоционална сфера, той ни се струва безсърдечен. За двама влюбени хората казват: сърцата им се срещнаха. Във всички тези формулировки сърцето е символ на един център у човека, който не се направлява нито от интелекта, нито от волята.
И това не е само един център, а самият център на тялото. Сърцето е разположено почти в средата му, изместено само малко вляво към чувствената страна (съответства на дясното мозъчно полукълбо). Така то се намира точно там, където човек поставя ръка, когато иска да посочи себе си. Чувствата и по-специално любовта, са тясно свързани със сърцето, както се вижда от многобройните словосъчетания. Когато човек обича децата, се казва, че той има сърце за тях. Когато заключиш някого в сърцето си, това означава, че си го отворил за него и си го допуснал вътре. Човек с широко сърце е способен да разтваря сърцето си, той е открит. Негова противоположност е затвореният, тесногръдият, който не се вслушва в сърцето си, не изпитва сърдечни чувства, има студено сърце. Той никога не би дарил сърцето си, защото това би означавало да подари част от себе си. Тъкмо обратното, той внимава нещо да не докосне сърцето му -затова предпочита да върши всичко без сърце. Мекосърдечният човек, от друга страна, поема риска да обича от цялото си сърце, безгранично и безрезервно. Тези чувства излизат от рамките на полярността, която се нуждае за всичко от граници и от край.
Сърцето символизира две възможности. Анатомичното ни сърце е разделено чрез преградна стена (септум) така, както и сърдечният пулс е с двоен звук. Защото още с раждането и с навлизането в полярността на първото дихание септумът рефлексивно се затваря и от една голяма камера и от едно кръвообращение изведнъж се формират две, което новородените често изживяват като раздвояване. От друга страна, символът на сърцето - така, както спонтанно би го нарисувало всяко дете - изобразява познатата сигнатура: двете кръгли камери се съединяват в заострен връх. Двойствеността прераства в едно. Нашето сърце е символ както на любов, така и на единство. Това имаме предвид, когато казваме, че майката носи плода под сърцето си. От анатомична гледна точка този израз е безсмислен, но тук сърцето служи като символ за центъра на любовта и затова няма значение, че всъщност то е разположено в горната половина на тялото, докато зародишът се развива много по-надолу.
Би могло да се каже също, че човекът има два центъра - един горе и един долу: глава и сърце, разум и чувство. У цялостния човек очакваме да са налице и двете функции и те да са в хармонично равновесие. Чисто рационалният човек изглежда студен и едностранчив. Човекът пък, който се ръководи само от чувствата си, често създава впечатление за объркан и разпилян. Само когато двете функции взаимно се допълват и обогатяват, човекът изглежда пълноценен.
Многобройните формулировки, в които присъства сърцето, ни показват, че онова, което нарушава неговия обичаен и равномерен такт, винаги е емоция - било страх, който кара сърцето да забие бясно или да спре, било радост или любов, които до такава степен ускоряват пулса, че човек чува и усеща как сърцето бие в гърлото му. При ритъмните смущения на сърцето се случва същото, само че съответната емоция остава скрита. И тъкмо в това е проблемът: от ритъмни смущения страдат хората, които не се оставят да бъдат извадени от нормативното им равновесие чрез „някакви си там емоции". И ето че сърцето „полудява", тъкмо защото човекът не се осмелява да се поддаде на „лудите" емоции. Той се придържа към разума си и към нормите и не е готов да разчупи шаблона чрез чувства и емоции. Той не иска да наруши хармоничната монотонност на живота си чрез емоционални сривове. В такива случаи обаче емоцията се соматизира и сърцето започва да безпокои него. Пулсът „дерайлира" и така буквално принуждава човека отново да се вслуша в сърцето си.
Обикновено ние не обръщаме внимание на биенето на сърцето си - чуваме го и го усещаме само под впечатлението на дадена емоция или при болестно състояние. Осъзнаваме биенето му едва тогава, когато нещо ни възбуди или нещо се промени. Тук откриваме основния ключ към тълкуването на всички сърдечни симптоми: те принуждават човека отново да се вслуша в сърцето си. Сърдечноболните са хора, които искат да слушат само главата си и в чийто живот не достига сърце. Това явление е особено ясно изразено при страдащите от сърдечна фобия. Под сърдечна фобия (или сърдечна невроза) се разбира соматично необоснован страх за собственото сърце, който води до болестно преувеличеното му наблюдение. Страхът от инфаркт при страдащия от сърдечна невроза е толкова голям, че той е готов да преустрои целия си живот.
Ако разгледаме символично това поведение, ще открием отново с каква грандиозна мъдрост и ирония действа болестта: страдащият от сърдечна фобия е принуден непрекъснато да наблюдава сърцето си и да подчини целия си живот на потребностите на своето сърце. При това той изпитва толкова силен страх от сърцето си - твърде основателния в действителност страх, че един ден то ще спре и той ще се лиши от него. Сърдечната фобия го принуждава отново да премести сърцето си в центъра на своето съзнание - кой не би се посмял от сърце на това?!
Онова, което при страдащите от сърдечна невроза се разиграва в психиката, при болните от ангина пекторис (гръдна жаба) е слязло в телесността. Проводящите съдове са се вкоравили и стеснили, така че сърцето не получава достатъчно хранителни вещества. Тук няма много за тълкуване, защото всеки знае какво се разбира под кораво сърце и каменно сърце. Ангина означава буквално теснота, а ангина пекторис - тесногръдие. Докато страдащият от сърдечна невроза изживява тази теснота все още директно като страх, при болните от ангина пекторис тя вече се е проявила конкретно. Тук терапията на академичната медицина показва една оригинална символика: на сърдечноболния се дава нитроглицерин - т. е. експлозив, който да взриви теснотата, за да може в тялото отново да се освободи пространство за сърцето. Сърдечноболните се боят за сърцето си - и с право!
Но някои хора, въпреки това, не разбират посланието. Когато страхът от чувствата е станал толкова голям, че се разчита единствено само на абсолютната норма, човек се подлага на операция за пейсмейкър. Така живият ритъм се замества от метроном (а тактът се отнася към ритъма така, както мъртъв към жив!). Онова, което досега е било диктувано от чувствата, сега се поема от една машина. Загубват се гъвкавостта и способността за приспособяване на сърдечния ритъм, но затова пък вече не дебне заплахата от скоковете на живото сърце. Който има „тясно" сърце, е станал жертва на силите на своя аз и на стремежите си за власт.
Всеки знае, че високото кръвно налягане е благоприятна предпоставка за сърдечен инфаркт. Вече видяхме, че хипертоникът е човек, притежаващ агресивност, която обаче успява да сдържа чрез самообладание. Тази потискана агресивна енергия се разтоварва при сърдечния инфаркт: той му разбива сърцето. Сърдечният удар е съвкупност от всички нераздадени удари. При инфаркта човек може по впечатляващ начин да изживее прастарата мъдрост, че надценяването на силите на аза и доминирането на волята прерязват нишката, която ни свързва с живота. Само едно кораво сърце може да се разбие!
Сърдечни заболявания
При смущения и заболявания на сърцето би трябвало да си поставите следните въпроси:
1. В хармонично равновесие ли са при мен главата и сърцето, разумът и чувствата?
2. Давам ли достатъчно простор на чувствата си и осмелявам ли се да ги изразявам?
3. Живея и обичам ли с цялото си сърце?
4. Ръководи ли се животът ми от жив ритъм или го сковавам в ограничен такт?
5. Има ли в живота ми все още заряд и експлозив?
6. Вслушвам ли се в сърцето си?
Слабост на съединителната тъкан -разширени вени - тромбоза
Съединителната тъкан (мезенхима) свързва всички специфични клетки, придава им опора и съединява отделните органи и функционални единици в едно по-голямо цяло, което познаваме като човешка фигура. Слабата съединителна тъкан води до липса на опора и вътрешна еластичност, като човек проявява тенденция към неустойчивост и загуба на вътрешна енергия. Такива хора по принцип са лесно уязвими и малко злопаметни. В тялото това качество се проявява под формата на синини - те се явяват веднага и при най-лекия удар.
Тясно свързано със слабостта на съединителната тъкан е предразположението към разширени вени. Кръвта се задържа в повърхностните вени на краката и към сърцето не се връща достатъчно количество от нея. Така кръвообращението натежава в долния полюс на човека. Това е показателно за силната връзка на индивида със земята и е израз на известна мудност и тромавост. На такива хора им липсва гъвкавост и подвижност. За тях е в сила и всичко, което вече бе казано във връзка с анемията и ниското кръвно налягане.
Тромбозата е запушване на вена от съсирек кръв. Същинската опасност при тромбозата се състои в това, че съсирекът отчасти се разтваря, попада в белите дробове и предизвиква емболия. Проблемът, който се крие зад този симптом, е лесен за разгадаване. Кръвта, която би трябвало да бъде течна и течаща, се втвърдява, съсирва и става „на буци", при което цялото кръвообращение изпада в застой.
Онова, което тече, винаги предполага способност за промяна. В същата степен, в която човек престава да се променя, се проявяват в тялото му симптоми, които и тук стесняват и блокират течащото. Външната подвижност е предпостави за вътрешната. Когато съзнанието на човека стане лениво и съжденията, мненията му се превърнат в закостенели възгледи и преценки, скоро и в тялото му се съсирва онова, което всъщност би трябвало да бъде течно. Известно е, че при лежащо болните опасността от тромбоза се увеличава. Ясно е, че при тях полюсът на движението повече не се изживява. „Всичко тече" - е казал Хераклит. В една полярна форма на съществуване животът се проявява като движение и промяна. Всеки опит да се придържаме само към единия полюс, в последна сметка, води до стагнация и смърт. Неизменното, вечно съществуващото откриваме отвъд полярността. За да стигнем там, трябва да се доверим на промяната, защото само тя ще ни отведе до неизменното.
Сподели с приятели: |