Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Стави

При наместването чрез издърпване ставата често се довежда до екстремно положение или пък досегашното й неестествено положение стига до крайност, за да може оттам тя да намери отно­во средата. И тази техника има своите паралели в психотерапията. Ако някой се намира в екстрем­на ситуация и не може да излезе от нея, той трябва да бъде изтласкан в още по-голяма крайност, до­като достигне повратната точка, от която да бъде способен да намери средното положение. От дадена ситуация се излиза най-бързо, когато си за­тънал най-дълбоко в съответния полюс. Но обик­новено страхът пречи на хората да се потопят в тази тоталност, поради което мнозинството от тях си остават заседнали по средата на полюса. Повечето хора правят всичко посредствено. Ето защо те упорито се придържат към своите възгле­ди и начин на поведение и почти не приемат про­мяната. Но всеки полюс има своята пределна стойност, след която се превръща в собствената си противоположност. Например високото напре­жение от един момент нататък започва да отс­лабва. Затова физиката първа от точните науки е открила метафизиката, затова и движенията за мир се военизират. От самия човек зависи да оп­редели собствената си среда: опитът му да пос­тигне това незабавно обикновено завършва с бук­суване в посредствеността.

Но и подвижността може да бъде доведена до такава крайност, че да се превърне в неподвиж­ност. Механичните изменения в ставите често во­дят до тази граница, показват ни, че сме „раздраз­нили" даден полюс или посока до такава степен, че самият той да бъде поставен под въпрос. Тогава сме отишли твърде далеч, пресилили сме нещата и се налага да се обърнем към другия полюс.

Съвременната медицина позволява да се заменят различни стави с изкуствени протези, като това става особено често при бедрените стави (ендопротеза). Както вече бе подчертано при зъбната протеза, една протеза винаги е лъжа, защото нещо несъществуващо се симулира изкуствено. Когато един човек вътрешно е скован и неподвижен, но се преструва на много пъргав и чевръст, бедреният симптом го коригира в посока към по-голяма чест­ност. Но тази корекция се неутрализира чрез изкуствена става, чрез нова лъжа, и така на телесно рав­нище се симулира по-нататъшна подвижност.

За да си съставим представа за нечестността, за която медицината допринася, нека допуснем следна­та ситуация: приемаме, че бихме могли с помощта на вълшебна пръчица изведнъж да накараме да изчез­нат всички изкуствени протези и изменения при хо­рата - очила, контактни лещи, слухови апарати, изкуствени стави и зъби, коригираните чрез пластич­на операция лица добиват предишния си вид, всички пирони в костите и сърдечните пейсмейкъри се из­паряват, както и останалите приспособления от стомана и пластмаса, изкуствено присадени на хо­рата. Гледката, която би ни се представила, би била ужасяваща!

Сега да замахнем отново с вълшебната пръчица и да върнем назад всички постижения на медицината, спасили живота на много хора. Ще се озовем сред трупове, инвалиди, куци и сакати, полуслепи и полуглухи. Страшна картина, наистина, но затова пък честна! Тя би била видимият израз на човешките души. Много голямо лекарско умение е било нужно, за да ни се спести тази страховита гледка. Телата на хората старателно са били реставрирани, били са снабдени с всякакъв род протези, за да могат накрая да изглеждат почти като истински и живи. Но какво е станало с душите? В тях нищо не се е проме­нило - те са все така мъртви или слепи, глухи, сковани, измъчени, осакатени - само дето не ги виждаме. Ето защо толкова се страхуваме от честност­та. Това е историята за портрета на Дориан Грей. Чрез външни трикове красотата и младостта биха могли да се задържат известно време по изкуствен начин - но когато след това изведнъж се сблъскаме с истинския си вътрешен образ, ужасът е безмерен. Постоянната работа върху душите ни е много по-важна от едностранчивата грижа за тялото, защо­то тялото е преходно, а съзнанието - не.