Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Ревматизъм

Заболяването започва обикновено със сутрешно схващане и болки в ставите: те са подути и понякога зачервени. Най-често ставите са засегнати симетрично и страданието преминава от по-малките периферни стави в големите. Болестта протича хронично, като схващанията поразяват ставите на пристъпи.

Заболяването преминава към все по-голямо схва­щане и води до все по-силно инвалидизиране. Въпреки това страдащите от полиартрит не се оплакват много, като по-скоро проявяват стоическо търпение и изненадващо безразличие към болките си.

Картината на заболяването при полиартрита ни приближава недвусмислено до централната тема на всички заболявания на опорно-двигателния апарат: (движение/подвижност/покой/вдървеност). В предисторията на почти всички ревматични па­циенти откриваме свръхсилна активност и подвижност. Те са тренирали състезателни и бойни спортове, работили са много по къщата и градина­та си, били са неуморни и са се жертвали с готов­ност за другите. Следователно полиартритът осъжда на скованост и схващане тъкмо активните, подвижни, гъвкави и неспокойни хора, докато накрая инвалидността ги скове в окончателен покой. Създава се впечатлението, като че ли тук прекалените движения и активност са коригирани чрез неподвижност.

На пръв поглед това би могло да ни учуди, след като винаги са ни внушавали колко необходими са движенията и промените. Взаимовръзката се изяс­нява едва тогава, когато си припомним, че физическото страдание прави човека честен. В случая с по­лиартрита това би означавало, че тези хора в действителност са сковани. Свръхактивността и подвижността, които почти винаги предшестват за­боляването, за съжаление, се отнасят само до телесността и компенсират действителната застиналост на съзнанието.

Понятия като „твърдоглав", „упорит", „неповратлив" на немски имат езиково сходство с думата „вдървен" и съответстват на характера на болния от полиартрит, чийто личностен профил е добре известен, благодарение на психосоматиката, която вече от половин век проучва тази група па­циенти. Всички изследователи са единодушни, че „страдащият от полиартрит проявява болезнена съвестност, граничеща с перфекционизъм, както и мазохистични наклонности със силна потребност от саможертва и преувеличена отзивчивост, свързани със свръхморално поведение и тенденция към депресивни състояния" (цитат по Бройтигам). Тези черти на характера издават същинската закостенялост и твърдоглавост на тези хора и показват колко недостатъчно гъвкаво и подвижно е тяхното съзнание. Тази вътрешна вдървеност привидно се компенсира със спортните занимания и физическото неспокойствие и служи за отклоняване на внима­нието от фактическата неподвижност (защитен механизъм).

Очебийно честите занимания със състезателни и бойни спортове ни отвеждат до следващия центра­лен кръг от проблеми при тези пациенти: агресивността. Ревматичноболният потиска своята агре­сивност на двигателна плоскост, т. е. блокира енер­гията си в областта на мускулатурата. Експерименталното измерване на мускулната еластичност при ревматичноболните показва недвусмислено, че дразнители от всякакъв род водят до повишено напрежение в мускулите, особено в ставните. Такива измервания само доказват близкото до ума по­дозрение, че ревматичноболният насилствено овла­дява агресивните си импулси, които се стремят към физическо проявление. По този начин неразтоварената енергия се събира неизползвана в ставната мускулатура, където се трансформира във възпале­ние и болка. Всяка болка, която се изживява чрез бо­лестта, първоначално е била предназначена за друг. Болката е резултат от агресивно действие. Ако дам воля на агресивността си и я насоча към други, жертвата ми ще изпита болка. Но ако потисна аг­ресивния си импулс, тогава той ще се обърне срещу мен и аз ще усетя болка (автоагресия). Който страда от болки, би трябвало винаги да се пита за кого всъщност са били замислени.

При ревматичните страдания се среща и един много типичен симптом, при който, чрез възпале­ния на сухожилията на подлакътницата, ръката се свива в юмрук (хронична епикондилопатия). Така картината на „свития юмрук" пределно ясно показ­ва скритата агресивност и потиснатото желание „да тропнеш веднъж истински с юмрук по масата". Подобна тенденция към свиване в юмрук съществува и при контрактурата на Дютойтран, когато пръстите са свити и никога повече не могат да се разтворят. Откритата длан е символ на миролюбие. Махането с ръка за поздрав е свързано с прас­тария обичай при среща човек да показва празната си разтворена ръка, за да убеди другия, че не носи оръжие и се приближава към него с мирни намере­ния. Същата символика е налице и когато подаваме някому ръка. Както откритата длан изразява миро­любиви или помирителни намерения, така и свити­ят юмрук от незапомнени времена издава враждебност и агресивност.

Ревматичноболният не харесва своята агресив­ност, иначе нямаше да я потиска и блокира. Но тъй като тя съществува, поражда у него несъзнателно чувство за вина, което води до голямата му отзив­чивост и жертвоготовност. Създава се своеобраз­на комбинация от алтруистична услужливост и же­лание за притежание на другия - поведение, описано още от Александър с хубавия израз „доброжелателна тирания". Често болестта атакува тъкмо тога­ва, когато външно стечение на обстоятелствата лишава потърпевшия от възможността да компенсира чувството си за вина чрез услужливост. Па­литрата на най-честите съпътстващи симптоми също ни разкрива основното значение на сподавена­та враждебност: това са преди всичко стомашно-чревни оплаквания, сърдечни симптоми, фригидност и импотентност, както и страхови и депресивни състояния, фактът, че от полиартрит са засегнати двойно повече жени, отколкото мъже, също би могъл да се обясни с това, че жените имат по-голе­ми задръжки да изживяват съзнателно враждебните си импулси.

Природолечителите обясняват ревматизма с от­лагането на токсини в съединителната тъкан. Отложените токсини символизират „несдъвканите" проблеми или „несмлените" теми, които вместо да бъдат решени, са се отложили на несъзнателно рав­нище. Това е и терапевтичната изходна точка на гладуването. Чрез цялостния отказ от храна орга­низмът превключва на самозадоволяване и е прину­ден да изгаря и преработва също и „телесната боклукчийска кофа". В психичната сфера на този процес съответства осъзнаването и обработването на отхвърляните и потискани досега кръгове от теми и проблеми. Но ревматичноболният не иска да се за­нимава с проблемите си. Той е твърде неподатлив и упорит - заинатил се е за нещо. Прекалено много се страхува да подложи на откровена преценка своя алтруизъм, своята услужливост и жертвоготовност, морални норми и отстъпчивост. Така неговият его­изъм, скованост, неспособност за адаптиране, властолюбие и агресивност остават в сенчестата об­ласт и се соматизират в тялото като схващане и неподвижност, които са видими за всички и които, в последна сметка, слагат край на неискрената услужливост.

Опорно-двигателни смущения: изкривен врат, схващане на ръката при писане

Общият белег на тези смущения е, че пациентът загубва частичен контрол над двигателните си функции, които иначе се подчиняват на волята. Определени функции се изплъзват от нейния конт­рол и излизат от релси, особено тогава, когато човек се чувства наблюдаван или се намира в ситуа­ции, в които иска да направи определено впечатле­ние на околните. Така при изкривения врат главата бавно и рязко се изви­ва на една страна, докато се стигне отчасти до пълното й обръщане. В повечето случаи след няколко секунди главата отново може да заеме нормал­ното си положение. Прави впечатление, че някои помощни похвати, като например да се подпре брадичката с пръсти или да се постави опора на вра­та, улесняват пациента да държи главата .си из­правена. Но особено влияние върху положението на врата оказва позата, която е заел потърпевшият. Ако той стои с гръб към стената и може да об­легне главата си на нея, обикновено успява без особени усилия да я държи изправена.

Това своеобразие както и зависимостта на симп­тома от специални ситуации (други хора), вече ни посочват главния проблем при всички подобни сму­щения: той кръжи около полюсите сигурност/неси­гурност. Двигателните смущения, към които спа­дат и всички тикове, разкриват една демонстра­тивна самонадеяност, която човек иска да изложи на показ пред околните, и сочат, че този човек не само се чувства несигурен, но дори няма власт и контрол над себе си. Винаги е било признак на сме­лост и безстрашие да гледаш някого право в лице­то, да не отместваш поглед от очите му. Но тъкмо в ситуации, в които това се налага, при пациен­ти, страдащи от изкривен врат, главата се извива неволно встрани. Така те винаги се страхуват да контактуват с важни личности или да ги наблюда­ват в обществото - и този страх е неподправен. Ето че заради симптома те започват да избягват определени ситуации, така както хората винаги бя­гат от неприятни положения. Те отклоняват поглед от конфликтите си и едната половина от света ос­тава невидима за тях.

Изправената стойка кара човек да застава очи в очи с изискванията и предизвикателствата на света и да ги гледа от упор. Но извърне ли глава встрани, тогава излиза, че бяга от тази конфронтация. Той става „едностранчив" и избягва онова, с което не желае да се сблъска. Започва да вижда нещата „изкривени" и „изопачени". За този изкривен и едностран­чив поглед се отнася навярно и изразът да завъртиш някому главата. Подобна психическа атака цели също да накара жертвата да загуби контрол над посоката на погледа си и да следва безволево с очите и мислите си другия.

Подобни скрити причини откриваме и при схва­щането на ръката при писане и спазмите в пръсти­те на пианиста и цигуларя. Личността на такива пациенти винаги се отличава с екстремна амбиция и извънредно високи изисквания. Те се стремят це­ленасочено към обществен престиж, но външно про­явяват голяма скромност, искат да направят впе­чатление единствено чрез своите успехи (красив почерк, виртуозно музициране). Симптомът на то­ничния спазъм на ръката прави човека честен. Той показва конвулсиите на неговите усилия и постижения и демонстрира, че такива хора „всъщност ня­мат какво да кажат (съответно да напишат)".

Гризане на ноктите

Както хората, така и животните имат нокти. При животните те служат най-вече за самоотбра­на или нападение, те са инструменти на агресията. Израза показвам си ноктите се употребява в сми­съл, подобен на оголвам си зъбите. Ноктите изда­ват готовност за борба. Мнозинството от по-висшите хищници използват ноктите и зъбите си като оръжия. Гризането на нокти при човека е кастрация на собствената агресивност! Който изгризва ноктите си, се страхува от агресивността си и затова символично притъпява своите оръжия. В процеса на гризането се изразходва част от агресив­ността, но тя е насочена изключително към соб­ствената личност: човек изгризва своята агресив­ност.

Обикновено от този симптом страдат жени, ко­ито завиждат на другите жени заради дългите им, лакирани в червено нокти. Дългите нокти, лакирани .в яркочервено, са явен символ на агресивност - тези жени излагат своята готовност за агресия открито на показ. Разбираемо е, че те са обект на завист от страна на онези, които не се осмеляват да си признаят своята агресивност и да покажат оръжи­ята си. Желанието да имаш толкова красиви, дълги червени нокти е само външната „формула" на скрития стремеж да можеш да проявяваш точно толкова отявлена агресивност.

Когато едно дете си гризе ноктите, то се нами­ра във фаза, в която не се осмелява да насочи агре­сивността си навън. Тук родителите би трябвало да се замислят, доколко потискат или оценяват нега­тивно агресивните импулси в собствените си възпи­тателни методи или в собственото си поведение. В тези случаи те би трябвало да се опитат да осигу­рят на детето си пространство, за да може то да намери смелост да прояви открито и без чувство на вина своята агресивност. Обикновено такова по­ведение предизвиква страх у родителите, защото ако самите те нямаха проблеми с агресивността, нямаше да имат и дете, което да си гризе нови­те. Така цялото семейство ще претърси оздравите­лен процес, ако започне да подлага на съмнение не­честния си и лицемерен начин на поведение и се на­учи да вижда какво дебне зад фасадата. Когато де­тето се научи веднъж да се защитава, вместо да се съобразява със страховете на родителите си, може да се смята, че е преодоляло навика да си гризе ноктите. Но ако родителите не са готови сами да се променят, поне не би трябвало да се оплакват от смущенията и симптомите на своите деца. Наис­тина родителите не са виновни за отклоненията при децата им, но в тях се оглеждат проблемите на самите родители!

Заекване

Говорът е нещо течащо - говорим за реч, която се лее и за плавен стил. При заекващия говорът не тече. Той е накъсан, раздробен, кастриран. Ако искаме нещо да тече, то се нуждае от простор - преп­речим ли една река с бент, ще се получи застой и налягане и водата, в най-добрия случай, ще блика от бента, но вече няма да тече. Заекващият спъва потока на речта чрез стеснение в гърлото. По-рано вече казахме, че теснотата и страхът вървят ръка за ръка, при заекващия страхът е заседнал в гърло­то. Гърлото е връзката и вратата (сама по себе си вече тясна) между тялото и главата, между долу и горе.

На това място би трябвало да си припомним всичко онова, което прочетохме в главата за миг­рената - символите на „долу" и „горе". Пелтекът се опитва да стесни гърлото си колкото е възможно повече като проход, за да може да контролира какво се надига отдолу нагоре, съответно - какво иска да се изкачи от подсъзнанието в свръхсъзнанието. Това е същият принцип за самозащита, който откриваме в старите укрепителни съоръжения, снаб­дени със съвсем малки и добре охранявани портички. Такива добре охранявани портички и проходи (грани­ци, врати на зали и т. н.) винаги допускат да се по­лучи задръстване и пречка на потока (в случая от хора). Пелтекът контролира гърлото си, защото се страхуба от онова, което се изкачва отдолу и се стреми да бъде осъзнато - той го сподавя в гърло­то си.

Познаваме израза под пояса: с това се има предвид всъщност „отблъскващата и нечиста" сексуална област. Поясът служи като граница между опас­ната „долна" област и позволената и чиста „гор­на". Заекващият е вдигнал тази граница чак до гърлото, защото за него цялата телесност е застра­шителна, той смята само главата за ясна и чиста. Подобно на мигренозния пациент и пелтекът из­тиква своята сексуалност в главата и така се получават спазми както долу, така и горе. Той не иска да се отпусне, да се открие за изискванията и поривите на тялото, чийто натиск става толкова по-силен и вдъхващ страх, колкото по-дълго те се потискат. Накрая симптомът на заекването се изтъква като причина за трудности в общуването и партньорството - и така омагьосаният кръг отново се затваря.

Неизменното наличие на задръжки у заекващите деца се тълкува като последствие от заекването. Всъщност то е само израз на тези задръжки: дете­то е потиснато и това се проявява в заекването. Заекващото дете се бои да даде воля на нещо напи­ращо - то спъва неговия поток, за да може да го контролира по-добре. Дали ще наречем това напира­ща сексуалност или агресивност, или ще използваме други изрази, когато се отнася за дете, е без значе­ние. Заекващият не изказва свободно онова, което му идва отвътре. Говорът е средство за изразява­не. Но когато се оказва натиск върху това, което блика отвътре навън, значи се проявява страх да бъде изразено. Човекът вече не е открит. Успее ли пелтекът да се разкрие истински, от него ще се из­лее мощна река от секс, агресия и говор. Когато се изкаже всичко неизказано, повече няма оснобание за заекване.

Изтегляне 0.79 Mb.

Сподели с приятели: