Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

31
15
Небето е по-безлично от морето. Над птичия предел, по-високо от последния облак за справка, на височина, която кислородът не посещава доброволно, през място, където светлината се движи с максимално разрешена скорост и дори не спира за кафе, пресичайки пустинята, в която единственият шейх е гравитацията, една машина,
притежавана и стопанисвана от Нортуест Ориент Еърлайнз си свиркаше с ноздри, докато се включваше в течението на тихоокеанския самолетен поток. Лей-Чери се извърна от прозореца, през който бе зяпала надолу към масите от облаци и океан. Лей-Чери погледна старата жена, която спеше на съседната седалка. Лей-Чери не можеше да не се усмихне. Докато къдреше консервирания въздух на салона за първа класа с нежното си хъркане, Жулиета бе толкова спокойна, че на човек му бе трудно да си представи, че точно тя бе създала всичките онези неприятности на международното летище „Такома“ в Сиатъл,
няколко часа по-рано.
Жабата бе изненадала Лей-Чери не по-малко от всеки друг.
Въпреки че беше относително голяма и необичайно зелена (в най- добрия случай, далечен братовчед на Омагьосания Принц), нищо не подсказваше нейното присъствие в малкия плетен куфар на Жулиета.
Никаква следа от жаба, до момента, в който униформената жена от митническия контрол внезапно не изкрещя.
В резултат на това се получи малка суматоха. МОЛЯ БЕЗ ШЕГИ,
гласеше табелката над гишето, а това вероятно е шега. Не е ли?
Инцидентът бе усложнен от факта, че Жулиета не можеше да предложи обяснение на английски и че презимето й силно напомняше на ред букви от таблото за очни прегледи.
Хората от охраната обсъдиха въпроса помежду си. Жулиета и
Принцесата бяха претърсени повторно. Ръчният й багаж бе отново прегледан. Жабата премина през рентген, за да бъде проверено дали не е някакво оръжие. Откъде да знаят дали няма да експлодира?
— Това е нейното домашно животно — каза Лей-Чери, която всъщност имаше толкова смътна представа за това, какво търси жабата

32
в куфара на старата жена, че дори споменът за една европейска народна приказка не можа да я просветли.
— Това е нейното малко домашно животинче. — Лей-Чери пърхаше с въздългите си мигли, дишаше по такъв начин, че закръглените й гърди сякаш се завъртаха дванайсет градуса около осите си, и се усмихваше толкова широко, че някои отдавна забравени мускули на устата болезнено се бореха да не се откъснат. — Това е нейното малко сладко животинче.
След като изтръгнаха обещанието, че Жулиета ще държи земноводното затворено (то бе увито с влажни кърпи в чантата й),
очарованите пазачи решиха да пропуснат двете жени и тяхното сладко животинче. Но на борда на самолета, секунди преди излитането, се появи друга група пазачи, придружени от представител на авиолиниите и изискаха жабата.
— Не можете да носите жаба в Хавай — изкрещя един от тях. Те бяха доста развълнувани.
В този момент Лей-Чери си припомни предишното посещение на островите. Тя си спомни колко непреклонни бяха там в забраната си пътниците да носят каквито и да било домашни животни. Тя си спомни, че беше забранено внасянето на свежи плодове и цветя. В
представите си тя видя изложбата от насекоми на летището в Хонолулу
— колекция от буболечки и бръмбари, открити по бордовете на пристигащите самолети. Тя си спомни, че в Райския парк крилете на папагалите и какадутата бяха подрязани, за да не могат никога да избягат и да се размножават сред дивата природа. Екологичният баланс на островите бе толкова крехък, че въвеждането на някакъв нов вид млекопитаещо, птица или земноводно, можеше да го хвърли в хаос;
една чуждоземна болест по растенията или нашествие на женски насекоми можеше да разруши бизнес за милиарди, независимо дали става дума за ананаси за ядене или палми за гледане.
Лей-Чери даде знак на Жулиета, която яростно нападаше пазачите с най-долните псувни на странния си език. Лей-Чери даде знак на Жулиета да предаде жабата. Това не убеди старицата. Тя се заколеба. Капитанът, помощник-пилотът и екипажът на полета се бяха присъединили към администратора и пазачите в салона за първа класа.
Пътниците от другите класи стояха на пътеките и се взираха напред, за да разберат за какво е цялата врява. Един от пазачите изтръгна

33
плетения куфар от сгърчените ръце на Жулиета. Капакът се отвори.
Жабата направи страхотен скок. Приземи се върху главата на една стюардеса, чиито крясъци предизвикаха вълни от шепот на ужас:
— Ааааа! Махнете това шибано нещо от мен!
Жабата направи още един скок и се приземи върху една празна седалка. Няколко мъже се хвърлиха да я хванат. Не успяха. Известно време се редуваха хвърляния и неуспехи, докато накрая жабата бе хваната натясно в пилотската кабина, където един пазач я залови,
малко след като си удари лакътя в един навигационен уред и причини потенциална неизправност. Уредът трябваше да бъде проверен и препроверен. Полетът беше забавен точно един час и четиридесет и шест минути.
Жулиета летеше за пръв път. Тя бе объркана от възраженията спрямо съдържанието на багажа й. Тя отказа да яде закуската,
поднесена от все още шашардисаната стюардеса.
Как би могла Лей-Чери да обясни на Жулиета Голямата Хавайска
Реакция на Мангустата?
Преди време в Хавай имало проблем с плъховете. Тогава някой подхвърлил брилянтно решение. Да се внесат мангусти от Индия.
Мангустите трябвало да изтребят плъховете. Така и станало.
Мангустите наистина изтребили плъховете. Мангустите изтребвали също така пилета, малки прасета, птици, кучета, котки и малки дечица.
Съществуват съобщения за това, как мангусти са нападали мотоциклети, косачки, автомобили за голф и Джеймс Мишънър. Днес в Хавай има толкова мангусти, колкото някога били плъховете. Хавай замениха проблема с плъховете срещу проблема с мангустите. Хавай бяха решени никога да не им се случва нещо подобно.
Как Лей-Чери би могла да направи пред Жулиета нужната аналогия между хавайските гризачи и обществото като цяло?
Обществото имало проблем с престъпността. То наело полицаи, които да атакуват престъпността. Днес обществото си има проблем с полицаите.
Разбира се, отговорът е, че Лей-Чери въобще не можеше да направи такъв паралел. Този паралел не й бе хрумвал. Затова пък бе хрумвал на Бърнард Мики Ренгл.
Бърнард Мики Ренгл седеше в залата на трета класа в самолета на Нортуес Ориент и разсъждаваше върху аналогията плъхове-

34
мангусти, престъпност-полиция. Бърнард Мики Ренгл седеше в задната част на самолета със седем пръчки динамит, привързани за тялото му.
Бърнард Мики Ренгл беше умен. Той най-вероятно при всякакви условия би могъл успешно да се качи на полета за Хавай със седем пръчки динамит, увити около него. Може би, но все пак жабата му бе дала зелена улица.
(Между другото, жабата бе пусната на свобода в едно езерце край пистите за излитане. Тъй като беше в близост до оживено летище,
то беше приятно езерце. Изобилстваше от лилиеви чашки, папур и дебели комари за обяд. Но, мама му стара, нека си го кажем, това не беше Уайкики.)

35
16
Самолетът, с един малък зелен пътник по-малко, но с премия от седем пръчки динамит, продължаваше пресичането на това, което всеки начинаещ сърфист знае, че е най-неуместно назованата водна площ на Земята. Самолетът свиреше, за да скрие страха си от гравитацията. Лей-Чери четеше списания, за да прикрие възбудата си.
Възбудата превръщаше очите й в точки, досущ като ония, които стоят в края на всяко изречение. Запетайки на възбуда се поклащаха в стомаха й, където се гърчеха също и въпросителни знаци. От време на време тя се чувстваше така, сякаш седи върху възклицателни.
Фестивалът „Грижа и лечение за Земята“ беше толкова чудесна идея, че тя се чудеше как не се е състоял по-рано. Най-големите мислители, най-напредналите технолози, най-загрижените учени, най- просветените хора на изкуството бяха събрани, за да обединят своите знания и мечти за добруването на всичко. Ето такова нещо можеше да бъде ООН, ако не беше в ръцете на тъпи и корумпирани хора. Ако не служеше на его-политиката.
На конференцията в Мауи Бъкминстър Фълър щеше да представи доклад на тема: „Замърсяването на посевите: що злато отива на вятъра.“. Гари Снайдър щеше да говори за „Будисткия подход за борба със Сити Хол“. Лекцията на естествоизпитателя д-р Бари
Комънър (името му предизвикваше у Принцесата тръпка на превъзходство, последвана от още по-силна тръпка на вина) щеше да бъде озаглавена: „Свободен Обяд — такова нещо не съществува“.
Семинарът по алтернативни мерки за контрол над раждаемостта щеше да се води от Линда Когхил, жената, която с един удар срази темповете на увеличение на абортите и извънбрачните деца в Портланд, щата
Орегон. На двайсет и шести февруари сутринта Лей-Чери щеше да избира между демонстрация на фотовулканична клетка (голям пробив в намаляването на разходите на слънчева енергия) и дискусия, водена от д-р Линус Паулинг по въпроса за витамин С като превантивна мярка и лечение. Боже мили, и това ако не беше вълнуващо. Имаше ли един

36
планетарен проблем, пренебрегнат от Фестивала? Лей-Чери не можеше да се сети за такъв.
Може би Лей-Чери не виждаше нищо важно във факта, че статиите в списанията, които преглеждаше, бяха най-вече за любов:
кой с кого е скъсал (или се е свързал), какво да правим, когато съпрузите губят интерес, как да се справим със самотата и отказа и т.н.
Рекламите в списанията засягаха почти единствено това, как човек да бъде привлекателен за другия пол. На всичко отгоре, филмът, който се прожектираше в самолета, беше любовна история. Филмът имаше нещастен край и поради това се считаше за „реалистичен“. А когато
Принцесата си сложи слушалките, за да послуша записите, осигурени от Нортуест Еърлайнз за пътниците, песните, които тя чу, бяха за разбити сърца, болни сърца или сърца, треперещи, докато преминават,
бълвайки искри, през наелектризирания праг на нова любов.
Може би Лей-Чери предпочиташе да не забелязва тези неща,
просто защото бяха прекалено лични. Ако под големите постановки и всеобхващащи въпроси (колкото и да се преиграваха тези неща в последната четвърт на двадесети век) бушуваше една по-съкровена борба, борба, чиято истинска цел бе романтичното осъществяване,
може би беше смело и достойно да се опитваш да надмогнеш тази борба, да отстояваш нещо повече от нея.
Може би.
В задната част на самолета Бърнард Мики Ренгл бръкна в якето си… и извади от горния си джоб… не детонатор… нито фитил… все още не… а пакет… бисквити „Хоустес Туинкийс“.
Лошо се получи, че Кралицата настоя да пътуваш в първа класа,
Лей-Чери. Лошо се получи, че седиш до своята задрямала стара придружителка, вместо до Бърнард Мики Ренгл. Тъй като „Хоустес
Туинкийс“ винаги пътуват по двойки (защото, както койота, косатката,
горилата и пойния жерав, те се събират, за да оцеляват), щеше да има по една за всеки.

37
17
В очакване на съобщение кога и къде да кацне, самолетът кръжеше над Хонолулу както печатащ пръст кръжи над клавиатурата на пишеща машина.
И те кацат…
… на А.
Писта А.
А, като „attic“.
А, като „amore“.
Свидетели сме на неочаквано кацане върху пистата на сърцето.
Този полет можеше да завърши само в една стая близо до Луната.
Беше запалена табелата „Пушенето забранено!“. (В таванската стаичка цигарите „Кемъл“ не биваше никога да се палят.) Беше подаден сигнал за затягане на коланите. (В amore коланите се затягат и отпускат на прекрасни интервали.) Жулиета стисна своя плетен куфар,
в който вече нямаше и следа от жабата. Лей-Чери стисна своите бедра,
които бяха толкова сухи, колкото трябва да бъдат бедрата на всяка принцеса. Бърнард Мики Ренгл, влизащ в списъка на пътниците под името Т. Виктрола Файъркрекър, по-известен на милиони като
Кълвача, не стисна нищо, дори и бельото си от черен прах. Кълвача не беше от тия, които стискат и държат. Кълвача просто се ухили. Той се ухили, защото беше достигнал Хаваите незабелязан. Той се ухили,
защото кремът на бисквитите винаги го караше да се хили. Той се ухили, защото беше последната четвърт на двадесети век и се случваше нещо важно.

38
АНТРАКТ
Може би греша за Ремингтън SL-3. Вече не съм убеден, че с нея ще се получи. О, това е един превъзходен инструмент, но за прилежно бюро, в прилежна канцелария. Ако искаш да съчиниш трактат, писмо за някой вестник, фактура, литературна критика, тя ще се втурне да пише, преди да си се замислил, и съм сигурен, че някои секретарки биха я предпочели пред мъжете си. Ремингтън SL-3 със своите заменяеми печатни блокове, електрически полета, променливо разстояние между редовете, скала за фиксиране на листа,
персонифициран контрол с едно докосване, автоматичен бутон за нов ред, вертикална и хоризонтална променливост с половин единица,
бързо връщане, специален табулатор, подобрено устройство за преглас и сигнализатор за правописни грешки — е, да се сблъскаш с този стадий на механическа изтънченост в среднощното си светилище, не може да не изпиташ определен страх.
Първо на първо, тя бръмчи, мърка като прелъстител на домашна котка, тръпне едва забележимо върху масата; сякаш иска, ама дяволски иска да се захване за работа. Ей! Успокой се бе приятел! Мисля. Не ме насилвай!
Освен това, цветът: Синьо. Не матовочерно — загадъчно дълбоко, поглъщащо, покорно, уклончиво, свещеническо черно като старите пишещи машини, а нахално студено, модерно синьо, което я прави дразнеща, дори на светлината на свещ, за подозрителния пресяващ взор на митничаря или данъчния агент. Тя сякаш гледа през рамото ми, дори когато аз гледам през нейното.
Добре, онези спори от отровни гъби, които по невнимание изкихах, докато чистех хладилника, вероятно са впечатлително преживяване, но това не е първият път, когато уплахата от пишеща машина ме кара да помисля за химикалка. За моливи и дума не може да става, техните следи са нетрайни. Разбира се, химикалките пускат;
химикалките не са стилни и на всичкото отгоре вечно се губят. На мен

39
ми харесва пачето перо, а дори повече, кълвачето перо, но последните трудно се намират, а първите са тромави и дращят.
Може би на писателя му е нужен някакъв съвсем различен инструмент за писане. Да речем, една Ремингтън, направена от балсово дърво, частите й — залепени като на детско моделче; крехка, изящна,
покорна, готова да се извиси като въздушен ас.
Или, по-добре, издялана пишеща машина, изсечена от един- единствен къс свещен кипарис; украсена с пигменти от минерали, сок от малини и кал; клавишите й да бъдат живи гъбки, лентата й — дълъг дъгоцветен език на гущер.
Пишеща машина-животно — безмълвна, преди да бъде докосната, след което да изпълва страницата с ръмжене, писъци и крясъци, вой, блеене и пръхтене, ревове, ромон и тихо пращене из храсталака; пишеща машина, която да може да печата истински целувки, да отделя сперма и пот.
Или пишеща машина, конструирана от малки мидички от ръцете на пенсиониран търговски моряк, изработена в бутилка така, че върху нея да може да се работи с кутрето на лявата ръка на десничар.
(Предполагам, знаете за научното откритие, че нашата Вселена живее редом с една паралелна Вселена. Двете вселени, идентични в много аспекти, са противоположни по електрически заряд и магнетични свойства: така наречената Антивселена е на практика огледален образ,
негатив. Така че, определени аминокиселини са левичари, а другите —
десничарите — са тяхното отражение. Но протеините в живите организми винаги са левичари. Аминокиселините-десничари са несмилаеми и могат да бъдат опасни за живота. Би било разумно да не ядете нищо, което сте открили в огледалото. А що се отнася до онези романи, които претендират, че са „огледало“ на живота… нека оставим това без коментар.
Към края на Втората световна война един американски летец скочил с парашут от горящия си самолет и попаднал в изолирано село край японското Вътрешно море. Селяните — благочестиви будисти,
живеещи далеч от жарката арена на събитията и шинто-фашистко- индустриалните идеологии, заради които събитията се бяха пръкнали
— прибрали ранения пилот и го излекували. Те го укривали в продължение на няколко месеца, но впоследствие той умрял. Тъй като будистите почитат живота, те уважават и ритуалите на смъртта.

40
Селяните искали да осигурят на мъртвия чужденец подобаващо погребение, но били запознати единствено с будистките погребални обичаи, а те, разбира се, биха били неподходящи.
След като опаковали трупа в езерен лед, те се заели да разучат християнските погребални процедури, но много дискретно, за да не събудят любопитството на властите. Не изкарали късмет.
Най-сетне някой домъкнал в селото японски превод на англоезична книга, която обещавала да им осигури търсената информация. Книгата се наричала „Бдението на Финеган“.
Ако можете да си представите тези далечни японски селяни от
1945-та как доброволно се опитват да проведат едно пиянско ирландско бдение, усложнено от експерименталната игра на думи на
Джеймс Джойс, то бихте могли да си представите и взаимоотношенията между един автор, неговата пишеща машина и тази реалност, към чието пресъздаване той е длъжен да подходи с лява ръка, макар и твърде добре да знае каква функция придават арабите и индусите на лявата ръка.
Не че очаквам хората на техниката да се заинтересуват от проектирането на машини за хората на изкуството (ами че, ако писателите имат дървени пишещи машини, поетите ще пожелаят техните да са от лед). По-вероятно е технологията да надмине хората на изкуството, да дойде ден, когато нашите романи ще се пишат от компютри — същите устройства, които ще рисуват нашите фрески и ще композират нашите мелодии. Ако се усмихвам под мустак, то е,
защото си представям компютър, който е програмиран да създава логически варианти на осемнайсет възможни литературни сюжета,
представям си как този компютър се опитва да се справи и с това,
какво се е случило в стаичката на Лей-Чери. Ако се усмихвам под мустак, то това означава, че Ремингтън SL-3 е най-добре да си гледа П
- то и п
-то
, К
-то и к
-то

41

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: