ГЛАВА III РЕЛИГИЯ НА НЕРЕЛИГИЯТА

В нашата дискусия вече стана дума за бодхисаттва като идеала за личност в Махаяна. Споменахме това понятие по повод двете основни тенденции в индийската духовност: антисветската или по-скоро другосветска нагласа и утвърждаването на светското. Казах също, че будата от най-висш тип в известен смисъл не е буда, той е антибуда.

Този буда от най-висш тип се държи като съвсем обикновен човек. На това особено се набляга в различните направления на дзен-будизма. Например, цялата дзен-живопис, играеща толкова важна роля в китайската и японската традиция, е светска. Духът на тези творби е изцяло нерелигиозен, докато изкуството, свързано с по-старите будистки секти в Япония - Шингон и Тендай - си е религиозно: още от пръв поглед можеш да разбереш, че темите му са религиозни. Но в дзен-живописта подходът към философските и духовните теми е типично светски.

Тази делничност и обикновеност е особено очевидна в творбите на японеца Сенгай, дзен-монах от XVIII в. (Сенгай (1750-1837), заедно със знаменития Хакуин, е бил смятан за най-великия художник и калиграф на епохата си.) Когато някой като Сенгай рисува Буда, винаги ще има хумористична нотка в образа на самия Буда. Ще си е накривил ореола като каскет и ще изглежда някак небрежен, даже леко профанизиран. Този стил идва от Китай, от такива велики художници на династия Сун като Лянкай, който е нарисувал Шестия патриарх, сечащ бамбук - дрипав, неугледен, приличащ по-скоро на селски идиот. (Става дума за знаменития Хуейнън (638-713), който според легендата бил тъкмо “неук разносвач на дърва за огрев” (срв. Ан Чън. История на китайската мисъл. С., Рива, 2001, с. 410). Най-великите дзен-творби трактуват теми, които всъщност изобщо не са религиозни. На тях ще видите борови клонки, камъни, бамбукови стръкове и треви, и никога няма да ви хрумна, че това са религиозни изображения, един вид „икони".

Подобни са и нещата в поезията, на която ще се спрем подробно по-нататък. Великолепен пример за дзен-поезия ще намерите в творбите на китаеца Пан Юн, поет-„мирянин", който казва:
Чудесно занимание, свръхестествена мощ –

дърва да сечеш и да носиш вода.

Жабата скача - цоп!

(В случая Уотс се стреми да предаде дословно съдържанието на това хайку. Вдруги свои книги, като класическата The Way of Zen, цитира някои доста по-“литературно” звучащи преводи, например тези на Р. Х. Блайт)
Това „цоп" е възможно най-добрият превод на японското мидзу но ото, което буквално означава „звукът на водата". Ето ви пример за дзен-поезия от най-чиста проба, защото няма нищо общо с религията. Но Башо има и едно друго стихотворение, което пък гласи приблизително следното:
Щом мълния блесне, о, каква възхита!

Не се и сещаш, че животът отлита.

Всички религиозни коментари за живота рано или късно се превръщат в клишета. Религиозното неизменно се разпада и поощрява неискреното и подражателското. Типичен пример е подражанието на Христа. Та това е ужасна идея, защото всеки, който подражава на Христа, се превръща в нещо като фалшифициран Иисус. По същия начин и в будизма има какви ли не имитации на Буда, не само приседнали върху позлатени дървени олтари, но и насядали навсякъде по манастирите. Аз бих казал, че в своите най-висши проявления религиозното и духовното с нищо не се издават, че са такива. В будизма има една метафора, „като птичи следи в небесата". Птиците естествено не оставят никакви следи там, затова и пътят на просветления човек е като следа от птица по небето. Както се казва в едно китайско стихотворение,

Нагазва във водата, без да я разплиска.

Истинският бодхисаттва не оставя никакви следи - нито с прекалената си религиозност, нито с прекалената си нерелигиозност.

Но възможно ли е да бъдеш такъв - нито религиозен, нито нерелигиозен? Всъщност това е най-тежкото изпитание. Как да избегнеш този капан - да бъдеш или едното, или другото? Подобно е на въпроса: ти теист ли си или атеист? Теистът е обхванат от Бога, от мисълта за Бог или вярата в Бог, но и с атеиста нещата стоят по абсолютно същия начин. Ако, например, един атеист е атеист, защото не може да понесе мисълта, че Бог го наблюдава през цялото време - че има едно всевиждащо око, което не пропуска и най-интимните му преживявания, - то той е попаднал в капана на собственото си противопоставяне на Бога, по същия начин, както теистът е обхванат от мисълта за Бога. Атеистите, които прокламират своето неверие в Бога, са всъщност много благочестиви хора. Никой не вярва в Бога така, както вярва атеистът: „Няма никакъв Бог и аз съм Неговият пророк." Статусът на истинския бодхисаттва е много трудно да бъде регламентиран. Той не е нито възвишено свят, нито крещящо профанен. И това е една много деликатна ситуация, пред която всеки би се стъписал. Дори и тези, които смятат, че най-голямото достойнство според будизма или дзен е да бъдеш съвършено обикновен, пак изпускат най-същественото.

Има един елемент на нерелигиозност в изкуството, живопистта и поезията, черпещ вдъхновение именно от тази очевидна ординерност на будистките светци. Но пък в самия начин, по който се третира темата за нерелигиозността, има нещо, което тутакси прикована вниманието ти. Разбираш, че тук има нещо необичайно. Тъкмо то първо пробуди моя интерес към източната философия. Бях напълно омаян от китайската и японската светска живопис - особено пейзажната, с нейната специфична трактовка на цветята, тревите, бамбука... В нея имаше нещо изумително, дори и когато обектите й бяха възможно най-тривиални. Още като дете трябваше да разбера кое им бе необичайното на тези треви и бамбуци. Да, художникът бе нарисувал трева, но в творбата му имаше и още нещо, което така и не успявах да посоча. И то бе тъкмо онова, което след време щях да нарека религия на нерелигията. В това се изразява най-висшето достойнство на един буда: той не може да бъде засечен, тъй като не оставя следа.

Може би някои от вас са виждали рисунките към Десетте стъпки в онзи духовен процес, наричан „Опитомяване на бивола". ( Става дума за цикъл от десет рисунки на биволи със съответните коментари в стихове и проза, създаден през XII в. от китайския чан-наставник Куоан.) Този цикъл има два варианта - хетеродоксален и ортодоксален. В хетеродоксалния вариант, когато човекът улавя бивола, биволът започва да става все по-бял и по-бял, докато накрая не изчезва напълно. И тъй като всички картинки са обрамчени в кръг, последната е просто един празен кръг. Но ортодоксалният вариант не завършва с него - има още две картинки. Щом човек постигне шунята, пустотата - състоянието, в което не можеш да разчиташ на никакви „патерици", били те от духовно, психологическо или морално естество, - следват още две стъпки. Първата се нарича „Завръщане към извора". Тя е представена с изображението на дърво край поток. Последната се нарича „Влизане в града с ръце, отрупани с дарове". На картинката е изобразен будата Путай (на японски - Хотей), който има огромно шкембе, големи уши и постоянно мъкне един обемист чувал. И какво мислите, че има в този чувал? Вехтории, но затова пък едни чудесни вехтории. Всичко онова, което децата обичат. Онова, които всеки друг би захвърлил като ненужни вещи, но този буда грижливо ги събира и после ги раздава на децата. А коментарът гласи: „Той върви по своя път, без да следва стъпките на древните мъдреци. Вратата му е залостена и никой не може да надзърне във вътрешността на неговия дом." Вместо Путай по-правилно би било Будай (или Будай Хъшън, „монахът с торбата") - в китайския будизъм един от 18-те лохани (= архати),т. е. хора, достигнали най-висшата степен на духовното си развитие. В народната митология Будай е божество на радостта, благополучието и доволството от живота, отъждествявано понякога с една от най-видните фигури на китайския будизъм, Цидзъ (Х в.).

Може да се каже и по друг начин. За да издигнете сграда, трябва да направите и скеле. Това показва, че строителството продължава. Но щом то приключи, скелето се разваля. Едно такова скеле е религията. Както се казва в една дзенска притча, за да ти отворят, може да се наложи да почукаш и с тухла. Но когато ти отворят, ти не внасяш вътре и тухлата. По същия начин, за да прекосиш река, ти трябва лодка. Но когато стигнеш до отсрещния бряг, ти не грабваш лодката и не я понасяш на гръб по сушата. И тухлата, и лодката, и скелето са само част от технологията или метода (в случая - религиозен), но на края, когато целта е постигната, те просто ще изчезнат. Не търси светеца в църквата - там няма да го намериш. Е, не ме разбирайте буквално. Светецът може спокойно да си ходи на църква, без това да му навреди. Виж, с простомъртните е друго - много често, като излизат от църква, те направо вонят на религия...

Веднъж някакъв ученик попитал един велик дзен-наставник:

- Кажете ми, учителю, аз имам ли напредък?

- Ти се стараеш много - отвърнал учителят, - но правиш една банална грешка.

- И коя е тя?

- Само този дзен ти е в устата!

- Защо не? - почудил се ученикът. - Не мислите ли, че когато си се захванал с дзен, е съвсем нормално да говориш за дзен, вместо за нещо обикновено.

- Ако говореше като за нещо обикновено, щеше да е много по-добре - казал учителят.

Наблизо стоял един монах и като чул тези думи, на свой ред попитал учителя:

- Защо толкова мразите да се говори за дзен?

- Защото ми се повръща от него - отвърнал учителят.

Какво има предвид учителят, когато казва, че е по-добре да говориш за дзен, сякаш става дума за нещо обикновено, нещо делнично? Попитали веднъж стария Джошу. ( Японизираният вариант на Джауджоу (778-897г.), знаменит дзен-наставник („Всекидневното е пътят”), фигуриращ в няколко коана на Умънгуан, най-цитиран от които е първият („Му!").

- Казват, че когато сегашната историческа епоха (калпа) приключи и всичко бъде изпепелено от огъня, щяло да остане само едно нещо. Кое е то?

И знаете ли как отговорил той?

- Тази сутрин пак духа вятър. (Срв. Wats, Alan. The Way of Zen. Arkana, 1990, p. 118, където е посочен и източникът: Джауджоу юлу).

В дзен е така - когато те питат за нещо, свързано с религията, ти отговаряш по възможно най-прозаичния начин. И обратното, когато те питат за нещо прозаично, ти отговаряш в религиозен дух. „В какво се състои вечната и нетленна [т. е. духовна] природа на аза?" „Тази сутрин пак духа вятър."

Един ученик помолил учителя си да му подаде нож и той му го подал с острието напред.

- Моля ви, обърнете го от другия край - рекъл ученикът.

- И какво ще направиш с този друг край? - попитал го учителят.

Виждате ли? Ученикът започнал с обикновеното и изведнъж установил, че е изправен пред метафизичен проблем. Но ако беше започнал с метафизичното, щеше да разбере, че си има работа с най-обикновен кухненски нож.

За да потънем по-дълбоко в религията на не-религията, трябва да разберем кое би могло да се нарече финалното, абсолютно постижение на махаянската философия. То се съдържа в постановките на една школа, наричана на китайски Хуайен, а на японски - Кегон. Кегон е интелектуалната основа на дзен. Имало един велик китайски учител на име Цун-ми (на японски - Шумицу), който бил не просто дзен-наставник, но и пети патриарх на сектата Хуайен. Хуа означава „цвете", а йен - „гирлянда", „венец". Та „Венецът от цветя" е една мнооого дълга санскритска сутра, наречена Аватамсака, което на японски е станало Кегонкьо. Една от темите на тази обширна и визионерска творба са т. нар. четири дхарма-светове и сега ще ви обясня какво представляват те.

Най-напред има едно ниво на битието, което на японски се нарича джи, а на китайски - шъ. Това е светът на обектите и явленията, онова, което можем да наречем привичния, делничен свят, който нашите сетива обикновено регистрират. Китайският йероглиф шъ има множество значения. Може да означава „нещо", „събитие", но и „важна работа". Също така може да означава „превземка", в смисъл, че се правиш на нещо друго. Дзен-наставникът на японски се нарича буджи [на китайски -ушъ], което ще рече „безискусен", „непристорен", „нищо особено". Има едно стихотворение, което гласи приблизително следното:
Планината Лу е забулена в мъгли. Вали ли, вали и река Джъ вече прелива бреговете си. Ако не си бил там, сърцето ти е изпълнено с копнеж. Но ако си бил, ще си кажеш: „Какво толкова? Планина, мъгли, дъжд. Придошла река. Нищо особено."
Ето това е буджи, „нищо особено". Мислим си, че когато нещо не е нищо особено, значи, то трябва да е нещо обикновено. Но буджи не означава обикновено. Колкото и парадоксално да звучи - за нашите уши - то означава, че планината и реката не са нищо особено, по същия начин, както личностите без религия могат да бъдат най-истински религиозните хора на света. Те не са просто някакви непретенциозни, невежи люде, макар и понякога да изглеждат точно такива. Трябва да знаете онова, което те знаят, за да ги признаете такива, които и каквото са. „Нищо особеното" на буджи означава, че вътрешната особеност не се натрапва като навехнат палец. Така и светът на джи е свят на частиците, свят на множествеността. Светът, за който обикновено смятаме, че живеем в него. Ето това е първият от четирите дхарма-светове.

Вторият дхарма-свят се нарича светът нари на японски, а на китайски -ли. Този йероглиф означава шарките в нефрита, линиите по дървото, фибрите на мускула -органичният принцип на порядъка. Според философията на Хуайен, светът на ли (или ри) означава универсалното, заложено във всички частичности, единството, заложено във всички множества, обединителният принцип - за разлика от шъ (или джи), който е разединителният принцип.

Когато за първи път се взрете в естеството на света, вие започвате от джи. Започвате, като отбелязвате всички частни неща, слисвате се от тяхната множественост и, общо взето, се залисвате с нея. Но постепенно осъзнавате връзките между всяко нещо и нещо друго и в последствие виждате единството, криещо се зад тях. Множествеността в света се разсейва в единството.

В този момент се сблъсквате с един проблем. Можете да виждате света и можете да го виждате като множественост. Но как, по дяволите, да съчетаете тези две гледни точки? Ако искате да постигнете реален успех в работата си, семейния живот и т. н., трябва да обръщате внимание на света на частичните неща. В случая те са важни. Трябва да умеете да различавате тебешира от сиренето. Но ако станете светец, монах или отшелник - или може би дори поет или художник - то тогава ще трябва да забравите за чисто практическите неща и да се съсредоточите върху единството, тайния смисъл, криещ се зад всички явления. Но тогава всички практични хора ще ви кажат: „О, ти не си в час. Ти бягаш от реалността". Те смятат, че светът на частиците е единственият реален свят. Но светецът ще каже: „Вашите частици не са реални. Постигате някакъв успех, но това е временен успех. Мислите се за голяма работа, че давате своя принос към човешката култура, но всъщност вашият успех ще трае само някоя и друга година и след това ще се разпаднете като всичко останало. А когато умрете, къде ще е вашият успех?" От гледна точка на човека, съзерцаващ фундаменталното единство на света, този успех не е реален.

За да разрешим проблема с обединяването на визиите на първите два дхарма-свята, трябва да преминем към третия, който се нарича ри джи муге. Името му е образувано от тези на първите два плюс муге, което пък значи „няма граница", „няма препятствия". Тоест няма граница между ри и джи, няма бариера между единството на света и неговата частичност. Светът на универсалното и светът на частичното не са несъвместими. За да демонстрираме това, нека вземем две много-много различни неща - например, форма и цвят - и видим как те могат да се обединят. Формата не може да бъде никога цвят, както и цветът -форма, но те могат да се съчетаят в отделния обект. Представете си, че формата и цветът са първите два дхарма-свята. Те могат да се съчетаят в даден обект - да кажем, кръг - и да образуват в чисто метафоричен план третия дхарма-свят.

Подходящо закръгленият човек е въплъщение на третия дхарма-свят - той е едновременно духовен и материален, „не от мира сего", но и съвсем светски. Това е върховната реализация на едно човешко същество - да бъде едновременно в света и отвъд него, за да избегне крайностите на едностранчивостта. Този, който е само материалист, неминуемо се превръща в едно крайно скучно същество. Можеш да постигаш житейски успехи в света, да трупаш всякакви материални придобивки, да имаш прекрасен дом, вкусна храна, чудесна яхта, кола и т. н., но ако не си влязъл в досег с мистичното в себе си, твоят материален успех накрая ще се превърне в жива досада и просто ще ти писне от него. От друга страна, има и хора, които са чисто духовни, живеещи в един спаружен свят, в който няма и помен от лукс. Трябва да ви кажа, че това са едни много напрегнати хора. Когато си в присъствието на някой прекомерно духовен човек, все се въртиш на стола си. Просто не можеш да си намериш място от притеснение.

Хората, израсли в западна среда, винаги са се удивлявали от факта, че най-духовните хора на Изток много често са и доста чувствени. Те не могат да бъдат материалисти в обичайния смисъл на думата, но това не им пречи да бъдат и отявлени сенсуалисти, използващи света за собствено удоволствие. За целта светът е направо чудесен! Хората например са прекалено чудесни, за да бъдат третирани единствено като сетивни обекти. Един човек може да бъде много сексуален, но наред с това той е и толкова чудесен, че трябва да спреш и да се заровиш в цялостта на неговата удивителна личност, за да постигнеш и чисто чувствените му аспекти.

Проблемът с чуствеността постоянно стои на дневен план на Запад. Например, ходиш на църква, защото се възхищаваш от свещеника - струва ти се олицетворение на морала и току гръмне някой скандал, че, видите ли, въртял любов със секретарката си.

Когато това се случи, западният човек е склонен да мисли, че всичко е загубено, че доверието му е продадено, че светът ще рухне - и то само защото някакъв си духовник не бил чисто духовна личност, а си имал и своята чувствена страна. Ние на Запад много често се сблъскваме с подобни примери за едностранчивост - прекомерен материализъм или прекомерна духовност - защото сме склонни да мислим, че духовното и материалното взаимно се изключват. Но в третия дхарма-свят, този на ри джи муге, виждаме, че между тях няма разграничение.

Осъзнаването на този свят може да ни се стори възможно най-великото постижение. Но отвъд него има още един свят, който се нарича джи джи муге. Изведнъж се оказва, че ри, светът на единството, е изчезнал, но затова пък между джи и джи, частичното и частичното, няма никаква граница, няма никаква бариера. Отделните явления не се изключват едно друго - просто няма какво да се обединява. Това е кулминационната точка в махаянския будизъм. Това е идеята за взаимопроникването на всички неща, за тяхната взаимозависимост. Неин символ е паяжината на Индра, чийто принцип е развит в Аватамсака сутра.

Представете си на зазоряване една многоизмерна паяжина, покрита с роса, една огромна паяжина, явяваща се цялата вселена. Тя съществува в четири, пет, шест, че и повече измерения и върху всеки компонент на тази паяжина има дъгоцветни скъпоценности от роса, които отразяват абсолютно всяка друга капчица роса, както и всяко нейно отражение, и отражението на отражението, и така до безкрайност.

Ето това е махаянистката визия за света. Нито едно нещо или явление не може да съществува без всяко друго нещо или явление. Всяко явление предполага всички останали явления, всяко явление - цялата вселена, миналото, настоящето, бъдещето - зависи от всяко частично нещо или явление. Лесно е да кажеш: „Аз завися от вселената. Мене нямаше да ме има, ако го нямаше и всичко останало". По-трудното е да направиш съответния извод - че цялата вселена зависи от теб. Ще кажете: „Хайде бе! В края на краищата, вселената я е имало и преди да се родя и съм сигурен, че след като умра, тя ще продължи да съществува. Тогава какви ги разправяте, че цялата вселена зависела от мене?!" Много просто: без вашите родители вие не бихте могли да се появите на този свят. За да съществувате вие, е било необходимо да съществуват и вашите родители. Тази необходимост няма да се промени, когато те умрат. Тоест вие зависите от вашите родители, дори и те да са си отишли от този свят. По същия начин вселената ще продължи да зависи от вас, от факта, че ви е имало, дори и когато изчезнете. А ако още не сте се родили, тя ще зависи от вашата бъдеща поява, фактът, че вие съществувате, ни казва нещо за вида вселена, в която живеем: тя вече веднъж ви е произвела. Вие сте признак на вида вселена, в която живеем, по същия начин, както ябълката е признак на определен вид дърво. Тя ни казва нещо за това дърво - в какво се състои неговата функция. Щом светът е произвел Джон Доу, който може сам по себе си да е никой и даже да не бъде запомнен от никого, значи, този свят зависи от него, въпреки неговата анонимност, по същия начин, както е еднакво зависим от всеки папатак, от всяко комарче, от всеки мах на крилцето на всяко комарче, от най-загубения електрон в крилцето на това комарче. Светът зависи от всяко свое проявление, колкото и мимолетно да е то.

Какво се опитвам да ви кажа? Че всяко нещо, което съществува, предполага всичко останало и всички тези други неща в своята съвкупност, в своето цяло - което наричаме вселена - на свой ред предполагат всяко отделно нещо или явление. Това е смисълът на паяжината на Индра. Вземете една верига и дръпнете някоя от брънките й - ще видите, че всички останали ще я последват. На това в дзен му викат „да вземеш острие от слама и да го използваш като златен Буда, висок шестнадесет стъпки". Няма такова нещо като отделно, изолирано събитие. Единственото възможно изолирано събитие са всички събития, каквито и да са те. Това би могло да бъде единственият възможен атом. Единственото възможно нещо е всичкото. Всички проявления на вселената, които наричаме неща, взаимно се предполагат. Знаем какво сме ние само когато го свържем с онова, което не сме. Знаем усещането за собствения си аз само във връзка с усещането за другия. Азът предполага другия, както задното предполага предно. Колкото и кратко или дълго да е, всяко нещо зависи от твоя живот. Ако ти не си се случил, нищо няма да се случи. Целият свят носи твоя знак и нямаше да е същият свят, ако ти не беше в него.

Чували ли сте за т. нар. „сантиментално одухотворяване на природата"? „Трогателна самозаблуда" и прочие. През XIX в. се е смятало за неистинно и нелигитимно да проецираш човешките чувства върху околния свят. Вятърът в боровите върхари не „шепти" - ти проецираш собствения си шепот върху този звук. Слънцето не е „щастливо" -ти проецираш собствената си представа за щастие върху греещото слънце. Слънцето не може да има чувства - то не е човек. Вятърът не може да има чувства - той не е човек. Поетът може да каже: „Луната се озърта с възхита, когато небето е чисто." Но логикът ще отговори: „Не луната, а поетът е този, който се любува на луната в безоблачното небе." Колко ужасно. Ако това беше вярно, щеше да е най-добре веднъж завинаги да забраним поезията. Но истината е, че луната се озърта с възхита, когато и поетът го прави, защото същият свят, проявяващ се в луната, намира проявление и в самия поет. Те вървят заедно. Свят, в който има луна, предполага и свят, в който има поет. Свят, в който има поет, предполага и свят, в който има луна. Ето как с посредничеството на поета луната може наистина да „се озърта с възхита". Не можеш да разделиш поета и луната, без да разрушиш вселената, по същия начин, както не можеш да разделиш главата и краката, без да разрушиш тялото. В този смисъл светът е един човечен свят. Ние не бива да приемаме на сериозно тази глупава идея („трогателна самозаблуда" par exellance), че извън моята кожа всичко е не-човешко - маса от неразумни и слепи сили - и че само онова под кожата ми може да бъде наречено човешки свят. Целият свят е човечен и той зависи не само от съществуването на човечеството като цяло, но и от това на всяка отделна личност.

Целият свят носи белега на твоята личност. Но в момента, в който разбереш, че ти заемаш централно място в съществуването на вселената, ти изведнъж ще прозреш и обратното - че твоята конкретна личност не би била абсолютно нищо, ако не съществуваше и всичко останало, ако не съществуваха и всички други. За да бъда Алън Уотс, аз се нуждая от абсолютно всички останали човешки същества, включително и от тяхната неконтролируема другост. Те ще си бъдат те, каквото и да направя, и аз ще завися от всички техни различия от мен, по същия начин, както и те ще зависят от всички мои различия от тях. По този начин се озовавам в едно доста забавно положение. Още в момента, в който реша да бъда несебичен и кажа: „Аз съм нищо без вас", разбирам, че всъщност аз съм „голямата клечка" - всички останали зависят от мен. В момента, в който си помислиш, че си в определено състояние, това състояние се превръща в своята противоположност. Ето това е джи джи муге, четвъртият дхарма-свят. В него всеки е шефът, но и никой не е. Цялото това нещо се грижи само за себе си. В този смисъл светът е една колосална демокрация и всеки човек, всеки славей, всеки охлюв е цар в този свят и същевременно поданник. Той така и функционира.

Всъщност няма никакъв велик цар. В индуизма има една много странна за нас идея, наречена Ишвара. Това е всевишният личен бог, върховната фигура в света на дева. Много будисти също вярват в такъв бог или управник на вселената, но смятат, че той стои по-ниско от който и да било буда, защото подобно на всички божества и ангели - но не и на будата - той продължава да бъде подвластен на житейския кръговрат и в крайна сметка ще се разсее в нищото. За нас това е една много куриозна представа. Да, будистите вярват в такъв тип върховен бог, но не смятат, че той е особено важен. Показателно е, че те нямат храмове на Ишвара...

Та именно тази идея за взаимопроникването и взаимозависимостта на всички неща е философската основа на дзен като един чисто практически, неинтелектуален начин на живот. Това е така, понеже повечето обикновени неща и явления - мангалът с въглища, матракът, супата за обяд, кихането, миенето на ръцете, отиването до тоалетната -всички те предполагат, въпреки цялата си специфика, единството на вселената. Ето защо дзен-будистите (В интерес на истината Алън Уотс предпочита по-пластичното, но – уви – банално в хипарството Zen people...) използват обичайни явления, за да илюстрират вселенски и метафизични принципи. Но по този начин те не ги рационализират. Да виждаш безкрайността в песъчинката и вечността в мига все още е ри джи муге, а не джи джи муге. Джи джи муге ще е, когато предложиш тази песъчинка на някого, без да си мислиш за вечността. Няма разлика между песъчинката и вечността. Не трябва да мислиш за вечността като нещо, което се предполага от песъчинката. Песъчинката е вечността. По същия начин това, че седим сега тук, не е нещо по-различно от нирвана. Както си седим и си бъбрим, ние сме и в нирвана. Не е нужно да правите някакъв философски разбор на песъчинката или на факта, че си седим тук. В случая разборът е ненужен. На това му викат да рисуваш крака на змията или да слагащ брада на евнух. Краката само биха затруднили змията, а евнухът по принцип не се нуждае от брада. Има един английски идиом, don’t gild the lily, „не позлатявай лилията", в смисъл не прави ненужни неща. В дзен се казва: „Не слагай студ върху снега."

Всъщност всяка по-специфична религиозна дейност е „крака на змията". Все някога религията ще бъде елиминирана, както и все някога ще изчезне държавата - разбира се, когато всеки се научи да се владее и да се отнася, както подобава, към своите братя по съдба. Ето защо в Откровението на Св. Йоан е казано, че в рая храм няма. Целият рай е храм. По същия начин, когато реализираш принципите на будизма, вече няма да има никакъв Буда, никаква пагода, никакъв гонг, защото целият свят ще е гласът на камбаната и образ на Буда ще е всичко, което виждаш.

Попитали веднъж един дзен-наставник: „Планините и хълмовете, не са ли те всички форми на тялото на Буда?" А той отвърнал: „Че е така, така е, но не си струва да се казва."