Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът

Тази глава е посветена на тема, която звучи някак непонятно за нас, хората на Запад. Някои форми на махаянския будизъм - погледнати отвън - ни се струват напълно ирационални и изуверски. Това важи с особена сила за една от подшколите, известна под няколко имена - Ваджраяна, Тантраяна или Мантраяна.

Думата яна означава „път", „метод" или „превозно средство". Както вече казах, будизмът често се оприличава на сал, който използваш, за да прекосиш река, или на тухла, с която да почукаш на нечия врата. И салът, и тухлата са яна. Това са инструменти, способи, средства, техники, методи. Учението на Буда се нарича на санскритски дхарма, дума, която има множество значения, но едно от тях е „метод". Понякога се предава и като „закон", но това не е адекватен превод.

Цялата идея за яна е свързана с упая, което ще рече „умели, изкусни средства". Бихме могли да ги наречем също педагогически способи или хватки, трикове, в зависимост от целта, за която се използват. В политиката упая означава „хитруване", „блъфиране", но в религията и философията под нея се разбира умението на учителя да изнесе урок на своя ученик. Същността на упая е изненадата. Когато се разхълцаш, си е изненада, защото ти не си имал намерение да го правиш. Упая и изненадата са дълбоко свързани с целия вътрешен смисъл на будизма. Животът трябва да изненада сам себе си, защото иначе няма да разбереш за собственото си съществуване. Човек познава живота само в относителна степен, доколкото има баланс между знание и незнание. Затова в него трябва винаги да се спотайва нещо като „духовно разхълцване", което да се случва най-неочаквано и да го сварва неподготвен.

И така, упая е метод, чрез който учителят предизвиква изненадата на просветлението у ученика, но той си служи и с определена методика -яна, „превозното средство", т. е. така да се каже, следва определен „курс". В нашите университети се водят курсове по философия, семантика, химия и т. н. Пълният курс по будизъм е Махаяна, защото винаги е включвала най-разнообразни упая или методи за преподаване. За сметка на това, Хинаяна, или „съкратеният курс", борави само с няколко упая, защото хинаянистите са си много твърдоглави. Те упорито държат на идеята, че просветлението изцяло зависи от усилията на отделния индивид. Твърдят, че преди да умре, Буда бил казал: „Бъдете си като светилници, бъдете си сами убежища за себе си. Не си дирете други убежища."

В една японска система за класификация будистките школи се делят на две категории - джирики и тарики. Джи означава „аз", „мой", арики - „сила". Тоест има начини да се спасиш или освободиш „със собствени сили" -джирики, -както и начини за избавление с помощта на „чужди сили" -тарики. С други думи, тарики е спасение, което християните биха определили с формулата „по благодат, не от дела" (послание на апостол Павел към Ефесяните 2:8-9). Колкото и парадоксално да звучи, но проблемът за вярата и делата, или Божията благодат и човешките дела, в будизма е решен по подобен начин, както и в християнството.

В историята на християнството има един голям спор (в началото на V в.) между един уелсец или келт на име Пелагий и Св. Августин Хипонски. Пелагий бил от онези оптимистично настроени британци, които са убедени, че все някак ще се оправиш, стига да спазваш правилата и се скъсваш от работа. Той смятал, че човек е способен - по своя воля и със собствени сили - да изпълнява Божиите заповеди. Според една от тезите му, Бог не би ни дал заповеди, които ние не бихме могли да изпълним. Но Св. Августин казал, че Пелагий изобщо не бил разбрал за какво става дума. Ако е бил чел внимателно апостол Павел - особено Посланието до римляните - е щял да се сети, че Бог ни дава заповеди, не за да ги изпълняваме, а по-скоро да се уверим, че не можем. Или, както апостол Павел го е казал, Бог ни е дал тези невъзможни за съблюдаване заповеди, за да изобличи нашата греховност. ( За полемиката на Августин с пелагианите виж Аврелий Августин. За природата на доброто. За благодатта и свободата на волята. Прев. Цочо Бояджиев. С., 1992, с. 80. Срв. и трактовката, която самият Уотс дава на същия теологичен епизод в: Мит и религия. С., 2000, с. 15-16) С други думи, законът е само един блъф, упая. От никой не се е очаквало, че ще се подчини на такъв закон - „Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили" [Второзаконие 6 : 5]. Никой не би могъл да стори това. Затова и най-големите светци постоянно си посипват главите с пепел и си признават, че са най-жалки грешници, защото не могат да живеят съобразно Божиите заповеди. Ето защо апостол Павел говори за закона като „възпитател”, поставил си за цел да ни отведе при Христа (Послание към Галатяните 3:24-25). В случая „педагог" означава същото, както и упая.

До подобен извод стига и будизмът. В своя първоначален вариант той ни представя Буда като един наистина твърдоглав и суров човек. Посланието му било горе-долу това: „Слушайте, я най-добре се вземете в ръце. Зарежете жените, пиенето, материалните блага и започнете да медитирате и да контролирате съзнанието си." Всички ученици се опитвали да го направят и естествено повечето се провалили. Успели малцина, но затова пък съвсем скоро ентусиазмът им секнал. Те установили, че успехът им е нещо като пирова победа. Онова, което би спечелил, ако престанеш да бъдеш човек и да изпитваш чувства, не си струва цената, която ще трябва да заплатиш. Все едно да си отрежеш главата, за да се отървеш от главоболието. Та те прозряли, че волята и послушанието не са пътят към освобождението, а това че Буда ги бил посъветвал да тръгнат по него, било не за друго, а за да открият сами този факт.

Новите школи в будизма започнали да учат, че ти трябва да се освободиш с помощта на тарики, или „по благодат", т. е. чрез силата на нещо в самия теб, което обаче не е твоето его. Това е същата сила, която кара сърцето ти да бие. Сърцето ти не бие, защото така е повелило твоето его. Ако използваме юнгианската реторика, ще кажем, че когато не-съзнаваното грижливо се обработва, полива и наторява, то рано или късно ще интегрира двата аспекта или сили на аза и ти ще разбереш, че и съзнаваното, и несъзнаваното -силата на егото, обединена със силата на естествения организъм, чийто сбор дава психиката - са част от теб.

По същия начин, във всяко изкуство човек може да бъде сполетян от творческа немощ, изчерпване на волята, когато са били изпробвани всички средства и нито едно не е дало ефект. За да се постигне съвършенство в изкуството, е нужно още нещо, което не може да бъде извикано по желание, а трябва да се случи от само себе си. Въпросното нещо го наричаме с най-различни имена - благодат, вдъхновение. Ето това е тарики. Открай време на всеки му се е искало да разбере какво да направи, за да му се случи това нещо, но ако го знаехме, то нямаше да е благодат. И именно защото не знаем какво да направим, то може да преодолее ограниченията на волята. Тоест това, че не знаем, не означава да махнем с ръка и да забравим за цялата тази история. Има и алтернатива - можем да култивираме собствената си вяра.

Вяра ще рече да знаем, че благодатта ще ни осени, само че не знаем кога и затова трябва да чакаме. Но докато чакаме, не бива да тръпнем в очакване, защото това би било демонстрация на его, а егото ще осуети случването на благодатта. Номерът е да се научим да чакаме кротко, безметежно, в състояние на пълна откритост. Как става това? Има всякакви упая, които биха ни помогнали в това отношение и сред тях е една практика, известна под най-различни имена: Ваджраяна, което ще рече Диамантената колесница, Тантраяна, или Изтъканата колесница, и Мантраяна - Звуковата колесница, звуци в смисъл на заклинания.

Последната - Мантраяна - е най-смущаваща от наша гледна точка. От незапомнени времена има едно поверие, според което определени формули или заклинания, произнесени по подобаващ начин, ще предизвикат съответните резултати. Погледнато в чисто философски план, всичко това идва - поне що се касае до Азия - от една идея, развита в Упанишадите, че светът е творение на звука. Според индуистите, в началото е било вак, което е все едно да кажеш: „В началото бе Словото", както е в Евангелието на Св. Йоан. Само че вак не означава Логос, както е при Св. Йоан, а вибрация. В основата на всичко е санскритското ом. Когато произнасяш ом, започваш от задната стена на фаринкса с О и стигаш накрая до устните с М, за да обхванеш цялата амплитуда на този светосътворяващ звук. ОМ е най-святото от всички имена. Тоест, напяваш си ом и чрез тази вибрация наистина задействаш разни неща.

Всички индуисти, което важи и за будистите, използват това „слово", за да постигнат медитативна нагласа. Много лесно е да се концентрираш върху един звук. Далеч по-трудно е да задържиш погледа си върху една точка. В това отношение звукът си е направо песен и в това се състои идеята за мантра - става дума за метод за вслушване. Надявам се, че разбирате какво искам да кажа. Не просто да чуваш, а да вникваш в чутото. Вникнеш ли в звука, ти се убеждаваш, че потокът или вибрацията на звука е един от начините да схванеш най-същественото в това да бъдеш тук-и-сега. От звука можеш да научиш всичко, защото той не е някаква постоянна величина. Той идва и си отива. Ту го има, ту го няма. Чуваш го само защото вибрира. А урокът, който научаваш, е че същото важи и за живота - ту го има, ту го няма. Черно и бяло, живот и смърт, вътре и вън, знание и незнание - всички те са вибрации. Лесно е да се обясни с думи, но за да го схванеш, да го почувстваш до мозъка на костите си, ще трябва да се научиш как да слушаш. Някой трябва да те научи на това изкуство и тъкмо такива „някои" са създали тази система за напевно възпроизвеждане на звуци.

Колкото до Ваджараяна, тя се появява някъде около IX в. сл. Хр. Тръгва от Северна Индия и се разпростира до Тибет, Монголия, Китай и Япония, но е особено характерна за тибетския будизъм.

Има различни начини да разберем словата и формулите, използвани като мантри [от тибетските будисти]. За непосветените те са просто съкращения. Вместо да казваш цялата сутра, ти я обобщаваш в една-единствена формула от типа на ом мани падме хум. Ето един от начините да си обясниш що е това мантра. Ти си беден и неук, но в своето безкрайно състрадание бодхисаттвите са измислили как да постигнеш нирвана. Вместо да се впускаш във всички тези титанични изпитания и сложни медитативни практики на разните светци и мъдреци, ти можеш просто да казваш ом мани падме хум. Даже не е нужно и да го казваш. Можеш да си го имаш написано върху хартия и сложено в сребърна кутия с дървена дръжка и от теб се иска само да размахваш [като кречетало] това съоръжение. Има се предвид т. нар. дхарма чакра, специално колело или барабан, чието завъртане се смята за равностойно на произнасянето на молитва. И така, в популярните представи Мантраяна е нещо като съкратена процедура.

Една друга и далеч по-възвишена представа за Мантраяна е тази, за която вече ви загатнах - да използваш тези формули и звуци като обекти за концентрация и чрез тази концентрация да научаваш житейските уроци. Но има и трета, която може да се нарече езотеричната интерпретация на Мантраяна. Смятам, че тя тръгва от Васубандху, живял през V в. сл. Хр. Той е казал, че най-същественото в мантрите е, че те не означават абсолютно нищо. Думата ом е напълно безсмислена, като същото важи и за всички останали напеви и заклинания. И какъв е смисълът да се повтарят подобни безсмислици? Да се освободиш от илюзорната представа, че вселената има изобщо някакъв смисъл.

Та толкова за пътя към благодатта, наречен Мантраяна. Да преминем към Тантра.

Всички форми на будизма, свързани с Ваджраяна, се определят като тантристки. Самата дума тантра означава структура от типа на тази на тъканта, канава и вътък. В индуистки контекст Тантра се възприема като отделно учение, наричано понякога петата Веда. Тази пета Веда съдържа езотеричната част на Ведите. Съгласно първите четири, за да постигнеш освобождението (мокша), ти трябва едва ли не да се откажеш от физическото си съществуване. Не бива да ядеш месо. Не бива да имаш сексуални контакти. Не бива да консумираш алкохол и всякакви други променящи съзнанието субстанции. Имаше и разни други, но вече съм ги забравил. Затова пък в Тантра цялата идея се свежда до това, че освобождението се постига чрез контакта със забранените неща. (На санскритски - вама-марга или вама-чара. Под „контакт със забранените неща" Уотс очевидно визира прословутата панча-макара, езотеричен ритуал, чиято кулминация е майтхуна, т. е. сексуален акт (в случая степента на ритуализация зависи от най-различни фактори, но най-вече от това доколко е еволюирал адептът-което има предвид и Уотс, като казва малко по-нататък, че не е за „малки деца"). Тоест то идва чрез принадлежността ти към света, чрез твоето активно участие в него. Понякога това се нарича пътят на лявата ръка. („Път на лявата ръка" предполага и такъв на дясната, какъвто впрочем има: дакшина-марга или още дакшина-чара, в която „сплитането на канавата и вътъка", или играта между мъжкото и женското във Вселената се претворява по един напълно ортодоксален (от индуистка гледна точка) начин).

В една индуистка легенда на Брахма бил зададен следният въпрос: „Кой пръв ще се слее с Тебе - този, който те обича или този, който те мрази?" А Брахма отвърнал: „Този, който ме мрази, защото ще мисли по-често за мен."

С други думи, можеш да постигнеш освобождението по пътя на абсолютния алтруизъм, но и по пътя на абсолютната себичност. Ако си напълно и последователно себичен, тоест, довел си себичността до крайност, ти неминуемо ще установиш, че твоят аз - това са другите, защото истината е, че ти изобщо не би могъл да се възприемеш като отделна личност, освен ако не се съпоставиш с другите. Това е идеята на пътя на лявата ръка - да доведеш себичността си до крайност. Този път обаче е един много опасен подход към света, защото никой не го одобрява.

Спомням си как много отдавна, в далечното минало моят баща ме заведе веднъж на водевил. Някакъв човек си спеше блажено в една много шикозна викторианска спалня, пълна с всякакви скъпи джунджурийки и мебели. Будилникът звънна и той се събуди, освирепял от яд. Първата му работа беше да докопа обувката си и да натроши будилника. После изхвърча от леглото и се разбесня. Раздра чаршафите, преобърна кревата, измъкна отнейде един чук и започна наред - порцеланови фигурки, чинии, прозорци -буквално попиля на пух и прах всичко с изключение на един лампион. Това бе единствената оцеляла вещ след погрома. Като го видя как се е смушил един такъв невинен в ъгъла, човекът направо излезе от кожата си. Втурна се и го сграбчи, вдигна го високо във въздуха и с всички сили го прасна на пода. А лампионът взе, че отскочи. Не се счупи! Просто защото беше гумен...

Ето това е изненадата, за която ви говорих преди малко. Сатори. Внезапното опомняне. Ама то отскочи! Това е и цялата идея на будизма. Всички живеем с мисълта, че сме се устремили към гибелта си и рано или късно ще се разбием. Но така и трябва да мислим, иначе няма да има изненада, когато отскочим.

С други думи, ако наблегнеш на себичността и последваш пътя на лявата ръка, за да изпробваш всичко, което можеш да си представиш - чувствени наслади, екстази, опиянения и оргазми - какво ще поискаш най-накрая, след като си угаждал всячески на егото си? Ще си кажеш: „Искам да отскоча. Стига толкова - искам да се махна от това его." Но когато си бил себичен и изоставиш егото си, себичността се превръща в алтруизъм. Който трепери над живота си, ще го изгуби. Който го е изгубил - или пропилял - ще го намери. (Перифраза на Евангелие от Матей 10:39). Независимо дали сме поели по пътя на дясната ръка или по другия, всички стигаме до едно и също място.

По същия начин и болезненият път на строгата дисциплина, медитацията, концентрацията и пр. - когато над ученика постоянно бди някой и ако нещо се отплесне, мигом заиграва пръчката - ще ни отведе до същата цел. Както за всеки влак си има пътници, така и за този път си има определен тип хора. Те не усещат, че съществуват, докато не ги заболи, ето защо един такъв болезнен път ще е най-подходящ за тях. Но, разбира се, за това не бива да упрекваме нито тях, нито пътя.

На противоположния край е играта, наречена мантра. Хората, които играят на тази игра, си казват: „Тя е толкова проста. Всичко минава по съкратената процедура." И постепенно се захласват в нея, напявайки примерно ом мани падме хум. Или пък, както последователите на сектата на Чистата земя в Япония, си повтарят: „Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу", докато то не се превърне в „Наманда, Наманда, Наманда, Наманда, Наманда" и току изведнъж не те, а напевът започва да напява тях. Та каква е разликата между напев и напяващ, между аз и другите, между собствената ти сила и тази на другите, между джирики и тарики! Няма такава, защото става дума за едно и също нещо. Просто се правиш, че има разлика, защото така трябва. Казваш си, че така трябва, но всъщност го правиш, за да си създадеш усещането за съществуване.

Изключително колоритната тибетска живопис има и това куриозно качество да създава едно специфично състояние на съзнанието - стига човек да започне наистина да я съзерцава, - което бих могъл да определя само като психеделично. Започнеш ли да вникваш в тези картини, ти се убеждаваш, че те действително нямат аналог. Ако се вгледаш отблизо в някой детайл, той не се разфокусира и не избледнява, а става още по-отчетлив и жив. Изведнъж откриваш, че онова, което си мислел, че е петно, е всъщност изображението на 16 000 червея с искрящи очи, а във всяко око се спотайва по един скъпоценен камък. Проникнеш ли още по-надълбоко, ще откриеш, че във вътрешността на всеки от тези скъпоценни камъни са приседнали с кръстосани нозе буди, окичени с огърлици от човешки черепи. А когато се взреш и в черепите, ще видиш, че - о, мили Боже -във всяка очна кухина се е настанил по още един буда...

Състоянието на съзнанието, което тези художници се опитват да представят с мириадите си детайли, е Дхармадхату, селенията на Дхарма или реалността, описвани също като „паяжината на Индра", за която вече споменах (Срв. Глава II) . Но за всеки случай да повторя: това е паяжина (или мрежа) от скъпоценности, в която всяка скъпоценност отразява останалите и естествено по този начин съдържа отраженията на отраженията на всички други скъпоценности и така до безкрайност. Това е една визуална представа за взаимозависимостта или „взаимопроникването" на всички неща във Вселената. Целта на тези картини е да ти създадат необходимата нагласа, чрез която би разбрал тази взаимозависимост. И в това отношение те са просто изумителни.

Така получаваш възможност да се вглеждаш още по-задълбочено, да проникваш в детайла до безкрайност. Когато оперираш с мантри, можеш да се научиш да долавяш подобни безкрайни дълбочини и в звука. По същия начин, както полезрението ти се изпълва с все повече детайли, когато съзерцаваш някоя тибетска картина - напомняща онези прекрасни индийски копринени тъкани, извезани със сърма и цветя, сред които постепенно различаваш най-различни други детайли, - така ти ще можеш да чуваш и отделния звук. Същото се обиграва и в индийската музика и когато й свикнеш - и вникнеш в нея - ти започваш да правиш нещо, което съвсем откровено бих нарекъл вслушване във Вселената. Ако по този начин се вслушваш в звука или се вглеждаш във формата, ти ще откриеш и техните тайни...

Тази техника е още един подход към живота. Тя е сравнима с нашето научно изследване, включващо микроскопи, химически анализ и пр., което отново е взиране, но този път в материята и физическия свят. Методът за изследване на звука и детайла обаче ни отвежда в противоположната насока, към естеството на чувството, към центъра на познавателния процес, към аз-а. Тези тибетски картини представят вътрешната вселена от различни гледни точки. Те изобразяват нашата обща вътрешна вселена, но пречупена през традиционния спектър на една култура, която очевидно не е като нашата и по същата причина леко ни озадачава, струва ни се някак странна. Те ни показват Вселената такава, каквато дори и не сме подозирали, че може да бъде. И наистина е така, защото начинът, по който я виждаме, е повлиян и ограничен от възгледите на нашата култура. Наричаме „обичайно" онова, с което сме свикнали. Но когато се запознаем по-обстойно с изкуството на други народи, ние се научаваме да виждаме неща, които обикновено не забелязваме. Затова когато човек привикне с китайската или тибетската живопис, ще си каже: „Разбира се, че светът е точно такъв."

Едно нещо ти се струва екзотично, когато го наблюдаваш от нечия чужда гледна точка, но впоследствие свикваш с него. Ако преминеш в онова състояние на съзнанието, което се опитвам да ви опиша, а то определено не е обичайното, ще си кажеш: „Каква е пък тази щуротия?!" Ако не си подготвен, може и да се уплашиш, да си кажеш: „Ей, какво става с мене, май полудявам, губя разсъдъка си." Ами да, то си е точно така. Губиш го. Ти просто излизаш от обичайната си нагласа и се озоваваш в един друг аспект на съзнанието, а това поне в началото винаги изглежда странно. Ето защо хората срещат трудности с медитацията. Но започнат ли да напредват, често си казват: „Ей сега ще изгубя разсъдъка си." Известни са случаи с хора, които взели, че се замислили над естеството на мисълта и повече никой не чул нищо за тях. Винаги има един специфичен страх, че ще изгубиш собственото си его и своя обичаен свят, чиито привични жестове те карат да се чувстваш като у дома. Във всеки от нас има определени нива на вибриране, с които не сме запознати и затова ни плашат, а ние достигаме именно тях, когато излизаме от обичайното състояние на съзнанието си.

Ваджраяна е едно доста авантюристично, да не кажа опасно, изследване на вътрешните пластове на човешкото съзнание. Резултатите от това изследване са изобразени със средствата на изкуството в една сложна система от символи. На западния човек, привикнал с християнската символика, тези символични изображения на вътрешността биха изглеждали като изображения на небесното царство, с всевъзможни властелини, седнали на своите престоли и приемащи почести от поданиците си, и ще разчете още какви ли не политически конотации.

Нека сега си представим, че наблюдаваме през микроскоп напречния разрез на гръбначния стълб или на някой от дяловете на мозъка. Ще видим определени шарки и мотиви, които всички се базират на физическото тяло. Тези мотиви са еквивалент на символите, които ще открием в тибетската живопис. Но и двата набора от мотиви се движат в различни направления. Единият се основава на материалното, видимото тяло, а другият - на финото, или ефирното тяло.

Думата рупа в санскритския обозначава видимото, „плътно" тяло. Тя се прилага по отношение на материалния свят, света на формата, света, видян по начина, по който сме свикнали да го виждаме. Имаш си едно материално тяло, оформено така, както би изглеждало в очите на всеки друг обективен наблюдател, но си имаш и още едно, фино тяло (Най-често наричано сукшма-шарира - целият психоментален процес, съществуващ независимо от физическото („грубо") тяло, който оцелява след смъртта и се явява предусловие за бъдещо въплъщение (Г. Фойерщайн)), оформено по начина, по който ти самият се усещаш. Примерно, бил си на купон и на сутринта се събуждаш с махмурлук, имаш чувството, че главата ти е като огромен балон - ето това ще е формата на финото ти тяло в този конкретен момент.

Има един чудесен анимационен филм, в който героят отива на авиошоу и докато се опитва да проследи лупингите на самолетите, вратът му става все по-дълъг и се увива насам-натам като змия, докато накрая се заплита във възли. Ето ви нагледен пример за формата на финото тяло, макар и само на един анимационен персонаж.

Та когато погледнете през микроскоп напречния разрез на гръбнака, ще забележите един повтарящ се мотив, характерен за грубото тяло. А когато обърнете погледа си назад и проследите генезиса на всички свои усещания, докато стигнете и до мано-виджнана - онова централно усещане, стоящо зад всички отделни усещания, - ще откриете, че този процес може да предизвика невероятно релефни преживявания. И ако сте се сетили през това време да рисувате онова, което виждате, ще нарисувате не нещо друго, а напречния разрез или вътрешната структура на финото тяло. Но рисунките, които бихме направили ние на Запад, ще се различават от тези на тибетците, особено ако сме били обективни по време на това вътрешно пътешествие, защото имаме различни традиции. Един Господ знае какво ще нарисуваме. Вероятно нещо подобно на стъклописите в Шартърската катедрала, а също и разпятия, защото ако си решил да изследваш собственото си усещане и се потопиш в него, усещаш как то става все по-интензивно и по-интензивно, и още по-интензивно, и още, и още, докато в един момент си кажеш, че повече не можеш да издържиш и тогава - хоп! -ето ти го и Иисус на кръста. И какво правиш? Ами започваш да го кичиш със скъпоценности и се стараеш да го направиш колкото се може по-достолепен.

Всички тези занимания не са нищо друго, а изследвания на най-основното усещане - усещането, че си жив. Но от факта, че си жив, произтичат и някои фундаментални въпроси, които не дават мира на хората: „Къде сме попаднали и за какво е всичко това?" Един от малкото, да не кажа единственият начин, да отговориш на тези въпроси -да откриеш какво разбираш под смисъл, да задаваш въпроси, да осъзнаваш, да бъдеш тук - е да медитираш. Само че медитация не означава да се добереш до отговора по интелектуален път. Това ще рече да се вгледаш още по-отблизо в субекта на твоя въпрос. Би могъл да направиш това с микроскоп, с химически анализ и т. н. Това си е валиден подход. Но той трябва да се балансира с вътрешния път - да проникнеш в усещането си, в собственото си съзнание. А то не е нещо, което от само себе си се разбира, че трябва да правиш. Не е като да шеташ из къщи, не е и официално задължение. Просто е приятно да се вглеждаш, преизпълнен от изумление, радост и обич, в онова, от което ти и всички останали сте направени.

Но това „вглеждане" е и религия, но от по-различно естество в сравнение с тази, с която обикновено сме свикнали. Тук липсва властната патриархалност, която ти вика: „Отивай да четеш Библията! Падни на колене и се покай!" Вместо това, тази ти шепне: „Шшшт! Искам да ти покажа нещо. Ето виж. Само погледни!" Това е нейното послание и аз не знам как иначе да го изразя, освен като противопоставя тези два различни подхода.

Дотолкова мога да изразя с думи вътрешния смисъл на Тантра. Става дума за нещо общо между индуизма и будизма. Това е паяжината, канавата и вътъка, „да" и „не". Това обхваща единството на противоположностите-добро и зло, живот и смърт, любов и омраза, единството на всички крайности в целия спектър на нашите емоции и усещания.

Да, това учение не е за малки деца. Трябва да притежаваш известна зрялост, за да разбереш този урок. Ако дете чуе такова учение, то ще престана да се съобразява с правилата и ограниченията, защото ще разбере само едно: че всичко е в реда на нещата. Няма начин да направиш нещо лошо, ако ти си всичко, което го има, во нине и во веки веков. Може да умреш, може да забравиш абсолютно всичко - и какво от това? Винаги има светлина от другата страна на мрака. Винаги можеш да започнеш наново. Ето така ще реагира детето на едно такова учение. Но възрастният ще разбере, че дори и всичко да е чисто ново, пак ще се повтори същият модел. Всичко ще се повтори по абсолютно същия начин, както физическите сили в природата следват едни и същи закони и модели. А както е във външния свят, така е и във вътрешния.

Будисткото просветление се състои в нещо съвсем просто - да узнаеш тайната за единството на противоположностите, или единството на вътрешния и външния свят, но и да разбереш тази тайна, както подобава на възрастен, а не като малко дете. Всъщност това означава най-сетне да пораснеш. Ако не вникнеш в това учение, ще попаднеш в капан. По същия начин, както сред немалко религиозни хора в нашата култура съществува определена нагласа срещу живота, така и будизмът си има своя коварен капан - да следваш учението, без да си го разбрал. Ето как го е формулирал Сараха, тантристки учител от Х в. сл. Хр., когато осмива ортодоксията, независимо дали индуистка или будистка:

Брамините, които не знаят истината, напразно рецитират четирите Веди. С пръст и вода, и с тревата куша правят разни приготовления. После клякат и разпалват огън. С тези безсмислени жертвоприношения само си развалят очите от лютивия дим. Обличат се в пищни одежди и държат я по един, я по три жезъла, и се мислят за мъдри със своя си брамински закон. Горко на света, станал роб на тяхната суета. Те не знаят, че дхарма и не-дхарма са едно и също нещо. С пепел тези учители са омазали телата си. От главите им висят сплъстени коси. Седнат ли у дома си, палят светилник. Седнат ли в ъгъла, подрънкват звънчета. Държат се важно и гледат право пред себе си, шепнат си на ушенце и заблуждават простия народ, уж наставляват вдовиците и лисоглавите монахини, а само им прибират париците.

Джайнистите излагат на присмех Пътя с външния си вид, с тези дълги нокти и мръсни дрехи. Други пък ходят голи, с разчорлени коси и така стават роби на собственото си учение за освобождението. Ако чрез голота се постигаше мокша, тогава всички кучета и чакали трябваше да са я постигнали. Ако съвършенството идваше от липсата на окосменост, то тогава най-съвършени трябваше да са бедрата на малките момичета. Ако носенето на опашка водеше до освобождението, то тогава паунът и якът също трябваше да са освободени [от кръговрата на съществуванието]. Ако мъдростта се състоеше в това да ядеш каквото ти падне, тогава мъдреци трябваше да са и конете и слоновете. За тези джайнистки монаси няма освобождение. Лишени от истината за щастието, те не правят нищо друго, а само поболяват телата си.

Бих искал да започна с една дискусия върху символиката на мъжкото и женското в тантристката йога, а след това да премина към останалите аспекти на Махаяна.

В тантристкото изкуство постоянно се сблъскваме с нещо специфично - всеки буда или по-скоро аспект на Буда си има своето женско съответствие. И не само това, те си имат и различни форми, в зависимост от нивото, на което са се проявили. Например, петимата дхяни-буди понякога са представяни като розов цвят - единият е в центъра, а другите четирима го обкръжават. Всеки дхяни-буда се проявява и под формата на бодхисаттва, а всеки бодхисаттва на свой ред - под формата на херука, т. е. в един грубоват, причудлив и общо взето неясен облик, в който често го изобразяват с бича глава. Но всички те са само форми на първите петима дхяни-буди. Тоест, независимо дали се проявяват под формата на бодхисаттва или херука, всички те могат да бъдат сведени до това първоначално ядро от дхяни-буди.

Затова пък всички тези фигури имат женски съответствия и въпросните двойки мъж-и-жена (Горе-долу онова, което Юнг би нарекъл сизигия) винаги се изобразяват сплетени в чувствена прегръдка, потънали в тоталната ласка на съвкуплението. От пръв поглед е ясно, че тази прегръдка ще трае во веки веков и никога няма да приключи, а също и че тази идея или образ е просто начин да бъде представено присъщото на живота свойство да резонира. Основното ударение в тантристката йога пада върху самопознанието. Без резонанс нищо няма да се случи. Представете си стая, в която всички стени, подът и таванът са звукоизолирани. Тук едва ли ще чуеш онзи, който ти приказва, защото гласът се разпространява чрез резонанс. Благодарение на резонанса можеш да изпиташ и онова несравнимо удоволствие да пееш в банята. Тя резонира с твоя глас и в един момент неминуемо стигаш до извода, че той си е много добър. Ето защо цигулките, челата и виолите имат кухи дървени тела - за да карат звуците им да резонират и по този начин да се получи нещо като плейбек.

Може би това е причината, поради която всички ние толкова обичаме да правим снимки, да си записваме разни неща и най-вече да помним. Всички те са форми на резонанс. Човекът с пълна амнезия, който не си спомня нищо, не би бил способен на самопознание. Вероятно има форми на живот, които дори не знаят, че ги има. Аз например не зная дали отделните клетки, съставящи моето тяло, знаят, че съществуват. Но може и да знаят. Може да си имат някоя великолепна система за резониране, за която аз не зная нищо, и да се притесняват какво възнамерявам да правя с тях и по този повод да си правят конференции и симпозиуми, да взимат разни решения, свързани с моята особа, която дори и не подозира каква отговорност носи. Кой знае? Може би, когато умираме, нашите клетки си казват: „Бог е мъртъв." Водят разни теологични диспути и се вайкат: „Леле, какво стана, отсега нататък ще трябва сами да се грижим за себе си." Да, може и да имаме някаква подобна система, но не мога да твърдя това със сигурност. Във всеки случай, за да узнаеш, че съществуваш, ти имаш нужда от ехо.

По този повод съчиних следния лимърик:

„Като погледнеш, уж е тъй: аз знам, че знам,

но туй, що иска ми се да узная,

е азът, който мене знае,

когато зная аз, че знам, че знам.”
Ние сме абсолютно омаяни от цялата тази идея за запомнянето и записването. Съберат ли се някъде повече хора, все ще се намери някой да каже: „Ех, че е хубаво! Що не се сетих да донеса камера.” Но в записването, регистрирането, на дадено нещо винаги има и печалба, и загуба. Ето защо някои хора смятат, че нещата трябва да се фотографират, а други предпочитат да им се полюбуват и после ги пускат да си отидат. Сблъсквал съм се с този феномен, когато пътувах със студенти в Япония. Студентите си носеха фотоапарати и непрекъснато снимаха. Аз също си носех фотоапарат и непрекъснато снимах, но в същото време усещах, че докато е с мене, фотоапаратът ще ме откъсва от действителността. Така де, имах си една кутийка, в която се опитвах да уловя живота. Разбира се, страхотно е да се прибереш у дома и да разглеждаш снимките, които си направил, но работата е там, че която и фотография да вземеш, тя не издържа никакво сравнение с действителното преживяване, което е било запечатано на нея. Има нещо невероятно интригуващо във фотографията и живописта. И двете са форми на възпроизвеждане, което важи и за сексуалността. Те наподобяват сексуалното възпроизвеждане с това, че ти казват: ти си тук и си жив, т. е. резонират на живота. Една религиозна школа казва: „Пусни се от всичко. Не се привързвай. Живей за мига.” Кришнамурти обичаше да повтаря: „Престани да се опитваш да запомниш всичко.”

Хубаво е да помниш някои факти - име, адрес, телефонен номер и други такива, но не бива да се залисваш със спомените си, да ги лелееш, един вид: „Ще си запазя за спомен къдрицата на моята приятелка и от време на време ще я изваждам, ще си я гледам и така ще се чувствам прекрасно.” Това е вкопчване в спомена, което те задържа в миналото и то без да ти позволява да мръднеш.

Но има и друга философска школа, пълна противоположност на горното, чийто девиз е като заглавието на една от книгите на Хенри Милър, Remember to remeber, която пък казва: „Дръж на всичко. Бъди ангажиран. Пази къдрицата на твойто гадже, пази и всички фотографии.” Знаете, че в някои къщи пианото е буквално зарито от фотографии и сувенири. Ходих веднъж на гости на актрисата Глория Суонсън. Божичко, никога не бях виждал къща, пълна с толкова много спомени! Където и да погледнеш, виждаш само Глория Суонсън - фотографирана по този и този случай, получила грамота за еди какво си, еди каква си награда и т. н. Веднъж пък бях на гости на съпругата на един бивш кентърберийски архиепископ - цялата къща бе превърната в мемориал, истинско стълпотворение от надгробни паметници, че и с медни табели: „Подарено за това”, „Подарено за онова” и всякакви такива. Е, как да не си кажеш: „Този човек изобщо жив ли е? Та той е затънал в миналото.” Но от друга страна, какво е животът без спомен, резонанс и ехо?

Едва ли е нужно да посочвам двусмислеността на всичко това. Ако си мъдър човек, няма да заемеш ничия страна, а ще заемеш и двете. Това е смисълът на единството между самсара и нирвана. От една страна, ти се пускаш от всичко и живееш във вечното настояще, защото това е всичко, което го има. Споменът е една илюзия; всичко това си е отишло. Всичко това, което по един или друг начин ти е направило впечатление, вече го няма. Има само едно вечно сега, настоящият миг, и никога няма да има нищо друго. Всеки спомен се появява в настоящето; паметта съществува във вечното сега.

От друга страна пък е страшно забавно да хванеш живота за ушите и да го превърнеш в ехо, да си го къташ, че даже да се влюбиш и да се обвържеш с него.

Реджинал Блайт веднъж ми написа писмо, в което казваше: „С какво се занимаваш сега? Колкото до мен, аз съм зарязъл всякакви там сатори и просветления и се опитвам да се привържа към колкото се може повече хора и вещи.”

Това е номерът с балансирането, както когато караш велосипед. Усетиш ли, че политаш на едната страна, ти моментално се накланяш на другата и ето че се изправяш. По същия начин, когато установиш, че твърде много си се привързал към живота, ти коригираш това прекомерно ангажиране с извода, че не съществува нищо друго, освен вечното сега. И тогава, когато усетиш, че отново си в безопасност, тъй като вечното сега е единственото, което съществува, ти си грабваш шапката и се ангажираш с някое обществено, политическо, любовно, семейно, научно или артистично начинание. Двете неща винаги вървят заедно.

Това е и смисълът на сексуалната символика в тантристката йога. Мъжът узнава, че съществува [като мъж], само когато има жена, т. е. има ехо. И жената узнава за своето съществуване, само когато има мъж. Никой не се е появил на този свят без родители. Просто няма друг вход към тази вселена.

Бих искал да илюстрирам тази идея за едновременното привързване и непривързване [чрез процесите] инволюция и еволюция. Инволюция е, когато се обвързваш, а еволюция - когато се измъкваш. Тантристката йога представя всичко това чрез една невероятна символика, основаваща се не само на сексуалните функции на човешкото тяло, но и на цялата нервна система. Във философията на Йога съществува идеята за психичната анатомия и тази психична анатомия спада към финото тяло. Не се надявайте да откриете това тяло във физическия организъм. То не е негово допълнение, нито пък някакъв призрак, който витае около него. Физическото тяло е тялото ти такова, каквото го виждат другите, финото тяло се формира съобразно начина, по който ти самият се усещаш.

Анатомията на финото тяло се състои от процесите инволюция и еволюция. Тези процеси се визуалират като гръбначен стълб („ствол") с две пътеки, които го опасват от горе до долу и непрестанно се пресичат. Познатият ви жезъл с две змии, кадуцеят, носен от Хермес-Меркурий, е друг начин да се представи същата идея. В алхимията живакът (mercury) - огледалната субстанция - е пустотата, чистата ясна светлина. Става дума за същото, каквото е диамантът в будистката символика. „Стволът" или каналът на финото тяло се нарича сушумна. Единият от двата пътя, кръстосващи се пред него, се нарича ида. Другият е пингала, съответно левият и десният психоенергиен поток. В единия нещо се спуска надолу, а в другия нещо се издига нагоре. В основата на гръбначния стълб, съгласно системата на чакрите в тантристката йога, се спотайва кундалини, змийската сила. Символът й е обърнат с върха надолу триъгълник с фалос, вирнат нагоре и еректирал, с една спяща змия, намотана около него. Това е инволюцията, или пълната обвързаност [от лат. involvo, „обгръщам", „оплитам", „въвличам"]. Използва се такъв символ, защото в чисто символичен план сексът предполага именно пълно обвързване или „сплитане".

Но когато ти се случи да се обвържеш напълно, номерът естествено е да си възвърнеш свободата. В Йога този процес се представя като пробуждане на змията, потънала в съня на майя. Тъй като е в „плен на илюзията", тя си мисли, че светът наистина съществува. Или, казано по друг начин, мъжкото е било „запленено", „омаяно" от собственото си женско ехо, както и обратното. Има и трети начин: хванал си се на „уловката" на спомените и затова си мислиш, че всички обекти на спомените са наистина тук. Ти просто не си даваш сметка, че има само едно вечно сега. С други думи, здравата си оплел конците. Подходил си едностранчиво по отношение на самото обвързване. Но на който и да било край на спектъра да отидеш, ти ще забравиш, че те има. Ще се озовеш в нещо като не-съществуване. Реално погледнато, ти не можеш да не съществуваш, защото рано или късно все ще се завърнеш на изходната позиция, но ако прекалено си се увлякъл по едната или другата крайност и си се „обвързал" с нея, няма да знаеш, че си тук. Ето защо трябва да се „отвържеш", да се „развиеш", т. е. да еволюираш. Процесът на еволюцията намира символичен израз в идеята, че можеш да извлечеш енергията на кундалини, „намотана" около основата на гръбнака -сексуалният център, и да я пуснеш обратно нагоре по гръбнака, до върха, откъдето тя всъщност е дошла.

Практиката на сексуалната йога предполага партньори от двата пола, които са съпруг или съпруга или са сключили помежду си нещо като духовен брак, „обручение". Мъжът сяда в нормалната поза за медитация. Жената сяда върху него и обгръща с краката си кръста му, а с ръцете си -врата му. Той пък обхваща талията и. Та в тази поза двамата пробуждат или активират сексуалната енергия. Според теорията, така те, вместо да разхищават въпросната енергия по обичайния начин - чрез оргазма, - я изпращат обратно по гръбначния стълб към мозъка. Е, не го приемайте буквално. Става дума за символика. Да приемаме буквално тази символика означава да я сведем до примитивно суеверие. Ще бъде суеверие от абсолютно същия тип, както когато си мислим, че раят е някъде горе в небесата и в него наистина има улици от злато, по които нощем щъкат ангели и подрънкват на арфи. Всички тези образи просто служат за описание на нашата вътрешна, съкровена анатомия, нашата психична анатомия. Царството Божие е вътре в нас. Когато Иисус се възнасял на небето, той всъщност влязъл в центъра на своето същество и изчезнал.

Образът на обсипаните с бисери порти на рая кара хората да си мислят, че това са буквално „порти, обсипани с бисери". Нищо подобно! Всъщност, с този образ са искали да изразят идеята, че райските порти са като бисери, с всички възможни конотации, произтичащи от сферичната форма на бисера и неговия блясък. Именно заради тези конотации, в индуизма многобройните превъплъщения се оприличават на мъниста, нанизани едно след друго на връв. Тази „връв" или „нишка" се нарича сутра атман (сутра значи „нишка", а атман - „аз").Та сутра атман е „нишката" на аз-а, на която са нанизани всички „мъниста" на реинкарнациите. Но аз-ът е толкова тънък и ефирен, че е по-скоро като не-аз. Което пък отново ни връща на идеята за „вдигането" на кундалини - змията, или змийската мощ -по „ствола" [на гръбнака]. За да вдигнеш змията, ти трябва да се отърсиш от инволюционните „задръжки", т. е. всички форми на обвързаност, и да разбереш, че не можеш да притежаваш нищо, не можеш да се хванеш за нищо, защото всичко се разпада и всеки спомен е само вкопчване в поредната илюзия. А когато еволюираш до такава степен, че вече разбираш всичко това, ти отново се „обвързваш", отново започваш да инволюираш.

В тази тантристка символика човек открива едно великолепно изображение на света, редуващ (дума на гръцки) с (дума на гръцки), „свързването" и „разделянето", обвързаността и необвързаността. А това ни връща тъкмо на идеята за бодхисаттва, който е постигнал освобождението, т. е. „отпуснал" се е напълно и вече не е „обвързан" с нищо, отърсил се е изцяло от спомените. Смисълът, скрит зад идеята да се откажеш от мъжа или жената, които са твой „резонатор", е че когато се „пуснеш" от тях, ти ще откриеш, че си свободен: има само вечното сега.

Естествено, въпросният бодхисаттва, вместо да си стои необвързан, се връща отново в света. Има най-различни и презабавни разкази за бодхисаттви, появяващи се в света като просяци и блудници, и използващи всички възможни средства, за да освобождават другите същества.

Можем да проследим генезиса на идеята за сюстоле-диастоле, „свързване"-„развързване", „сближаване"-„раздалечаване" и т. н., чак до онази базисна за индуизма представа за света като пралая и манвантара. Манвантара е периодът или световният цикъл, през който Брахма се проявява под облика на всевъзможните същества в продължение на 4 320 000 години. Пралая пък е периодът, през който той се оттегля и всичко изчезва. Това редуване на пралая и манвантара продължава во веки веков, и то не само в нашата вселена, но и в много други измерения на времето и пространството. Будистката идея да не се привързваш към света и все пак да оставаш в него е същата като тази за редуването на пралая с манвантара, но възпроизведена в друга форма.

Може би този цикъл ще ви се стори твърде монотонен, но в интерес на истината монотонността е едно от основните внушения на будизма. „Да се пуснем ли отново на въртележката? О, стига толкова. Я по-добре да вървим да спим. Времето трябва да спре." Но щом спреш, ти забравяш, че всичко това изобщо се е случвало и тази забрава е нещо чудесно, защото тогава светът може отново да започне, без да знаеш, че това вече се е случвало и така никога няма да ти доскучае. Ето ви идеалният лек, когато ви е писнало от всичко. Вярно, ще възникнат какви ли не проблеми, но нали няма да знаете, че сте ги имали и преди, така че това няма да ви отегчава, докато не натрупате още веднъж съответните спомени. Когато се натрупат предостатъчно проблеми и оправянето им се превърне в жива скука, вие отново се отървавате от тях. Това се нарича смърт и е един чудесен начин всичко да си остане вечно младо и ново, и да се поддържа ходът на вселената, без тя да си омръзне сама на себе си.

Това са двете фундаментални представи за битието и те намират израз в двойките противоположности от типа на „мъжко" и „женско", „светло" и „тъмно", „сега" и „спомен". Споменът - запомнете това, - сътворява бъдещето, както и миналото. Вие нямаше да знаете, че нещо ще ви се случи утре, ако нещо не ви се беше случило вчера. Казвате си, че щом слънцето е изгряло вчера, както и завчера, значи, то ще изгрее и утре. Ако не си спомняхте миналото, нямаше да знаете, че ще има и утре. Защото всъщност това „утре" го няма. То е една илюзия, породена от спомена, като същото важи и за „вчера". Те просто не съществуват. Че какво е това „утре"? Я ми дайте утрешния вестник.

Може да ви се стори, когато се поразмислите над тези неща, че сте едва ли не на ръба на полудяването. Аз самият се чувствам така понякога, когато се ангажирам, когато „потъна" в съзерцание. Номерът е да не се притеснявате. Пуснете се на въртележката и се въртете без страх, защото винаги ще „отскачате" и ще се връщате на същото място. Онова, което ви кара да мислите, че полудявате, е усещането, че не вие контролирате нещата и че някой друг (или нещо друго) е поело тази функция. Естествено, все нещо трябва да я поеме. Нали, когато дълго време сте шофирали, казвате на съпругата си: „Моля те, мила, би ли покарала малко?" Вие просто искате да си отдъхнете, да изпитате онова облекчение, идващо, когато някой друг поеме вашите функции. Но това „нещо друго" всъщност винаги сте вие и няма защо да се боите от него. Цялото битие е устроено по този невероятно интригуващ начин. То непрестанно се самообновява, като вечно забравя самото себе си. Направо перфектна методика! Колкото и забавно да звучи, по този начин ние всички непрекъснато редуваме спомена със забравата. Помним нещата дотолкова, доколкото ни е нужно да знаем, че сме тук, че ни има. Нямаше да го знаем, ако не помнехме. Но когато спомените ни твърде натежат и вече сме прекалено тук, ние се стремим да отхвърлим това бреме чрез прозрението, че споменът е само една илюзия, че няма нито бъдеще, нито минало, че няма нищо друго освен настоящия миг. Но щом се освободите, тутакси ви се приисква да се върнете и да изиграете отново играта със спомените. Освобождението е разчистване. Избърсвате черната дъска и започвате отново да пишете върху нея, после пак я избърсвате и пак започвате да пишете. Това е процесът, благодарение на който животът продължава.

Слушал съм записи на рецитации на сутри от Коя-сан, или планината Коя, която е същинският център, нещо като „светая светих" на японския вариант на Ваджраяна, която, както казахме, е едно от разклоненията на Махаяна. Монасите, които напяваха сутрите, бяха някакви момчета, не много по-различни от онези американски колежани, които се интересуват единствено от футбол, и някои от тях сигурно не са имали ни най-малка представа какво правят. Някои са попаднали в манастира, просто защото бащите им са ги изпратили. Може би, тези бащи са настоятели на храмове и те е трябвало да продължат традицията им - един вид, семейния бизнес - и затова някои от тях явно не са имали никаква представа за какво са тези рецитации. Виж, ние тук, запалените по дзен, може би щяхме да усетим тръпката, да я изтанцуваме, каквато е била и първоначалната идея. Но за много монаси от Коя тези напеви са си били едно досадно задължение, заради което е трябвало да стават в пет сутринта. Трябвало е да зазубрят сутрите, да ги казват по един определен начин и те точно това са правели, само че напълно са забравили защо го правят и какъв е смисълът на всичко това.

Та тези монаси от Коя са стигнали до един определен стадий от историческата еволюция на своя начин на живот, за който помнят толкова много неща, че вече няма нищо ново за тях. За тях всичко е рутина. Това е поредният вариант на парадокса, за който споменах по-рано - че ехото на спомена, което ти казва, че съществуваш, също така те и заробва, улавя те в своя капан. Доколкото ти казва, че съществуваш, то е едно предимство. Но доколкото те улавя в своя капан, то е и цената, която трябва да заплатиш за собственото си съществуване, а на всичкото отгоре трябва да си и благодарен. Някой друг ти го е дал.

Според юдео-християнската традиция, дал ти го е Господ Бог и ти естествено трябва да си Му благодарен и да кажеш: „Всичко лошо, което съм правил, е било от мен. Но затова пък всичко добро, което съм правил, е от Тебе, мили ми Боже." Каква каша! В един момент ти идва да кажеш: „Слушайте, я да зарежем тези дивотии."

Само как ми се щеше да зная достатъчно добре японски, за да кажа на тези момчета от Коя: „Хей, давате ли си сметка какво велико нещо си имате тук? Ами радвайте му се! Съберете се, уловете се за ръце и запейте в един глас тези сутри - направете така, че да се случи нещо истинско!"

Та когато ви говорех за редуването на спомена със забравата, аз всъщност имах предвид умението да правиш салта, да се превърташ през глава, благодарение на което превключваме от една нагласа на друга, от една ситуация на друга. Това пулсиране или „превключване" е най-характерната черта на съществуванието - то е като биенето на сърцето ти, трептенето на звука и светлината. Всичко се движи напред-назад, насам-натам, за да си знаеш, че си тук. Тази игра на узнаване си има своя вътрешен смисъл. Преди да приключа, бих искал да се спра по-подробно на една от по-късните форми на Махаяна. Имам предвид Школата на Чистата земя, най-популярната разновидност на Махаяна в Далечния изток. Навсякъде в Китай и Япония тя има многобройни последователи, които почитат като „върховно божество" Амитабха, един от петимата дхяни-буди, чието име означава „безгранична светлина". Той е един от аспектите на Махавайрочана, Буда като Великото слънце, който пък от историческа гледна точка най-вероятно произлиза от персийския Ахура Мазда, великото божество на слънцето на маздаистите и парсите. Но макар и корените на този „слънчев аспект" на Буда да тръгват от персийския Ахура Мазда, идеята е претърпяла съществена трансформация в будизма.

Вероятно всеки от вас е виждал снимки на [статуята на] Дайбуцу, или Големият Буда, в Камакура, (отлята през 1252 г.). Това е една огромна бронзова фигура, седнала в красив парк и обкръжена от борови дървета. Храмът, в който първоначално била съхранявана [манастирът Котокуин], бил разрушен от цунами, за което трябва да благодарим на Бога. Ако не е била тази приливна вълна, никой нямаше да види наистина тази фигура. Този бронзов Буда е висок около 42 фута [= 11, 5 м]. Та седи си той там, а около него кипи всякаква дейност. Тук винаги е пълно с ученици, дошли на екскурзия, фотографите снимат ли, снимат, по сергиите продават разни сувенири, навсякъде има бонсаи, онези дървета-джуджета, и сред всичко това е седнал Буда, свел завинаги поглед към земята. Той внася омиротворение в мирската суета. Няма значение каква врява и олелия цари в парка, огромният лик на Буда доминира над всичко и няма как да го пренебрегнеш. Потапя те в покой, но не по някакъв авторитарен начин. Не ти казва: „Млъкни!", но е толкова безметежен, че просто не можеш да не се поддадеш на спокойствието, което струи от него. Ето това е Буда Амида, или още Амитабха. Не е историческият Гаутама Шакямуни, живял някога в Индия, а един от дхяни-будите, които не намират проявление в нашия свят.

Религията, свързана с тази фигура, се нарича Секта на Чистата земя, на японски Джодо-шин-шу. Както може да се очаква, тя произхожда от Индия, но благодарение на гения на Хонен и Шинран - двама средновековни японски светци, - японците са създали свой собствен вариант.

Това е една много странна религия. В основата й е заложена идеята, че ние сега живеем в най-упадъчния период от човешката история. Тази твърдение се базира на индуиската идея, че сегашната епоха е Кали-юга, краят на времето, когато всичко се влошава, и то напълно. Тя е започнала на 23 февруари 3023 г. пр. Хр. Ще трае още пет хилядолетия, през което време всичко ще се разпадне и вселената ще изчезне в една гигантска катастрофа. Та през този период никой не може да бъде добродетелен в истинския смисъл на думата. Тези, които се опитват да бъдат такива в условията на Кали-юга, само се перчат и изобщо не са чисти по душа, а просто се преструват на добродетелни. Дават пари за благотворителност, не защото обичат хората, а защото смятат, че така трябва. Тоест мотивацията им е неизменно порочна и именно затова никой не е в състояние да ги освободи от оковите на кармата. Колкото повече усилия полагат, за да се избавят от кармата, от онова, което сами са си постлали, от бремето на миналото, толкова по-здраво се обвързват с него. Ето защо всички човешки същества, живеещи сега - в Кали-юга, краят на времето, което на японски се нарича маппо - са безнадеждно себични.

При такава орис не можеш да разчиташ на джирики, т. е. на собствените си сили, за да постигнеш освобождение от егото. Трябва да разчиташ единствено на тарики, или силата на нещо различно от тебе. В Джодо-шин-шу тарики се олицетворява от Амитабха - на японски Амида - същият този доброжелателно настроен Буда от парка в Камакура, когото всички обичат. Той се различава по един доста странен начин от всички онези авторитарни божествени фигури, които си имаме на Запад. Той просто си седи там, величествено спокоен. Не проповядва и не поучава. Всичко, което се иска от теб, е да произнесеш с почит неговото име -Наму Амида Буцу, което ще рече „в името на Амида Буцу" и след смъртта си ще се преродиш в един много специален рай, на име Сукхавати, а на японски - Джодо, Чистата земя, където няма никакъв проблем да получиш просветление. Там ги няма онези проблеми, с които ежедневно се сблъскваме в сегашния си живот.

Всеки роден в Чистата земя се ражда във вътрешността на лотосов цвят. В нея има едно голямо езеро с лотоси. Амида седи на брега с цялата си свита, а лотосите изплуват на повърхността на езерото и току се чува „пук", „пук", „пук", когато се разпукват и във всеки от тях се вижда по едно мъничко новородено същество - някой, който е произнасял в земния си живот формулата „Наму Амида Буцу" и затова сега седи в лотосовия цвят, както се полага на един буда. В музея на Коясан има една огромна картина, изобразяваща онова, което ще видиш, когато пристигнеш в тази Чиста земя. Ще видиш Амитабха, обкръжен от всичките си приближени - сред които са и апсарите (Апсара – женско полубожество във ведическата митология, което впоследствие се превръща в нещо подобно на хуриите от мохамеданския рай.), които те гледат с едни такива любящи, томителни очи - и за да се озовеш пред тази гледка, трябва само да казваш „Наму Амида Буцу". Нищо друго. Даже не е нужно да вярваш, че това ще има ефект.

Ако щете вярвайте, но това е религията на повечето японски будисти. Ако наистина смятате, че ще отидете в Сукхавати, защото сте казвали „Наму Амида Буцу", значи, трябва да сте благодарни за това и да помагате на другите хора, докато сте тук, на земята - тоест, да бъдете бодхисаттва. Цялата работа обаче е, че не можете да направите това със собствени сили и в момента, в който си го помислите, вие се превръщате в самозванци. Не бива да се отклонявате и за миг от Другия път. Просто трябва да признаете, че нямате нито силите, нито способността да бъдете добродетелни или несебични.

Тази религия си има и своите светци, наричани мъоконин - мьо означава „чудесен", ко - „фин", „прекрасен", а нин - „човек. Та този мъоконин е много особен типаж.

Сред многобройните истории, разказвани за тях, е и тази за странника, който замръкнал на пътя и решил да пренощува в един храм. Влязъл той вътре, взел възглавниците, на които седят старшите монаси, струпал ги пред олтара и легнал да спи върху тях. На сутринта дошъл настоятелят и току се развикал: „Какво става тук?" Нашият мъоконин само го изгледал и рекъл: „Ти трябва да си чужденец, явно не си от този дом."

Този мъоконин е знаел, че най-хубавото в живота идва не от собствените ни дела, а от онова, за което си мислим, че го преживяват другите. Някои смятат, че то идва с тази граница, която сам прокарваш и казваш: „Дотук е моето, а оттам нататък започва онова на другите." Това са джирики-хората. Тарики-хората вярват, че то идва от другите.

Когато опознаете по-добре доктрините на Чистата земя, ще видите, че само обикновените хора вярват, че Амитабха Буда седи върху златен лотос сред всичките му там апсари и други такива. Обикновените свещеници от селцата настояват, че именно в това трябва да се вярва, но по-начетените им събратя изобщо не вярват в подобни неща. Те знаят, че Амитабха е вътре в тебе. Това е този аспект на твоята личност, който ти не смяташ за част от тебе.

Естеството на дуалността се изразява именно в това -че азът и другите вървят заедно. Не е нужно да се вкопчваш в себе си и да се противопоставяш на другите. Всичко онова, което наричаш „друго", си също ти. И ще го осъзнаеш, когато доведеш някой от аспектите на дуалността до крайност. Можеш например да прегърнеш идеята за абсолютното мъжество, да се „отпуснеш" напълно, да бъдеш истински дзен-монах, отказал се от всякакви притежания, който нощува в някоя студена плевня и е доволен на шепа ориз с туршия или нещо от сорта. Можеш да подириш избавлението по този път и да стигнеш до тази крайност. Но направиш ли го, накрая ще стигнеш до същото място, до което ще стигне и този, който е поел по другия път и е стигнал до другата крайност - да не полага абсолютно никакви усилия.

Освобождението идва от само себе си. Този, който се стреми да не полага никакви усилия, ще се сблъска със същите трудности, както и онзи, който се опитва да следва пътя на абсолютното мъжество - така де, възможно ли е да не полагаш абсолютно никакви усилия? Възможно ли е да попаднеш в такава ситуация, в която да не вършиш абсолютно никаква работа, да не правиш нищо в най-пълния смисъл на думата? Дори да правиш единствено това - да казваш „Наму Амида Буцу" - ти пак вършиш някаква работа. Лесно е, няма спор, но така или иначе пак си е работа. Да не правиш нищо е също толкова трудно, както и да направиш всичко.

Посвещава се на Ал Чунлиан Хуан

Съзнанието на изследователя е вечно обсебено от проблема за естеството на това съзнание и неговите корени - не просто да знаеш що е знание, просто така, за сведение, но и да се възползваш от тази информация, за да установиш още по-ефикасен контрол върху познаващия субект, защото, както често се казва, проблемът на съвременния човек е в това как да контролира самия себе си, и то също така ефикасно, както контролира своята околна среда.

Само че има едно непреодолимо противоречие в опита на разума да преодолее собствената си съпротива. Да се знае знаещия, да се контролира контролиращия и да се мисли мисълта предполага една затворена и неразрешима ситуация, все едно да се мъчиш да захапеш собствените си зъби. Именно затова съвременната логически разсъждаваща философия е склонна да подминава такива теми като „метафизични и безсмислени" и се задоволява с изследването на някои относително по-земни проблеми като тези на логиката и етиката. Въпросната ситуация е възникнала на Запад, защото, според нас, „да знаем" всъщност значи „да контролираме", т. е. да виждаме как събитията се вместват в логическата последователност на думите и символите, за да можем да предвиждаме и направляваме техния ход. Но тази мания за контрол води единствено до безплодни мъдрувания, тъй като ние самите в никакъв случай не сме нещо отделно от околната среда, която се стремим да контролираме. Западният човек е могъл да се отдаде на тази мания единствено заради своето изострено чувство за индивидуална изолация, за обособеността на своя „аз" от всичко останало. Ето защо и във философията, и в технологията, а и в цялата подредба на нашето общество ние се сблъскваме с един прастар проблем: Quis custodiet custodies? Кой ще охранява охраната? А кой ще полицайства полицията? Кой ще планира планиращия и кой ще командва командира? Логическото следствие от всичко това е тоталитарната държава от Оруеловата 1984, кошмарът на взаимното шпиониране.

От друга страна, великите източни философии като Веданта, будизма и даоизма са възникнали в култури, проявяващи далеч по-слаб интерес към контрола върху света и в чиито рамки самата мисъл за господство на човека (съзнаващият аз) над вселената изглежда абсурдна. Първото правило на всички тези философии гласи: привидната отделеност на егото от света, която би му позволила да установи контрол над себе си, е илюзия. Индивидуалното съзнание не измислило себе си, нито пък е sui generis (самопородилото се, „не-роденото", т. е. анупая) (Една от концепциите за аз-а в шайвизма - спонтанно реализирал се без каквито и да било усилия. Самото понятие означава буквално „без средства" (Срв. Фойерщайн, Георг. Йога енциклопедия. С., Лик, 2001), затова и никога не може да има ръководна роля в живота.

Ето защо според източната философия знанието не е власт. То е по-скоро „усещане" - нагледна реализация - че „аз" не съм това уникално индивидуализирано съзнание, а матрицата, от която то се е пръкнало. И това знание намира израз не в словесни формулировки, а в една психологическа промяна, подобна на тази, до която се стига след излекуването от психоза. Този, в който е протекла въпросната промяна, не се опитва да контролира света или себе си с усилията на собствената си воля. Той усвоява изкуството да оставяш нещата да се случват, което не е никаква пасивност, а тъкмо обратното - един доста конструктивен подход, напомнящ онова, което на практика вършат много художници, музиканти и изобретатели в нашата собствена култура, а плодовете на тази, да я наречем „динамична" релаксация, са именно умението и озарението.

Очевидно една такава философия - или мъдрост - която предлага избавление от порочния кръг на „контролирането на контрольора", би била от огромна полза за култури като нашата, които безнадеждно са се оплели в собствените си организационни схеми и планове. Но ще бъде изключително трудно за мъдрост от този тип да се впише в периметъра на западната философия, докато последната не приеме, че философията е нещо повече от логика и вербализация, за да се стигне и до етапа, на който философията ще може да включи и трансформацията на процесите в самото съзнание, а не само тази на думите и символите, с които то борави.