Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът

Най-напред бих искал да подчертая това, че религиите на Далечния изток - индуизмът, будизмът и даоизмът - не изискват да се вярва в нещо специфично. Те не изискват съблюдаването на заповеди, отдавани свише, както и изпълнението на специфични ритуали. Тяхната специфика се изразява не в идеи или доктрини, а по-скоро в един метод за преобразяваме на съзнанието и нашето усещане за аз.

Подчертавам думата усещане (sensation), защото тя е най-силната, която имаме за непосредствено чувство. Когато поставиш дланта си върху ръба на масата, ти имаш едно много определено чувство, а когато осъзнаваш факта, че съществуваш, също усещаш нещо определено. Но ако изхождаме от методите или ученията на Изтока, нашето привично усещане на онова, което сме, и начина, по който съществуваме, е халюцинация. Да се чувстваш като един отделен аз - източникът на определени действия и осъзнатост, напълно автономни и независими от останалия свят, нещо си там, напъхано в някаква кожена торба, - от източна гледна точка си е чиста халюцинация. Ти не си чужденец на тази земя, появил се в резултат от поредната прищявка на природата или пък някаква безплътна душа, пръкнала се нейде извън самата природа. В своето най-базисно съществувание ти се явяваш целокупната енергия на природата, играеща на играта, наречена „да бъдеш ти”. И тази най-разпространена игра в света е играта на криеница. Колосалното цяло на реалността, тази единна енергия, наречена Вселена, си играе на следната игричка - прави се, че не е едно единно цяло, а най-различни и многообразни неща: то се проявява като всички тези конкретни явления около нас. Ето това е базисната предпоставка, фундаменталната интуиция на индуизма, будизма и даоизма.

Будизмът е възникнал в Северна Индия, близо до областта, която сега се нарича Непал, някъде в края на VII в, пр. Хр. Един млад принц на име Гаутама Сидхарта станал този, който днес наричаме Буда - от санскритския корен буд-, „да се пробудя". Буда е човек, пробудил се от съня, който обикновено наричаме живот и прозрял какви всъщност сме. Самата идея не е нещо ново. В целия този комплекс, наречен индуизъм, вече е битувала идеята за будите, т. е. пробудилите се хора. Колкото и куриозно да звучи, техният ранг е бил по-висок от този на божествата. Според индуистите, „боговете" или „ангелите" - дева - са все още привързани към колелото на живота и не могат да се измъкнат от онази суетня, наречена стремеж към щастие, удоволствие, добродетел (което първоначално е означавало „сила” (и то мъжка), магическа мощ или някакви други дивиденти. Те са под омаята на илюзията - и са обвързани с колелото на съществуванието - защото все още са убедени, че положителното и отрицателното са противоположности и едното не може да съществува без другото. Именно това е илюзията. Ти разбираш какво е „да бъдеш", само когато го противопоставиш на „да не бъдеш". Лицевата страна на една монета предполага и съществуването на обратна. Да се опитваш да трупаш само позитиви и никога негативи, е същото, както да се опитваш така да подредиш стаята си, че всичко да е горе и нищо - долу. Не можеш да го направиш -така попадаш в една абсолютно неразрешима дилема.

Основата на живота е единството. Повечето хора възприемат синьото и червеното като двата противоположни края на спектъра, но когато се съчетаят в пурпурното, те всъщност завършват един цикъл. Пурпурното е смесица от червено и синьо. По същия начин всяко усещане, всяко чувство, всяко преживяване обхваща само един етап от цикъла на усещанията, то е една точица по окръжността. Всеки от нас непрекъснато оперира с всички възможни вариации на преживяването. Не можеш да имаш само една точка от този кръг или цикъл, без да познаваш всички останали. Дори да си искал да имаш само един-единствен (твоя любим цвят!) - пурпурното, - пак трябва да имаш синьо и червено, защото без тях просто няма как да се получи пурпурно.

Естествено, зад всички различни цветове на спектъра стои един-единствен - бялата светлина. Зад всичко онова, което преживяваме, зад всички наши различни усещания за звук, цвят, форма и допир се таи и бялата светлина, (в случая се изразявам образно - не го приемайте буквално). Но във всички възприятия присъства това базисно усещане. Ако започнете да проучвате възприятията си, за да ги редуцирате до това базисно усещане, вие ще се насочите не към друго, а към реалността - онова, което е заложено в устоите на всичко, основата на битието, базисната енергия. В зависимост от това доколко осъзнавате тази базисна енергия и разбирате, че сте идентични с нея, вие преодолявате, или трансцендирате и илюзията, че сте само някой си Джон Доу, Мери Смит или който и да било друг. Както би се изразил Ан Йоули, чаншъ от XX в.: „Разгърнете телефонния указател на произволна страница и си представете, че зад всяко от тези имена и адреси се крие само поредният фасет на онази многоизмерна призма, наречена „аз" - стига да не се наложи да им плащате сметките". Будата, т. е. човекът, който се е пробудил, се възприема просто като един от мириадите потенциални буди. Всеки човек е способен да се оттърси от илюзията, че е само един отделен индивид.

Будисткото учение се дели на няколко групи и подгрупи от предписания. Сега ще разгледаме Четирите благородни истини на будизма, в чиито рамки ще се срещнем и с Трите признака на битието, Осмоделния път, Петте обета и Трите убежища. Стана вече дума, че в будизма всичко върви по бройки, за да бъдат по-лесно разбираеми неговите тези.

Преди да се пробуди и осъзнае своята природа на буда, Гаутама Сидхарта е практикувал различните духовни дисциплини, които е предлагал индуизмът по онова време. Той обаче ги намерил за незадоволителни, тъй като в тях се наблягало прекомерно върху аскетизма, който изисква да се примиряваш с болката, колкото и непоносима да е тя. Тогава битувало мнението, че ако най-сериозният проблем на живота е болката, то в такъв случай давайте да страдаме. По тази причина аскетите лежали върху ложета с гвоздеи, стояли с постоянно изпъната нагоре ръка, ядели само по един банан на ден, отхвърляли секса и вършели още куп други нелепи неща. В своя порив към болката те не само че не се страхували от нея, но били и убедени, че колкото повече страдат, толкова по-лесно ще преодолеят проблема с болката и ще се избавят от екзистенциалното угнететие. Това впрочем не е лишено от смисъл. Ако не изпитвате абсолютно никакъв страх от болката, никакви притеснения или психологически задръжки, представете си само колко силни ще бъдете тогава! Това ще е истинското мъжество.

Буда обаче имал много по-фин подход към нещата. На практика той е първият психолог в човешката история, първият велик психотерапевт. Той просто разбрал, че този, който се бори с болката и се опитва да се отърве от нея, всъщност дълбоко в себе си все още се бои от нея. Именно затова аскетизмът като метод не е ефикасен, което важи със същата сила и за неговата противоположност, хедонизма. Ето защо Буда създал свое учение, станало известно като Средния път, път, който не е нито аскетичен, нито хедонистичен.

Това учение намира обобщен израз в така наречените Четири благородни истини. Първата от тези истини е за духкха, което приблизително, но много приблизително означава „страдание". На същото основание можете да го наречете и хронична фрустрация. Животът, живян от огромното мнозинство хора, е духкха. С други думи, хората все се опитват да разрешават неразрешими проблеми, все едно да начертаеш квадратен кръг, да имаш светлина без мрак или мрак без светлина. Самият стремеж да разрешаваш проблеми, които по принцип са неразрешими, и да се занимаваш с такива неща през целия си живот, е духкха.

Буда се заел да прецизира тази първа благородна истина и я разделил на подкатегории - Трите признака на битието.

Първият признак е самата духкха, фрустрацията.

Вторият е анитя, преходността или тленността. Всяка проява на живот е преходна, мимолетна. Нашето вечно стремление да постигнем нещо стабилно, да подредим всичко в живота си като в аптека, ни изправя пред един невъзможен и неразрешим проблем и затова изпитваме духкха, гнетящото усещане за фундаментална болка и фрустрация, следствие от стремежа ни да направим непостоянното постоянно.

Третият признак е анатман. Думата атман ознава „аз" и като й сложим частицата за отрицание, става анатман, т. е. „не-аз". Вече обясних [в Глава I], когато ставаше дума за индуизма, че представата за аз е само една социална институция без никаква физическа реалност. Егото е просто вашият символ за самите вас. По същия начин, както думата „вода" е специфичен шум, символизиращ определена реална течност, без обаче да бъде такава, така и представата ви за его символизира ролята, която вие играете - кой е вашият „персонаж", но тя не е едно и също нещо с вашия организъм. Вашето его няма абсолютно нищо общо с начина, по който оцветявате очите си, оформяте телата си или циркулирате кръвта си. Именно това е истинското ви „ти", но то определено не е вашето его, защото вие дори не знаете как стават тези неща. Та анатман ще рече, че егото е нещо нереално, че него го няма.

Така стигаме до втората от Четирите благородни истини, която се нарича тришна. Това е санскритска дума, етимологически свързана с английското thirst („жажда"). Обикновено я превеждат като „желание", но по-точният превод би бил „стремеж", „вкопчване" или, ако използваме психотерапевтичен жаргон, „фиксация".

Тришна е точно да се вкопчиш в нещо, сякаш от това зависи целият ти живот. Когато една майка толкова се страхува, че с децата й може да се случи нещо лошо и грижовно ги пази като квачка пиленцата си, че не им позволява да пораснат - това е тришна. Когато двама влюбени се вкопчат един в друг и току им хрумне, че трябва да подпишат и документ, в който официално се заклеват, че ще се обичат винаги, това си е тришна. Когато държиш толкова много на себе си, че започваш чак да се задушаваш, това също е тришна.

Втората благородна истина ни връща към първата — именно това „вкопчване" е причина за страданието (духкха). Когато така и не можеш да разбереш, че целият свят е една фантасмагория, омайна илюзия, струйка дим, която се къдри наляво и надясно, а ти все се опитваш да я уловиш, значи, много ще ти пати главата.

Самата тришна се базира на авидя. Това е невежеството, но по-скоро означава да игнорираш, да пренебрегваш. Ние забелязваме само онова, което ни се струва достойно за нашето внимание, и нехаем за всичко останало. Нашата визия за реалността е крайно селективна; оттук-оттам си избираме по нещичко и после казваме, че именно тези нещица са вселената. По същия начин избираме и забелязваме фигурата, но не и фона. Обикновено, когато начертая кръг на черната дъска, хората виждат топка, окръжност или пръстен. Но аз съм начертал стена с дупка на нея. Не виждате ли?! По подобен начин си мислим, че можем да имаме удоволствие без болка. Искаме удоволствието, фигурата, а не си даваме сметка, че нейният фон е болката. Авидя е именно това състояние на стеснено съзнание, на селективно внимание. Обвързани с това състояние, ние все крачим в живота, без да осъзнаваме факта, че „да бъдеш" предполага и „да не бъдеш", както и обратното.

Третата благородна истина се нарича нирвана. Тази дума означава „да издишаш". Знаете, че диханието е живот и гръцкото pneuma изразява абсолютно същата идея. Може да означава и дъх, и дух. В Книгата Битие, когато Господ Бог измайсторява онази глинена фигурка, която по-късно ще стане Адам, Той вдъхва „в лицето му дихание за живот" и глиненото човече оживява, става „жива душа". ( Срв. Битие 2:7) Животът е дихание, дишане, но ако задържаш дъха си, може и да се простиш с живота си. Този, който иска да спаси живота си, трябва да го изгуби. Вдишвайте, вдишвайте, поемайте колкото се може повече живот в себе си, но ако се вкопчите в него, ще го изгубите. В този смисъл нирвана е из-дихание - една огромна въздишка на облекчение. Пуснете диханието на живота, защото ако го направите, то пак ще се върне при вас. Но ако се вкопчите в него и не го пускате, ще се задушите. Тоест човекът, изпаднал в нирвана, е в състоянието на из-дихание. Отпуснете духа си, не се вкопчвайте в него и вие също ще изпитате нирвана.

Многократно съм заявявал, че аз не съм проповедник и няма да ви обяснявам как трябва да изживеете собствения си живот. Аз просто ви показвам реалното състояние на нещата - животът такъв, какъвто е. В това няма никакво морализаторство. Ако си пъхнете ръката в огъня, ще се опарите. Няма нищо лошо в това да се опарите, особено ако го искате, но ако не щете, най-добре не си играйте с огъня. Същото е и с угнетението. Няма нищо лошо в това да сте угнетени, стига да го искате. Будизмът никого не насилва. Той казва така: „Ти разполагаш с цялата вечност, за да живееш в най-различни форми, следователно, нямаш само един живот, в който трябва да избегнеш вечното проклятие. Можеш да се въртиш, колкото си щеш, по колелото на живота, досущ като катеричка в клетка, стига това да те забавлява. Но ако в един момент решиш, че вече не ти е забавно да бъдеш угнетен, не си длъжен да продължаваш." Някой може и да не е съгласен с мене. Ще каже: „Ние трябва да сплотим силите си в битката срещу злото, за да оправим този свят и така да го подредим, че в него да има само хубави неща, без нищо лошо." Моля, опитайте. От опит глава не боли. А ако откриете, че тези опити са безплодни, можете да се пуснете. Не е нужно да се вкопчвате в тях. Отпуснете се и ще се озовете в състоянието на нирвана. Ще станете буда. Разбира се, това автоматически ви прави един доста голям особняк, но пък можете да бъдете по-дискретни и да прикривате будството си, за да не се стряскат хората.

Буда е обичал да казва, че неговото учение, или метод, е нещо като сал, а понякога го е наричал пяна, което ще рече „колесница" или „превозно средство". Когато прекосите реката със сал и стъпите на отсрещния бряг, вие не грабвате и сала, за да го мъкнете на гръб. Хората, които са се „закачили" за религията, никога не слизат от сала. Постоянно щъкат насам-натам по този сал. Духовниците са като салджиите, които никога не стъпват на отсрещния бряг Разбира се, това си има своето обяснение. Все някой трябва да остане на сала и да го върне на онзи, първия бряг, че да преведе през реката и други хора, нали така? Някой трябва доброволно да се съгласи да се връща по същия път. Но за целта той трябва да си дава и сметка, че истинската му цел е да превежда хората през реката и после да ги оставя на мира. Ако си се посветил на това благородно начинание, не карай хората да се връщат с теб на сала. Хората не бива да мислят, че целта е салът; те трябва да разберат, че той е само едно превозно средство, отвеждащо ги до другия бряг, който е тяхната истинска цел. Когато свещеникът благо каже: „А сега ще се радваме, ако направите доброволни пожертвувания" и всеки се чуди колко пари да даде, това си е чиста фиксация в идеята за сала.

Ето че стигаме и до четвъртата благородна истина, която се нарича марга. Тази дума значи „път". Пътят на будизма често се нарича Благородният осмоделен път поради осемте метода или практики, които се явяват компоненти на тази последна благородна истина. Тези осем стъпки могат да се разделят на три фази. Те не са последователни и затова не е нужно да се спазва някакъв определен порядък. Обикновено ги описват с думата самяг, която най-често се превежда като „правилно" или по-скоро „праведно", но в интерес на истината е от същия индоевропейски корен, както и нашето „сума": общ сбор, цялостност, всеобхватност. Като синоним на самяг можем да използваме и думи като интегритет, но в един по-специфичен смисъл -когато на английски кажеш за някого, че е a man of integrity, имаш предвид, че е честен, почтен човек, защото всичките му качества са „интегрирани", приведени в хармония, а не е вътрешно раздвоен и не се бори със самия себе си.

Първата фаза на Осмоделния път от четвъртата благородна истина се състои от три компонента: правилен възглед, правилно мислене и правилно изразяване. „Правилният възглед", самяг-дрищи, е свързан със самяг-даршана, което ще рече подходяща гледна точка. Когато посещаваш някой велик гуру, за да се сдобиеш с даршана, ти го поглеждаш и му изразяваш своята почит. Даршана има много значения, но основното е да гледаш, да виждаш гледката.

За да дадем пример за „правилен възглед", нека помислим коя би могла да е най-подходящата гледна точка спрямо съзвездието, известно като Голямата мечка. Когато го виждаме от нашата си конкретна, земна гледна точка, ни се струва, че звездите му съвсем естествено образуват тази форма на „мечка" и винаги ще правят това. Но я си представете, че видите същото съзвездие от съвсем различна гледна точка, от някое друго място във Вселената. Тогава то изобщо няма да прилича на „мечка". Звездите ще бъдат в съвсем друго разположение. Тогава кое е правилното им разположение? Нима не е само едно? Или може би ще кажете, че най-подходящата гледна точка би била да виждаш тези звезди от всички възможни ъгли едновременно. И това ще е самата истина. Само че такова нещо, наречено истина, няма. С други думи, светът не съществува независимо от този, който го наблюдава. Неговото наличие, или съществуване, произтича от наличието на определена връзка, взаимозависимост между света и неговия наблюдател. Така че ако на този свят никой нямаше очи, нито слънцето, нито звездите щяха да светят. За това говорим, за взаимозависимост. Може, например, да закрепите две пръчки, като ги наклоните една към друга. Няма да паднат, защото взаимно ще се подкрепят, ще зависят една от друга. Махнете едната и другата ще падне. Ето защо будизмът учи, че всяко нещо във вселената зависи от всичко останало.

Общо взето, в това се състои идеята за взаимозависимостта. Всяко нещо се крепи на теб и ти се крепиш на всичко останало, точно като онези две пръчки, за които току що говорихме. Същата идея намира изражение в символа, наричан „паяжината на Индра". Представете си една многоизмерна паяжина, покрита с капчици роса. Всяка капчица съдържа отраженията на всички останали и във всяка отразена капчица роса са отраженията на всички други капчици в това отражение, и така нататък до безкрайност. Това е визуалният израз на будистката представа за вселена. Японците наричат това джи джи муге. Джи означава „нещо", „събитие", или „случка". Муге ще рече неразделност, неразграниченост.Тоест, отделните събития не са отделени: джи джи муге. ( От китайското шъ шъ у ай – срв. Кен Уилбър. Без граници. С., 2002, с. 60).

Втората фаза на четвъртата благородна истина е свързана с действието. На този етап пътят се състои от три пътеки - правилно действие (деяние), правилен начин на живот и правилно усилие. Будистката представа за морал се базира на целесъобразността. Ако сте поели по пътя към освобождението и искате да просветлите мислите си, вашите действия трябва да съответстват именно на тази цел. Затова всеки будист дири покой в три убежища и дава пет обета.

Трите убежища са: Буда, дхарма (учението) и сангха, общността на всички онези, които са поели по този Път. Петте обета или правила за поведение са: да се въздържаш от отнемането на нечий живот, от вземането на онова, което не ти е дадено, от страстите, от неискрените слова и от различните форми на интоксикация.

Ако убиваш хора, ще трябва да приемеш последствията от подобно действие. Ако крадеш, ще трябва да изстрадаш собствената си корист и сребролюбие като естествено следствие от това ти деяние. Ако се предаваш на страстите, също ще изпиташ на гърба си техните последствия. Много хора, страдащи от прекомерна пълнота, всъщност се опитват да запълнят празнотата в душите си, като се тъпчат с храна, но това е възможно най-неподходящото лекарство. Ако започнеш да лъжеш, също ще си поемеш последствията. Ще се лишиш от дар слово, защото думите ти няма да имат никаква тежест. Та тези пет „обета" или правила демонстрират един чисто практически и утилитарен подход към морала.

Последната фаза на Осмоделния път е свързана със съзнанието и по-точно неговото състояние, и има отношение към онова, което най-често наричаме медитация. Тази фаза включва двете последни отсечки на пътя: седмата и осмата. Наричат се самяг-смрити и самяг-самадхи.

Смрити означава помнене или бдителност. Да си спомниш ще рече да събереш онова, което е било разпиляно, да съчлениш разчлененото. Противоположното на английското re-member („помня", но и „съ-членявам") очевидно би трябвало да е dis-member („раз-членявам"). Онова, което е било насечено и разхвърляно, отново се събира, съ-членява. В християнската схема - „това правете за мой спомен" [Лук. 22:19] - Христос е бил пожертвай и тялото му разчленено, затова литургията е неговото ритуално съ-членя-ване. В една стара литургия се казва, че семената, разсеяни по нивята, израстват и отново се събират в хляба, т. е. се съчленяват. В индуизма светът се разглежда като следствие от разчленяването на аза, брахман, или Всевишния. Единното е било разчленено на множество. Така че да си спомниш, или „съ-члениш", означава да си осъзнал, че всеки отделен член на множество е всъщност онова, единното и това именно е съчленяването.

Можем да го изразим и по друг начин. В интерес на истината, той си е същият, но сега няма да обяснявам как точно става това. Ще ви оставя някоя и друга главоблъсканица за домашно. Та този друг начин за съ-членяване е да бъдеш абсолютно тук-и-сега.

Имаше един мъдър старик, който обичаше да изнася лекции по тези въпроси. Но преди да започне, се изправяше пред аудиторията и застиваше безмълвно пред нас. Вглеждаше се продължително във всеки поотделно и по някое време всички слушатели започваха да се чувстват доста неловко. И тогава той току се провикваше: „СЪБУДЕТЕ СЕ! Вие всички спите." ( Срв. Алън Уотс. Философиите на Азия, С., 2000, с. 49).

Вие сега тук ли сте? Будни ли сте, дойдохте ли на себе см? Повечето хора не са. Притесняват се за отминалото и се чудят какво ще им се случи утре, затова сега изобщо не са тук. То това е и определението за здрав разум - да бъдете всички тук-и-сега. Да дойдеш на себе си означава да си напълно буден, нащрек и отворен към настоящето, което е единственото място, на което изобщо можеш да бъдеш. Вчерашното не съществува. Утрешното никога не идва. Има само днес. В един велик санскритски химн се казва: „Виж този ден, защото той е животът. В неговата краткост се съдържата цялата реалност на нашето съществувание. Вчерашното е само един спомен. Утрешното е само една представа. Ето защо виж хубаво този ден."

След смрити, „паметта" или „съ-членеността", да бъдем всички тук-и-сега, идва и последната стъпка по Осмоделния път, самяг-самадхи. Самяг-самадхи е интегрираното, съчленено съзнание, в което няма разделение между опознаващ и опознавано и субектът не е разграничен от обекта. Вие сте онова, което опознавате.

Обикновено си мислим, че сме свидетели на някаква непрестанно променяща се панорама от преживявания, от която ние в качеството си на опознаващи субекти сме отделени - стоим някак си встрани и наблюдаваме. Мислим за съзнанието си като за някаква глинена плочка или „скрижал", върху който преживяното оставя своя знак. С течение на времето преживяванията оставят толкова много следи върху този „скрижал", че той се износва, похабява, в следствие на което умираме. Но в действителност няма разлика между опознаващ и опознавано. Не мога да ви го обясня с думи - всеки от вас трябва сам да го открие. Това е единственият начин. Ако кажа: „Виждам вижданото, чувствам чувството", това ще е плеоназъм. „Виждам" предполага и вижданото, както „чувствам" предполага чувството. Вие чувате ли звуци? Не, вие просто чувате. Или пък може да кажете, че има звуци, но това са два начина да се каже едно и също нещо. Ако изследвате щателно процеса на преживяването, ще откриете, че преживяното е същото като преживяващия. И именно това е състоянието, наречено самадхи.

Вече съм казвал, че организмът и околната среда са един-единствен поведенчески процес. Сега ще ви го кажа по друг начин: опознаващият и опознаваното са едно и също нещо. Вие като съзнаващи, наред с всичко онова, което съзнавате, сте един и същ процес. Ето това е самадхи.

А до това състояние стигате чрез практиката на медитацията. Буквално всяка статуя на Буда го изобразява в медитативна поза - седнал спокойно и осъзнаващ всичко, което тече около него, без да го коментира и без да се замисля над него. Щом престанете да категоризирате, вербализирате и да разговаряте със себе си, разликата между опознаващ и опознавано, между теб и другите, просто изчезва. Изобщо имало ли е такава разлика? Можете ли да ми посочите онова нещо, което прави пръстите ми различни един от друг? Няма такова нещо, наречено „разлика". Самата идея за разлика е една абстракция. Тя просто не съществува във физическата вселена.

Това обаче не означа, че пръстите ми са абсолютно еднакви. Те не са нито различни, нито еднакви. Различността и еднаквостта са абстрактни понятия. Не можеш да ми покажеш една абстракция. Няма как да я посочиш с пръст. Това имат предвид будистите, когато казват, че светът всъщност е шуня, празен, „пуст". Всичко е шуня. Не можеш да уловиш света в мрежа от понятия, както не можеш и да уловиш вода в която и да било мрежа. Само че шунята, „пустотата", не означава, че светът и неговата енергия сами по себе си не са нищо. Напротив! Това означава, че нито една представа или концепция за света не е меродавна. Никакви идеи, вярвания, доктрини, системи или теории не могат да обхванат Вселената.

Но ако из-дишате, т. е. се освободите от концепциите, вие ще се озовете в състоянието на нирвана, ала никой не би могъл да ви обясни причината. Щом навлезете в това състояние, вътре във вас ще избликне и онова, което будистите наричат каруна, състраданието. Това е чувството, че не сте нещо отделно от всичко останало и всеки друг страда така, както страдате и вие. Това е едно невероятно чувство за солидарност с всички други същества. Ето защо постигналият нирвана не се оттегля от света, а се завръща в него от самадхи - да, връща се в света, с всичките му несгоди и проблеми, но обновен и преизпълнен със състрадание към всички.

Това е тайната на Средния път: не можеш само ти да се спасиш, защото ти не си сам. Ти не си една изолирана точка по окръжността. Ти не си последният цвят в спектъра, различен от всички останали. Ти си цялата Вселена.