Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология

„mysterium” се показва in recto реалността на благодатта и in obliquo знака и средството. Трябва да се обърне внимание, че и двете понятия означават всичко (неразделно il signum и la res) и би било пагубно и за двете да се разделят (което е различно от разграничат) тези различни аспекти. Разграничението (la distinzione) на тези аспекти обаче е необходимо, защото различното ниво на разглеждане на двата елемента (signum и res), заложени в двете понятия (sacramentum и mysterium) не е равнодушно в теологичното използване на тези понятия (I concetti) въпреки, че целостта на концепцията (l’integrità del concetto) е запазена. В известен смисъл можем да кажем по един еквивалентен начин „осезаем (сетивен) знак на една невидима благодат” и „свята реалност, която се съобщава значително (чувствително)”, но трябва да се внимава да не се разшири (продължи) теорията за тайнствата, разработена от свети Тома Аквински в случая за сакраменталността на Църквата. Ако се следва понятието (nozione) за „тайна” (mistero), може да се каже, че в Църквата „реалността на благодатта се проявява и дава в (in) и за (per)осезаемата реалност”; ако се следва понятието за „тайнство” (sacramento), който дълго време е доминирал цялата Контрареформация, ще се каже, че Църквата е „външен ефикасен знак на вътрешната реалност”, или че видимостта на Църквата е ефикасен знак на нейната вътрешна реалност на благодат. Двата елемента не са еклесиологично еквивалентни, а нещо друго! В първия случай Църквата е видяна (възприета) като една видимо проявена реалност на благодат: видимостта е тук на първо място, реалността на благодатта (видимостта на ефектите (effetti - последици, резултати) на благодатта, т.е. предимно на милосърдието) и на второ място, средствата на благодат (видимостта на причините за благодат). Във втория случай е точно обратното: Църквата е преди всичко духовна, невидима, и се случва „нормално” чрез видими прояви на своите причини (cause). Но в този случай елементите на видимост не са от съществено значение (costitutivi - съвместими) на Църквата.

157 Схоластичната терминология разграничава (distingue) следните три нива на сакраменталност: 1) Signum или sacramentum tantum: това представлява реалността на този приет свят, достъпен за сетивата, за да означава и комуникира една присъстваща свръхестествена реалност (в Църквата индивидуализира видимата реалност, тази на всички човеци призвани за спасение в Христос); 2) Res sacramentum: показва една междинна реалност, реалност по отношение на sacramentum tantum и знак по отношение на последния ефект (effetto – последица, резултат), (което в Църквата индивидуализира междинното ниво между знак и реалност и отбелязва средството (lo strumento), средствата (I mezzi) на икономия на благодатта: проповядване на вярата, апостолат, йерархия, институции, харизми, тайнства…); 3) Res tantum (което показва божествената реалност на Църквата, реалността на благодат, която тя притежава – „сътворена душа”. Този res е същата човечност на Христос, обогатена в пълнота от даровете на благодатта [grazia capitis], предназначени да информират различните нива на всичката тази сакраменталност).

158 В този смисъл няма повече измислена и изкуствена опозиция между харизматичните и институцио-налните министерства: всички министерства са харизматични, са подредени в изграждането на църковното тяло чрез епиклетичното (“epicletica”) действие (Zizioulas) на Светия Дух, Който оформя още от самото начало цялата Църква. По този начин няма да има повече място за еклесиология, която е само христологична (cristomonismo, христомонизъм): всяка дискусия за Църквата по-скоро има едно непоколебимо (твърдо) пневматологично и есхатологично измерение, когато трябва задължително да тематизира било актуализацията на Христовата тайна в Църквата с действието на Светия Дух, било изпълнението на Христовата тайна в Светия Дух, Който е месиански и есхатологичен дар.

159 Да се разбира по следния начин: придобива една метафизична форма. В нашия случай използваме глагола: оформям; приемам (придобивам) форма.

160 Като присвояване (appropriazione - обсебване) следователно ще кажем, че Светият Дух е несътворена душа на Църквата, но само в смисъл, че е формална причина (causa formale) на сътворената душа, на субстанциалната (съществената) форма на Църквата, на сътворената Благодат, която е дар от божествения живот, адаптиран към сътворената природата на човеците. Сътворената благодат не трябва да се мисли като реалност, която обективно стои между Бог и нас, тя е субективно посредническа, но не и обективно. Бог не е разделен от хората от един обективен термин, но се появява пред хората, адаптирайки тяхната сътворена природа.

Освен това Светият Дух е несътворена душа на Църквата единствено чрез appropriazione (присвояване, обсебване). Понятието „appropriazione” (присвояване, обсебване; собственост) тук се отнася за тайната на Божиите Лица в двойното дело на създаване и благодат. Някои основни характеристики или дела в действителност общи за Трите Лица, са подходящи за едно от тях - без това да изключва останалите – заради тяхната прилика с индивидуалността, която характеризира тази Личност, така както бихме могли да я разберем от Светото Писание. Ние приспособяваме (пригаждаме) ролята на несътворената душа на Църквата на Светия Дух, когато тя е с втората мисия – а именно тази на Духа, който е есхатологичен дар, който във времето на Църквата актуализира присъствието и делото на Христос.

161 Следователно, Църквата е общността, в която оживотворяващата добродетел на Бог оказва такова дефинитивно (окончателно) влияние върху сърцата на хората, което да представлява „вече” сега, в средата на историята, по един предварителен и тайнствен начин, окончателното царство на любовта на Бог (LG 48). Но тя е подобна есхатологична общност, пресъздадена от Духа на Бога, когато е Духът на Христос, който я оформя. В това тя е една „нова”общност във вътрешността на историята, дело на Духа Творец на Бога, която има свободен и отворен вътрешен характер: целият институционален орган, целият апарат има смисъл само в зависимост от делото на Духа и според нейната функция (LG 8). Така, че Църквата е по същество също една вътрешна реалност; ако Църквата е една сграда, то тя е сграда от специален характер, една пневматологична сграда, където в най-интимната й сфера действа Духът на Бога. Поради това Църквата съществува напълно само там, където действа Светият Дух (LG 14), и е икуменична общност, съзнаваща факта, че Светият Дух действа в другите Църкви и общности. Като храм на Духа, Църквата следователно е есхатологична спасителна общност, маркирана (обозначена) от едно свободно и открито поведение (отношение) и от множество дарове (харизми), общност, която свидетелства и вече отбелязва в средата на историята творческата дейност на Светия Дух.

162 Тази дума се появява изрично само седем пъти: LG 1, LG 9, LG 48, GS42.45; AG 5; SC26.

163 Особено, когато става въпрос за еклесиален знак (GS 43), използван особено в неговото социално и видимо измерение (GS 44), или изразено с цитат от Исая 11,10.

164 Тази христологична препратка за сакраменталността на Църквата е отразена и в LG 9, когато се отнася за действието (agire). Божият народ, „създаден от Христос”, е „между неговите ръце” средство за изкупление. Това показва, че не трябва да разделяме Църквата от Христос, както в битието (essere), така и в действието (agire). Сакраменталността на Църквата не отделя Църквата от Христос, а напротив.

165 Това показва още веднъж, че сакраменталността на Църквата не може да бъде приета, започвайки от сакраменталността на седемте тайнства (с уговорката, че трябва да се прави за Евхаристията, където присъства тайната на Христос посредством силата на самото тайнство, но също така реалното присъствие на Христос в Неговата пълнота за пълното преосъществяване (transustanziazione) или, казано още, преобразуване (хляба и виното стават тяло и кръв Господни), защото те са средства (инструменти), които предават (комуникират) една благодат, която не е лично тяхна, а „минава” (transita) през тях. Христос обаче ни осветява, защото е свят. Църквата, в Христос, ни осветява, защото е свята.

166 Виждаме, че сакраменталността на Църквата се обръща по-скоро към темата за Мистичното Тяло (същество =essere), отколкото към темата за Божия народ (действие = agire). Хенри Де Любак ( Méditations su l’Eglise - Медитации върху Църквата) подчертава това, казвайки: „Църквата е тайнството на Исус Христос. Това означава още, с други думи, че тя е с Него в една връзка на мистична идентичност” и Ив Конгар (Un peuple messianique - Един месиански народ) казва: „Е именно, защото тя е Тяло Христово, което Църквата може да бъде в Христос, тайнство…”.

167 Тук Църквата има своята фундаментална невидимост и видимост: началото на своето битие и христологично действие, и християнската дейност. Тази принадлежност е реална, но се подава на степени на съвършенство. Ако е вярно, че напълно са интегрирани в Църквата тези, за които фундаменталните невидимост и видимост са свързани с причините, установени от благодатта (тайнства и т.н.), защото, в този случай тяхната изповед на вяра постига своята съвършена и ясна цел, и тяхната слабост (греха) се радва на незаменими помощи; въпреки това принадлежността към Църквата се нарича първоначално и начално на интегриране към реалността на благодатта, и след това от използването на средства на благодатта, от момента, в който най-пълната принадлежност е интеграция във всичко.

168 Писмото-енциклика Mystici Corporis се намира още в един контекст, който благоприятства понятието за въздействие (efficienza- способност; готовност); дори и да не използва идеята за сакраменталност, това понятие представя една идея близка до тази, която започва „от-долу”. В последствие, принадлежността в Църквата все още се определя от видимите средства на благодатта.

169 Втори ватикански събор, стр. 102

170 Fa conoscere = Прави да знаeм (учи ни да знаем нещата).

171 Трябва да се прави разлика между ефикасност (efficacia- резултатност; сигурен; действуващ) и въздействие (efficienza- способност; готовност) на спасението на деянията на Христос. В сравнение с причината, ефикасността разглежда резултата (знакът е интелектуално ефикасен (резултатен): изразява интелектуално една реална благодат ); въздействието, обаче, разглежда причинността на човешката природа, приета от Словото, т.е. това, което Христос живя и страда (acta et passa in carne) е причина за спасение за нас с едно превъзходно въздействие. (STh III ^a, q.48 a.6).

172 Според израза на Шиллебеекх (Schillebeeckx): “Църквата е спасението на Христос, т.е. телесната форма на това спасение, това спасение, което се проявява в света. Следователно тя е почти един идентичен (= мистичен!) начин „Тяло на Христос””.

173 В тайнството реалността на знака допуска (позволява) и гарантира две отношения (връзки): а) субект (soggetto, лице) - знак (segno, лице). Това е връзката между човешкия индивид (soggetto) и знака на тайнството; чрез тази връзка субектът, посредством вътрешното свойство, което знакът има да изпраща повторно концептуално на означената реалност, влиза също в интелектуална връзка (изпраща повторно концептуално) с тази последната; б) субект (soggetto, лице, човек) - субект (soggetto). Това е връзката на комуникация, която се създава между човешкия индивид и реалността, която символизира самия знак. Сега разбираме значението на сакраменталния знак: ако нямаше такъв знак: а) нямаше да имаме интелектуален достъп до реалността, която самият знак изразява; б) нямаше да можем да общуваме с лицето, дало смисъл на реалността на знака. Поради тази причина сакраменталният знак се издига на едно обективно разстояние между двата субекта (лица): това е реда за позоваване на самите комуникиращи се лица, един необходим начин за посредничество между тях. Ако те не се позовават на поставения знак, няма да има възможност за комуникация. Когато прилагаме тази теория за знака във връзката човек-Бог (двете лица в една връзка), ние откриваме необходимостта тази връзка да се осъществи чрез приемане на един позоваващ се обективен ред и за двете лица (човек-Бог). Този ред на позоваване е човечността на Христос (Ur-Sakrament), основното тайнство, по превъзходство (antonomasia). В действителност Христос е единственият посредник между Бог и човеците. В своето пълно с благодат човечество (човешка природа) Христос изразява Бог на човеците, както изразява в своята божественост, обединена ипостатично с човечеството, човеците на Бог. Така, че никой не може да отиде при Отца, освен чрез Христос, и от своя страна Отец не може да се отнесе към хората, освен чрез същия знак, Христос. Бог и човеците се познават и са във връзка единствено чрез Знака, който е Христос: Хората (soggetto 1) → Човечеството (човешката природа) на Христос (segno e res inseparabilmente) → Бог (soggetto 2: Този, който поставя реалността на благодатта). Сега, когато Църквата е Тялото Христово, Съпруга на Христос, на нея принадлежат благодатите (I beni) на Христос. Също Църквата участва в Христос, в сакраменталната природа (natura sacramentale): тя е знак и средство на спасение, което Бог е дал на хората в Христос; знак е, т.е. на реалността, която е човешката, пълна с благодат природа на Христос. Тази благодат, която означава, тя я притежава сякаш е нейна, когато е самият Христос, който й я предава: главната благодат на Главата (на Христос) преминава в Църквата чрез средството (обединено със Света Троица) на човешката природа на Христос и това (разделен от Света Троица) на тайнствата, с които по всяко време и място пълната с благодат човешка природа на Христос присъства в Църквата. Следователно в Църквата има един ефикасен (сигурен, действащ) знак (който прави да познаваме: видимата общност), (средство: тайнства, институция, йерархия…), който осигурява благодатта на самия Христос.

174 В LXX терминът koinonia издава идеята за: „обвързан”(essere legato), „обединен (съединен)” (essere unito); „присъединен”(essere associato). Но тези значения като че ли не са приети в Новия завет. В гръцката литература koinonia показва връзката между боговете и хората чрез закони. В Новия завет, въпреки, че терминът не се показва често, той изразява връзката между Бог и хората и връзката между самите хора според три значения: а) „давам една част” (dare una parte), „участвам” (fare parte), „общо”(mettere in comune); b) участвам, вземам участие, споделям (partecipare), участвам (prendere parte); с) общността (la comunità): набор от дейности, чрез които християните получават и дават, имат като задача да изградят помежду си една общност.

175

176

177

178

179

180

181

182

183

184

185

186

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!