1. Еклесиология, следваща точно определено ръководство – (Ecclesiologia manualistica)
Между Първия и Втория Ватикански събор важно място заема трактатът7 De Ecclesia, който се намира на трето място в апологетичната теология (teologia apologetica). Теологията, следваща точно определено ръководство (teologia manualistica)8, разглеждаше Фундаменталната теология (Teologia fondamentale), наречена още Апологетика (Apologetica) и Специалната теология (Teologia speciale), наречена още Догматика (Dogmatica). Апологетиката имаше за обект самото Откровение и използваше един метод на „история-спасение” (metodo storico-salvifico). Догматиката имаше за обект съдържанието на Откровението, което съдържание бе разработено с метода „богословски аргументи” (metodo teologico-argomentativo).
Намерението на Апологетиката бе да изгради една теологията, която да бъде безупречна и приемлива за всички. В своето ръководство (книга) Praelectiones theologicae Джовани Пероне разглежда някои основни неща, необходими за горе споменатата теология. Същата тази теология е зададена като ключов аргумент срещу света и особено срещу протестантите.
Научните трудове (теми) на Апологетиката бяха подредени в следния ред:
-
1) De religione. Отправната точка е религиозното измерение на всеки човек. Религията разглежда дискусията за историческите религии. От една страна имаме една естествена религия, където всичко започва отдолу на горе, а именно от човека към Бога, а от друга страна имаме религия на откровението, където всичко започва отгоре надолу, т.е. от Бога към човека. В крайна сметка идеята е да се покаже ясно, че християнството е религия на религиите.
-
2) De religiona Christiana seu de Cristo legato divino. Тук Христос е съвършеното Лице на Откровението на най-съвършената религия между всички религии на откровението, каквато е християнството спрямо юдаизма и ислямизма. Християнството е видяно като по-добро от юдаизма и ислямизма. Превъзходството на Христос бе гарантирано от Неговите думи, чудеса и Възкресение.
-
3) De Ecclesia. В този научен труд се обясняваше, че Христос като Откровение на Бог е установил точния начин за предаване на Откровението от поколение на поколение: Църквата. Еклесиологията е част от тази историческа демонстрация, която има за цел да покаже, че Църквата е точният инструмент, с който Бог си служи на земята, за да открие Себе Си на всички поколения. По този начин еклесиологията показва, че Църквата не трябва да бъде отхвърляна от хората, а напротив - трябва да бъде приета. Началото е необходимият морал на живата и непогрешимата Поучителна власт (Magistero). „Жива”, защото естествената религия (la religione naturale) е „мъртва”, тъй като е свършила работата си. „Непогрешима”, защото е технически доказано: става въпрос за Поучителната власт, а не за народа. Сърцето на този научен труд е историческата демонстрация, а именно, че Исус Христос установи Църквата като съвършено общество (вж. S. Roberto Bellarmino); Самото общество (като например това на Република Венеция някога); йерархия, монархия. Следователно само Римската църква е Църквата, основана от Христос.
-
4) De constituzione Ecclesiae. Църквата е видяна като една пирамида. Най-отгоре се намира Папата, а под него са епископите, свещениците, народът. Този научен труд завършва със следното изявление: „extra Ecclesia nulla salus”, т.е., че „извън Църквата няма спасение”, което изявление е изтълкувано по един апологетичен начин.
-
5) De locis theologicis. Тук се изброяват „местата”, където се съдържа Откровението: в Светото Писание и в Традицията. След тази низходяща (т.е. слизаща отгоре надолу) демонстрация, която може да бъде проследена с убедителна логика, имаме свързване на апологетиката с догматиката: и тази връзка е трактатът De Fide. В догматичните трактати се проявяват всички елементи на християнската вяра. Богословският католически метод, противопоставил се на протестантската методология на „sola Scriptura – само Светото Писание”, се основава на десет locis theologicis (богословски места), необходими за построяването на една demonstratio catholica (католическа демонстрация). Тридентинският събор идентифицира десет:
Двете основни богословски места (depositum fidei) са:
1) Светото Писание;
2) Традицията (Отците на Църквата);
След това са тълкувателните места:
3) Католическа църква;
4) Събори;
5) Римска църква;
Собствените богословските места включват също:
6) Отците;
7) Схоластичните богослови;
Накрая имаме и три loci theologici alienti:
8) Философия;
9) История;
10) Човешкия разум.
След Първия Ватикански събор местата са сведени само до първите две (Светото Писание и Традицията), тъй като другите са погълнати от папската непогрешимост. Имайте предвид, че Римската църква (точка 5) се тълкува не толкова като народ, като субект, на който се предава едно послание, но като една компетентна Поучителна власт: Папата, Съборът, Епископът в поместната църква (Chiesa particolare). Точки 3, 4 и 5 (т.е.: Католическата църква; съборите и Римската църква) са сведени до нивото на Поучителната власт, която предава едно получено и вече фиксирано Откровение, което трябва само да бъде вярвано от другите („количествено” понятие на Откровението). В Църквата се различават две нива: Църквата като Учителка, която е взискателна (la Chiesa docente) и Църквата като Майка, която е снизходителна (la Chiesa discente).
Сподели с приятели: |
