Епископът, или: мисията на епископа (№ № 24-27)

2.5.1. Увод (№ 24)

Той подчертава аспекта на служението в епископската мисия; нещо повече, използва се гръцкият термин «diakonia», за да се изрази по-силно идеята за „истинско служение”.

Отново се връща темата за двете генерични линии, но на първо място е „сакраментално – вертикалната” линия (24,342). Относно „историческо-юридическата линия” (или „каноничната мисия”: 24,343), се подчертава разнообразието на историческите форми, чрез които тя се изразява: латинската форма (на назначаване от страна на папата) е само една от многото; говори се и за «законни обичаи», тоест – могат и за в бъдеще да се въвеждат такива форми.

2.5.2. Учителната функция (№ 25)

Този номер се връща към казаното от I Ватикански Събор относно Учението на папата (и догмата за непогрешимостта). Следователно, заслужава особено внимание, подобно на № 22, който се свързва с догмата за примата. И тук виждаме новостта да се поставят открито на нашето внимание (в текстовете) онези наблюдения и обяснения, с които релаторът (Монсиньор Гасер, епископ на Бресаноне) снабдява тогава присъстващите на Събора епископи.

Езикът е все още предимно юридически; но в началото намираме нещо повече библейско и пасторално: епископите са наречени „вестители” („praecones”, глашатаи на вярата), трябва най-вече «да проповядват», извличайки от Божието Слово «стари и нови неща» (пророци, насочени към бъдещето, а не само пазители на миналото), те са светлината на Светия Дух. Но преобладава темата за учителната власт. И тук много тясно се различават два момента: първостепенният, който е постоянен и утвърден, засяга т. нар. Автентично учение, и вторият – който е извънреден и засяга непогрешимостта на учението.
Автентичното учение, и на епископите, и на папата (25,344), се корени във функцията им «да пасат”, следователно е основополагащо и постоянно. Какво означава терминът „автентично”? № 25 отговаря ясно: позовава се на „властта”, получена от Христа. Има юридически смисъл („авторитетно” е, снабдено с власт); не става дума за историческа или литературна автентичност („даден текст или документ е оригинален, авторът му е точно този, чието име носи”). Ако пастирите, когато говорят, могат да претендират за този втори тип автентичност («Да, Христос е, Който говори в мене; това, което поучавам аз, го поучава Той»), трябва да се каже, че те са винаги непогрешими.

Но № 25 говори за «одобрение», което не се свързва автоматично с вярата, а само с уважението (и с други видове добродетелно поведение като почит, респект, покорство), които се изискват от един поданик. Това се отнася и за учението на папата. Очевидно се държи сметка за степените и нивата, на които пастирите проявяват своята власт.

• 
  този, който, за да улесни възприемането, качва всичко на най-високото ниво (всяко нещо, изречено от папата или от епископите, е догма, непогрешимо е);
  
• 
  този, който, за да премахне тежестта на подчинението, свежда всичко на най-ниското ниво (всяко изказване, лишено от непогрешимост, няма никаква стойност, то е само лично мнение, абсолютно подлежащо на оспорване, и е по-близко до грешката, отколкото до истината). Идеята е, че сме призвани да узряваме, да превъзмогнем всичко инфантилно - и това на фидеистите, и това на скептиците.
  

• 
  изпълнява ролята си на папа (говори като папа, а не като частно лице);
  
• 
  обръща се към цялата Църква (за да я свърже с излаганата от него доктрина);
  
• 
  говори за „неща, свързани с вярата” (днес бихме казали: от областта на откровението);
  
• 
  за да сложи край на всеки спор („de-finire” = да се напусне зоната на всяка несигурност и проблематизация). Следователно, тези четири аспекта засягат: субекта, адресата, обекта и начина.
  

• 
  всички епископи да са съгласни (мнозинството от тях; останалото го гарантира съгласието с папата);
  
• 
  като представители на своите Църкви показват, че са израз на единството на цялата Църква;
  
• 
  предлагат учение, свързано с Божието Слово;
  
• 
  с «решение, че постановеното от тях е окончателно».
  

2.5.3. Свещеническата функция (№ 26)

Основната идея на целия номер е, че епископът е „иконом” на средствата на благодатта; най-подходящата дума би била „регулатор”. Това е визия, която на пръв поглед възстановява известен примат на функцията на „управлението”. Разбира се, епископът „извършва” свещенодействия (отслужва тайнствата), ако погледнем нещата

2.5.4. Управленческата функция (№ 27)

След № № 22-23 няма какво да се каже повече по този въпрос. Ще отбележим само две неща. Първото (което не е нещо ново) е, че от юридическата доктрина се възприемат три квалификации относно епископската власт: тя е „собствена” (не е делегирана), „надлежна” (не е случайна), „непосредствена” (по отношение на верните от съответната епархия). Второто (базирано е на изказвания на епископи и папи още непосредствено след I Ватикански Събор, но и до днес останали без достатъчно внимание): епископите, (въпреки двете дефиниции на папството, произтичащи от I Ватикански Събор) не могат да бъдат квалифицирани като «викарии на папата».

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: