Ченгето разказва

Дългокосата фотографка на редакцията се увива като змия около грозната снага на главния редактор Жданов. Леко прегърбен, едър, груб, с дълги ръце, Жданов прилича по-скоро на примат, който примигва с късогледите си оченца. Силите му стигат да бръкне с пръст в онова място на служителката си, а сетне да заоблизва показалеца си.

Народните избраници работеха за народа. Масрафа от тази оргия би стигнал да заработи една кооперация. Но кой да плати за близо милион млади българи, напуснали България, точно заради политиката на тези, които гледах на монитора? За милион безнадеждно безработни? За поруганата национална чест? Затова че дъщерите ни заработват хляба си, като проституират? Вие ли господа политици? Та вие сте толкова заети. Някога народа разправяше вицове за Цола Драгойчева. Тя не беше наясно с биологията и се напикаваше Наложи се да и поръчат специални комплекти от заводите “Чико” с памперси, защото никой не искаше да я вози. А днешните ни политици по-ли са ефективни?

• 
  Мишо, би ли спрял за малко Не издържам.
  

- А защо Муканов избра точно тях? Защото са управляеми! Всеки интелигентен човек може да разбере къде да отстъпи заради държавния интерес и къде какво да направи. Моят избирателен район щеше да бъде моята икономическа зона. Хората щяха да имат поминък.

- Моделът Муканов допусна много пробиви: малцина върнаха парите, които получиха за да завъртят бизнес. Малцина от тези на които бе дадено станаха бизнесмени. Но като че ли главният проблем дойде оттам, че тези, които той насочи във властта, понеже ги смяташе за управляеми, излязоха от това влияние, съюзиха се с чужди сили и станаха по-силни и от създателя си.

- Погледнах монитора. Там беше “застинал” Жданов. Гол, както майка го е родила, грозен, отблъскващ. Лицето му е приведено и съсредоточено В ръце държи безпомощното си израстъче.

- Мръсно копеле! – Мишо изпусна нервите си и удари по масата с юмрук. Чашите подскочиха. Чинийката с фъстъците се захлупи на пода. – Мръсно копеле, - повтори Мишо и впи поглед в Жданов. – В службата всички го презираха. Използваха и презираха. Той е роден да вгорчава живото на хората. Правеше го ей така – заради омразата. Той издаде Евтим Арсов – дясната ръка на Никола Петков. През 1968 година, след чешките събития Белене отново “отвори врати”. Всички “недовъзпитани” бяха приети отново, въпреки Женевската конвенция. Илия се сближил с едно еврейче. То му се доверило, че иска да бяга през Турция в Израел. Доверило му даже, че се страхува от плъхове. И Илия измисли наказанието: вързаха момчето в ареста, намазаха лицето му с мазнина от пържена сланина. Плъховете изядоха носът му, очите му, лицето му... Ах! Бях в командировка на острова и всичко видях. Насреща ми сякаш вървеше смъртта – окървавен гол череп Водеха го. Дишаше на пресекулки Не можеше вече дори да плаче... Оттогава го виждам в сънищата си.

Мишо отиде до банята да се освежи. Разбра, че е изпуснал нервите си, а това е лошо за едно ченге. Аз излязох на балкона. Украинската нощ е толкова мека. Все се каня и един ден сигурно ще го сторя – ще си хвана партакешите и ще заживея тук, в Украйна. Те, украинците също са прабългари. Дядо Кубрат е построил Киев и Харков. Аспарух е оставил сърцето си там, където днес е Днепрогес.

- Е хайде, - рече Мишо.- Малко остана. Доглеждаме касетата и да си допием на спокойствие Всеки момент трябва да ми позвънят за твоето момиче

Екранът отново се раздвижи. Илия се покатери на един стол и започна да декламира реч за това, че демократите не са комунисти и няма да търсят отговорност за сторените злини в Белене, Куция, Богданов дол и пр. Никой, разбира се не го слушаше, и от това той все повече се разпалваше. В един миг ръката му описа полукръг, но този жест се оказа достатъчен да наруши крехкото му, подронено от алкохола равновесие. Жданов се строполи върху масата, където беше сложена тава с печено агне. От това не му се размина, понеже агнето беше още горещо. Помогнаха му да се изправи. А той уплашен, целият в мазнина, безпомощен се сви като пребито куче в ъгъла.

Камерата отново намери Страстолюб и любимата му лидерка. Сийка се надигна, нагласи задника си върху лицето на “любимия” и... О Боже! Тя започна да сере в устата му. Повдигна ми се. Отпих голяма глътка и “си сложих пердето” т.е. гледах без реакция. Това е стар журналистически прийом. Страстолюб гълташе порция подир порция. Направо, без да дъвче “смляната храна”. Много ли, малко ли изяде? Преди поредната хапка, тя се изпърдя в устата му. Ей така, дълго, здраво, облекчително, озониращо. После отново тръгна напред един островърх, черен екскремент. Излиза бавно, малко трудно. Лидерката явно страда от запек, понеже лайното и се смеси с кръв от ануса. Виждат се дори едрите залъци, подредени що годе във вид на колбас. “Тази жена яде като Клавдий, без да дъвче, помислих си аз. – Току виж, внесе закон за “изпускане на въздух на обществени места!”

“Любимият” изяде и тази порция, дори се облиза. Жълта струя заля лицето му, подобна на ниагарския водопад. Течността преля и се разля. Сийка се спусна надолу, хвана члена на своя лайнояд и го захапа. Гачев изстена от болка, а тя още по-страстно започна да движи глава – нагоре-надолу, наляво-надясно, докато Страстолюб облизва лайнения и задник. Така до страстовърхът. Лидерката изплю спермата и с нея намаза лицето си, като с крем. После се обърна, извади широкия си като казма език и го заби в лайнената уста на Страстолюб.

Екранът угасна

- Документите свършиха, - обяви Мишо.- Тези лайнояди съсипаха нашата българийка, господин националисте.

• 
  Жив ли е Муканов?
  
• 
  Погребенията са само за пред тълпата. Както и закона за досиетата. Знаеш ли от кога фигурира първият такъв?
  

- Живее богато. Има къща в Кипър и Истанбул. Лицето му е малко променено.

- Ти ми каза, че системата на Муканов е допуснала пробиви. А защо бе изолиран Дертлиев и Ценко Барев?

- Защото са личности. Дертлиев беше разтроен: той е и беломорски и вардарски и пирински българин. А това на гърците не се харесва...

- Кои са гърците? Утре ЕС да им скръцне със зъби и както са твърди като камък, ще станат меки као лайна.

- Гърците скриха парите на БКП, на КГБ и други подобни организации.

- Излиза, че Муканов е национален предател, след като е отишъл да търси утеха при най-големите врагове на България – византийците

• 
  Спести си разсъжденията.
  
• 
  Защо? Не ти харесват ли?
  

• 
  Нищо не ми каза за бай Ценко?
  

- Че застреляй ги. Когато се управлява държава – милост няма! Така поне е казвал Стефан Стамболов. А този човек е от половин България е направил европейски фактор. После обедини България.

- Ще ги застрелям. Колко му е. Но кенефът срещу халите е пълен с педафурници. С берти, жани, мими. Те са дори във военното и полицейското ведомство. Ще ги ликвидирам – други ще дойдат, защото не знаеш, какъв жесток е заговорът срещу България. И вместо да направим съюз с Турция и Израел и да се опълчим на всички, нашите управници се гърчат и подават за Бог да прости, кой какво поиска. Живков беше простак, защото на Балканите интелигент не може да се справи с простотията Но той беше благороден Той можеше да изведе България, но като че ли точно това не се хареса на мнозина.

• 
  И на Горбачов ли?
  
• 
  Чуждата ръка няма да те почешех там, където те сърби.
  
• 
  Значи, няма изход.
  

- Тия пари са за теб. 10 000 долара. Ще останеш в хотела колкото си искаш. Платено е. Стая 1024. Твоята стая. Е напишеш книгата, за да я прегледам и допълня. А след това, директно заминавай за Китай. Там, където Жълтата река завива под прав ъгъл е древния български онгъл – Ордос. Напиши най-хубавата книга за дедите ни. Те са били по-достойни от нас. Защото най-дългата война на човечеството е 3000-годишната. Три хиляди години българи и китайци са се били. И в същото време са се развивали. Къде е българското при китайците и китайското при българите – никой не знае. Но какъв дух са имали, а! Откъде знам за всичко това ли? От теб. От твоите книги. Колко се мръщиха руските ни приятели, когато ти написа “Волга – българска река”. Но нищо не казаха, защото знаят че е така. Свали някоя китайка. Китайките умеят да обичат. Имат косми само на “онова място”. Но преди това – напиши книгата. Посвети я на Наташка, щом толкова я обичаш. Впрочем, ти наистина ли я обичаш, или просто си амбициран? Не говори ли в теб амбицията на един комплексиран, търсещ реванш от живота, от собствената си съпруга застаряващ, но запазен мъж? Обичаше ли Наташка, или спеше с нея, за да мъстиш на жена си? Или я любеше, за да докажеш на себе си: “Не съм стар! Ще умра след 100 години!” Питам те, защото питам и себе си.

Явно Мишо беше попрекалил с алкохола. Човешка черта е, когато препиеш, да развържеш възлите на душата си и оттам да излязат терзанията ти. Отговорих му:

- Ако никога през живота не съм виждал жена – бих ти отвърнал по-добре. Човек колкото по-малко знае – толкова е по-компетентен. Поне за българите е така. Натали не е първата, естествено. Но всяка остава белези в душата ти и те се пренасят и в следващия живот. Искаш ли да ти го докажа. Един англичанин заболява от рак в гърлото. И в съня си той вижда, че е войник, който е ранен. Куршумът е заседнал в гърлото. Оздравял е за два месеца. Когато се събужда, той развозва за съня си и казва че ще оздравее след два месеца. Операция не е нужна. И чудото се случва. Когато се уволних от казармата, видях едно момиче. С дълги коси, като самодива. Оттогава това понятие е влязло в главата ми. Казах си: %”Ако някога я имам – ще заложа живота си!” И след три дни я срещнах в София. Беше Нова година. Пиехме домашно вино, веселяхме се. Софиянци са досетливи хора, излязоха един по един, а последния угаси лампата. Като в казармата. В следващия миг ние се прегърнахме. Стана някак си от само себе си. Устните ни се впиха. Маргаритка дъхаше в моето лице, както в стих от Яворов “ в таз лунна нощ под звездни небеса!” Обещахме си какво ли не. И вярвахме, че ще се случи. Особено аз...Празникът мина. А пред мен с цялата сериозност се изправи въпроса: интелектуалец /може би/, или щастлив провинциалист? ... На нея също не и провървя. Роди три деца, мъжът и пияница. Може би в следващия живот.... Когато Натали си отиде, заминах за Татарстан, за да напиша книгата Волга – българска река. Живеех в културния резерват – Болгари. Джамии, дворци. Седях по цял ден в библиотеката и пишех. Бях самотен от преживяното, а и моят учител, професор Алфред Халиков се бе споминал. Единствената утеха беше работата. Дойдоха археолозите. Вечерта всички се напиха. Не и аз, защото пиеха по български – помалко. А те жулеха по 100 грама брага наведнъж. Включих репортерския си магнетофон. Веселин Маринов изпълняваше песента “Любовна приказка”. Дами канят, обявих аз. И тя стана, решителна, красива... Пиян археолог се изпречи на пътя и, но тя грубо го блъсна. Хвърли се в прегръдките ми. Завъртяхме се. Тя започна да стене. Тихо, за да я чувам само аз. И ние се сляхме. Сякаш останахме сами с музиката, сами сред звездите. А някъде дол, в ниското се чуваше едва плясъкът на река Волга – великата българска река. Нели! Ах Нели...

Замълчахме задълго.

- Давай нататък, рече Мишо,- толкова е хубав разказа ти.

- Трябва да сме дискретни. Тя има съпруг – той е мой приятел. Макар да пише в паспорта “татарин” той също е българин. Българите са сиви вълци-единаци. С никого не делят плячката си. Затова не сме направили държава край Китайската стена, защото сме самостоятелни и никому шапка не сваляме. Д днес такива българи?

• 
  Каква ще е съдбата на България?
  

- Това е картата от Ньой! В случай, че Стамболийски не подпише капитулацията. Затова той подписва. И счупва златното перо.

• 
  А сега е гръцка военна доктрина. Не ти харесва нали? С турчина ще се разбереш, но гърка е подлец. Тия маскари ще ни сторят големи поразии.
  
• 
  Имаме ли таен договор с Турция срещу тях?
  
• 
  Има въпроси, на които не мога да дам отговор, дори да знам.
  

- Ти ме извика, не Наташка, нали?

• 
  По-добре да не знаеш истината. За теб ще е по-добре.
  
• 
  Истината касае мен. Само мен.
  
• 
  От истината няма да станеш щастлив.
  

• 
  Кажи ми истината.
  

Излязох на балкона превит от болка. Оная болка, която изпитва осъденият на смърт. Болката за последно. Терористът е отнесъл Натали в отвъдното. Вероятно за да я има и през следващия живот. Шибан камикадзе! Как да си я върна? Като се преродя и аз палестинец- терорист и я грабна на свой ред? Тогава аз и той ще се прераждаме, вкопчени за една жена. Един живот да него и една смърт за мен. И после обратното. Така, без възраст, животът ще се превърне в сезони, които ще маркират присъствието ни на тази прокълната планета, където единствено успешно ще да трупаме карма.

Мишо ме взе за рамото.

• 
  Знам, че няма да се хвърлиш. Да пийнем
  

• 
  Не всичко е загубено
  

• 
  Пийни. – Рече Мишо. Животът продължава. Винаги има утре, нали така?
  

-Недей! – Спря ръката ми Мишо. - Може пък да имаш шанс.

• 
  Шансът да ми дадеш пистолета си да се гръмна.
  

• 
  Защо ме разиграваш?
  

Мишо гаврътна последното уиски, рязко, почти агресивно взе филия хлеб, метна върху нея поредното парче сланина и също така агресивно го захвърли в устата си и задъвка. Сетне ме посочи с пръст, направи жест да изчакам, пресегна се към телефона и набра номера. Взех слушалката. В този миг сърцето ми биеше по-бързо от сърцето на Армстронг, когато за пръв път стъпва на луната.С тази разлика, че аз се връщах при своето момиче, за да я отведа един ден на моята планета през тунелите, които променят времето.

- Natalie! C’ est touis? – Не разбрах, защо го казах на френски. Но тя ме разбра.

• 
  Слез минутка съм при теб, - извиках аз и захвърлих слушалката. Побягнах към вратата.
  

- И това! – Беше найлонова торба. Вътре уиски, шунка, кафе. Знае, какво ще ми трябва. Прекрачих прага и за трети път гласът на ченгето ме спря: “Касетата”. Улових в движение записа от разговора ни. Затичах се към другия край на коридора. Отвън стаеше Натали. В малиново червеното пеньоарче, с разголени, малко пълнички бедра. С египетската тежка прическа. Добрата самодива ме чакаше За да се любим. Навън валеше.