Чернобилска молитва

учител, малкият, Андрей, е инженер. Весело почват разговор, става ясно,
че са превъзбудени от предстоящото преселване.
- Гостенката е на двора, пък стопанката я няма. Ще вземем мама в града. Чакаме колата… А вие каква книга пишете?
- За Чернобил ли?
- Интересно е днес да си спомняш за Чернобил… Следя какво пишат вестниците по тази тема. Все още книгите са малко. Аз, като учител, трябва да знам, нас никой не ни учи как да говорим за това с нашите деца. Не ме вълнува физиката… Преподавам литература и ме вълнуват тези въпроси…
Защо академик Легасов, един от тези, които ръководеха работата по ликвидирането на аварията, завърши живота си със самоубийство? Върнал се у дома в Москва и се застрелял. А главният инженер на атомната централа полудя… Бета-частица, алфа-частица… Цезий, стронций… Те се разпадат, размиват се, пренасят се… А какво става с човека?
- А аз съм „за“ прогреса! За науката! Никой от нас няма вече да се откаже от електрическата крушка… Започнаха да търгуват със страха…
Продават чернобилски страх, защото у нас друго няма, което да продадем на световния пазар. Новата ни стока е да продаваме страданията си.
- Изселиха стотици села… Десетки хиляди хора… Великата селска
Атлантида… Тя се разпиля по бившия Съветски съюз, няма как да я събереш пак. Няма как да я спасиш. Изгубихме цял един свят… Такъв свят няма да има вече, няма да се повтори. Чуйте майка ни…
Неочакваният разговор, започнал така сериозно, за мое съжаление няма да продължи. Чакаше ги спешна работа. Разбрах, че напускат завинаги родния дом.
Но изведнъж на прага се появи стопанката. Прегърна ме като близък човек. Целуна ме.
- Дъще, изкарах тук две зими. Хора не се вясваха… А зверове притичваха… Един път лисица изкочи, видя ме и се учуди. Зимата и дните са дълги, а нощите са като цял един живот, бих ти попяла, бих ти разказала приказка. На стария човек му е скучно да живее, само разговорът му остава. Някога от столицата бяха идвали студенти, записваха ме с магнетофон. Беше отдавна… Преди Чернобил…
Какво да ти разкажа? Дали ще мога… Преди няколко дни врачувах на вода, показа ми път… Нашият корен се изтръгва от земята. Дядовците ни,
прадядовците тук са живели. Появили са се в гората и са се сменяли един друг век след век, а сега какво време настана, бедата ни гони от нашите земи. Такава беда и в приказките няма, не знам. Е-е-х…
Ще ти разкажа, дъще, как си гледахме като девойки… Хубавото ще си

спомня. Веселото. Как животът ми започна тук. Весело е при мама и при тате докато стигнеш седемнайсет, а по-нататък се готви за женене.
Женихът-избраник да ти се яви. Лятос гадаехме на вода, зимъс на дим - накъдето извие димът от комина, оттам ще те искат. Обичах да врачувам на вода… Ходехме на реката… водата първа е била на земята, тя всичко знае.
Може да предскаже. Пускахме свещи по течението, восък си леехме. Ако свещта заплува - чакай скоро любов, ако потъне - и тази година мома оставаш. Ще момуваш. Къде е съдбата? Къде е щастието ми? Всякак гадаехме… Вземахме по едно огледало и отивахме в банята, там цяла нощ седяхме, а ако в огледалото се появи някой, веднага трябваше да го захлупим на масата, инак дяволът ще изкочи. Дяволът обича да излиза от огледалото… Оттам… Гадаехме по сенки… Над чаша вода горяхме хартия и гледахме на сянката на стената. Ако се покаже кръст, значи е на смърт, а ако е купол на църква, значи е на сватба. Един плаче, друг се смее… На който, каквото му е писано… Нощем сваляхме обувките и едната обувка я слагахме под възглавницата Ако нощем дойде женихът-избраник, ще се опита да се събуе, а ти ще му видиш лицето и ще го запомниш. При мен дойде един друг, не моят Андрей, един висок, с бяло лице, а моят Андрей беше нисичък, с черни вежди и все се смееше:
„Ех, госпожичке… Моя госпожичке…“. (Смее се.) Шейсет годинки си поживяхме с него… Дадохме на света три деца… Няма го дядото. Занесоха го синовете на гробището. Преди да почине, за последен път ме целуна
„Ех, госпожичке, сама ще останеш…“. Какво знам ли? Че ако живееш дълго, и живота си забравяш, и любовта… Е-е-х… Боже! Още като бяхме моми, слагахме гребенче под възглавницата. Разпускахме си косите и спяхме така. Ще дойде женихът-избранник насън. Ще поиска вода да пие или коня да си напои…
Около кладенеца посипвахме мак… С чашка… А надвечер се събирахме и викахме в кладенеца: „Съдбо, у-у-у! Съдбо, а-а-а!“. Ехото се връщаше и по звука гадаехме на кого какво му се пише. И сега искам да отида при кладенеца… Да го питам какво ми е писано… Въпреки че малко писано ми остава. Трошички. Сухо зърно. А и всички кладенци ги затвориха войниците. Заковаха ги с дъски. Мъртви кладенци. Затворени.
Остана една желязна помпа срещу колхозната канцелария. В село имаше една знахарка, тя и бъдещето предричаше, ама отиде в града при дъщеря си… Чували… Два копринени чувала с лечебни билки взе със себе си.
Боже! Е-е-х… Старите съдчета, в които вареше отвари… Белите ленени платна… На кого му трябват в града? В града или около телевизора се въртят, или четат книги. Ние тук… Като птиците… На земя, на трева, на

дървета гледахме. Ако напролет земята дълго се отваря, не се размеква,
чакай суша през лятото. Ако луната свети вяло, тъмна е, няма да се народи добитък. Ако жеравите отлетят рано - на студ е… (Разказва тихо и се

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: