Монолог за напълно непознатото нещо, което пропълзява

После - ужас, шок! Не разбирах какво е време. Къде съм?
Да пишеш за това сега, когато са минали само десет години… Един миг… Да пишеш? Мисля, че е рисковано. Несериозно. Ще измислим нещо,
което да прилича на наш живот. Ще изкопираме. Пробвах… Нищо не се получи… След Чернобил остана митологията за Чернобил. Вестниците и списанията се надпреварват кой ще напише нещо по-страшно, човекът,
който не е бил там, много обича страха. Всички четяха за гъби с човешка глава, но никой не ги намираше. За птици с два клюна… Затова не трябва да се пише, а да се записва. Да се документира. Покажете ми фантастичен роман за Чернобил… Няма такъв! Няма и да има! Уверявам ви! Няма да има…
Имам си един специален бележник… Водех си го от първите дни…
Записвах си разговорите, слуховете, вицовете. Това е най-интересното и най-достоверното. Точен отпечатък. Какво е останало от Древна Гърция?
Митовете от Древна Гърция…
Ще ви го дам този бележник… Търкаля се между хартиите, може би ще го покажа на децата ми, когато пораснат. Все пак е история…“
Из разговорите:
„Вече трети месец по радиото казват, че обстановката се нормализира… Обстановката се нормализира… Обстановката се стаб…“
„За миг възкръсна забравената сталинистка лексика: „агенти на западните спецслужби“, „заклети врагове на социализма“, „шпионски номера“, „диверсионна акция“, „удар в гърба“, „подриване на нерушимия съюз на съветските народи“. Всички наоколо дрънкат за внедрени шпиони и диверсанти, а не за йодната профилактика. Всяка неофициална информация се възприема като чужда пропаганда.
Вчера от репортажа ми редакторът зачеркна разказа на майката на един от пожарникарите, гасили ядрения пожар през първата нощ. Умрял от лъчева болест. Родителите погребали сина си в Москва и се върнали в селото си, което вече било евакуирано. Тайно, през гората, се добрали до двора си и събрали чувал домати и краставици. Майката е доволна:
„Затворихме двайсет буркана“. Доверие към земята… Към вечния селски опит… Даже смъртта на сина им не преобърнала обичайния им свят…
„Радио „Свобода“ ли слушаш?“ - вика ми редакторът. Замълчах си. -
„Не ми трябват паникьори във вестника. Пиши за героите… Войниците се качили на покрива на реактора…“

Герои… Герои… Кои са те днес? За мен това са лекарят, който въпреки нарежданията отгоре, казва истината на хората. И журналистът, и ученият.
Но както каза на планьорката редакторът: „Запомнете! Тука няма лекари,
учители, учени, журналисти, всички имаме сега една професия - съветски човек“.
Дали сам си вярваше какво приказва? Не го ли е страх? Вярата ми се подкопава с всеки ден.“
„Дойдоха инструктори от ЦК. Маршрутът им е следният: с кола от хотела до областния комитет на партията; обратно - пак с кола. Изучават обстановката по публикуваното в местните вестници. Саковете им са пълни с мински сандвичи. Варят чай с минерална вода. Също докаарана. Това го разказваше дежурната в хотела, където са отседнали. Хората не вярват на вестниците, телевизията и радиото, търсят информация в поведението на началниците. Тя е най-достоверна.
Какво да правя с детето? Идва ми да го сграбча и да бягам. Но партийната книжка ми е в джоба. Не мога!“
„Най-популярния лаф в зоната е: „За стронция и целзия най-много помага водка „Столичная“.
Но в селските магазини неочаквано се появиха дефицитни стоки. Чух какво каза секретарят на областния комитет: „Ще ви създадем райски условия. Само останете и работете. Ще ви заринем с колбаси и елда. Ще имате всичко, което има в най-добрите показни магазини“. Тоест в техните бюфети в областните комитети. Отношението към народа е такова: на него му стигат водка и колбаси.
Дявол да го вземе! Никога не бях виждал в селски магазин три вида колбаси. Самият аз купих оттам на жена си вносни чорапогащи…“
„Един месец продаваха дозиметри, после изчезнаха. Не може да се пише за това. Колко, какви радионуклиди са паднали - също не може. Не може да се пише и за това, че в селата са останали само мъже. Жените и децата са изселени. Цяло лято мъжете перат сами, доят кравите, прекопават градинките. Разбира се, пият. Карат се. Свят без жени… Жалко, че не съм сценарист. Това е сюжет за филм… Къде е Спилбърг? Моят любим Андрей
Герман? Написах нещо… И тук се появи безмилостният редакторски червен молив: „Не забравяйте, че си имаме врагове. имаме много врагове зад океана“. И затова у нас всичко е хубаво, а лошо няма. И не може да има нещо неразбираемо.

Но някъде има специални композиции, хората виждат началници с куфари…“
„Близо до милиционерския пост ме спира стара баба: „Виж ми там къщичката. Трябва да се събират картофите, а войниците не ме пускат“.
Изселили са ги. Излъгали ги, че било за три дни. иначе нямало да тръгнат.
Човек във вакуум, човек без нищо. Промъкват се в селата си през военните заслони… По горските пътечки. През блатата… Нощем… Преследват ги,
гонят ги. С коли и хеликоптери. „Като при германците“ - сравняват старите хора. През войната…“
„Видях първия мародер. Младо момче, облечено с две кожени куртки.
Доказваше на военния патрул, че така се лекува от радикулит. Когато го разкриха, си призна: „Първият път е страшно, после свикваш. Пиеш едно и тръгваш“. Престъпквайки инстинкта за самосъхранение. В нормално състояние е невъзможно. Така нашият човек отива да извърши подвиг. И по същия начин - престъпление“.
„Влязохме в празна къща - на бяла покривка стои икона… „За
Господа…“ - рече някой. В друга - масата е застлана с бяла покривка… „За хората…“ - рече някой.“
„След една година отидох в родното си село. Кучетата са подивели.
Намерих нашия Рекс, викам го - не идва. Не ме позна ли? Или не иска да ме познае? Обиден е.“
„Първите седмици и месеци всички притихнаха. Мълчаха. В
изтощение. Трябва да тръгват, а те до последния момент - не! Съзнанието изключи. Не помня сериозни разговори, помня вицове: „сега във всички магазини има радиостоки“, „импотентните се делят на радиоактивни и радиопасивни“. А после вицовете изведнъж изчезнаха…“
„В болницата едно малко момиченце разказва на майка си:
– Момченцето умря, а вчера ме черпеше с бонбони.“
„На опашката за захар:
– Брей, хора, колко гъби тая година! И гъби, и горски плодове - като специални насаждения.
– Заразени са…

– Глупости… Кой те кара да ги ядеш - събираш, сушиш и ги караш в
Минск на пазара. Ще станеш милионер.“
„Може ли да ни се помогне? И как? Да се пресели народът в
Австралия или Канада? сякаш такива разговори теката от време на време по най-високите етажи.“
„Мястото за църквите било избирано буквално от небето. Вярващите хора са виждали знамения. Извършвали са се тайнства, които са предшествали строителството. А атомната централа са я строили като завод или обикновена свинеферма. Покрива залели с асфалт. С битум. И той,
когато горял, се стичал…“
„Чете ли? Край Чернобил хванали избягал войник. Изкопал си землянка и една година живял срещу реактора. Ходил из изоставените къщи, ще намери я сланина, я буркан с мариновани краставички. Залагал капани за зверовете. Бягал, защото старите войници в казармата го пребивали. спасил се в Чернобил…“
„Ние сме фаталисти. Нищо не предприемаме, защото вярваме, че каквото дойде - такова. Вярваме в съдбата. Такава ни е историята… Всяко поколение е преживяло война… Кръв… Как да бъдем други? ние сме фаталисти…“
„Появиха се първите вълкокучета, родили ги вълчиците от кучетата,
избягали в гората. По-големи са от вълците, не обръщат внимание на флагчетата, не се страхуват от светлината и хората, не идват, когато ловците ги мамят. И подивелите котки вече се събират на глутници и не се страхуват от хората. Споменът за подчинението на човека е изчезнал. Границата между реалното и нереалното е изтрита…“
„Вчера баща ми стана на осемдесет години… На масата се събира цялото семейство. Гледах го и си мислех колко много е побрал животът му - сталинския ГУЛАГ, войната, а сега и Чернобил. Всичко се е паднало по време на неговото поколение. На едно поколение. А той обича риболова…
обича да копае в градината… Като бил млад бил коцкар, майка ми се обиждала: „Не пропускаше ни една фуста в окръга“. И сега забелязвам как гледа, когато насреща върви красива, млада жена…
Какво знаем за човека? За това, какво може… Колко му стига…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: