Чернобилска молитва
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| (Смее се.) бащата на едно момченце нахлу в кабинета ми и поиска да върна документите на сина му: „Там ще източат кръвта на децата ни. Ще си правят експерименти с тях“. Разбира се, споменът за страшната война е жив… Народът помни… Но има и друго - дълго живяхме зад бодливата тел. В социалистическия лагер. Страхувахме се от другия свят… Не го познавахме… Чернобилските майки и бащи са още една тема. Продължение на разговора за нашата менталност… Съветската менталност… Падна… Разпадна се Съветският съюз… А ние още дълго чакахме помощ от голямата и могъща страна, която вече не съществуваше. Моята диагноза… Да ви я кажа ли? Комбинация от затвор и детска градина - ето това е социализмът. Съветският социализъм. Човек даваше на държавата душата си, съвестта си, сърцето си, а в замяна получаваше някое и друго парченце. И на когото както му провърви - за един по-голямо, за друг по-малко. Само едно беше същото - даваха го в замяна на душите си. Най-много се страхувахме нашият фонд да не започне да се занимава с раздаването на подобни парченца. Чернобилски парченца. Защото хората вече бяха свикнали да чакат и да се жалват: „Аз съм чернобилец. Полага ми се, защото съм чернобилец“. Сега разбирам, че Чернобил е голямо изпитание за духа ни. За културата ни. Първата година изпратихме в чужбина пет хиляди деца, на втората вече десет хиляди, а на третата - петнайсет… Говорили ли сте с децата за Чернобил? Не с възрастните, а с децата? Имат неочаквани разсъждения. На мен, като философ, винаги ми е интересно. Например… Едно момиче ми разказваше как изпратили класа им на полето през есента на осемдесет и шеста година… Да събират цвекло и моркови. Навсякъде намирали умрели мишки, а те се смеели: ето, ще умрат мишките, бръмбарите, червеите, а после ще започнат да измират зайците, вълците. След тях - ние. Хората ще умрат последни. После си фантазирали какъв би бил светът без зверове и птици. Без мишки. За известно време ще живеят само хората. Без никого. Даже мухите ще спрат да летят. Били са на по дванайсет-петнайсет години. Така си представяли бъдещето. Разговор с друго момиче… Тя заминала на пионерски лагер и там се сдружила с едно момче. „Такова добро момче - спомняше си тя, - през цялото време бяхме заедно“. А после приятелите му му казали, че тя е от Чернобил и той повече не се приближил до нея. С това момиче даже си пишехме известно време. „Сега, когато мисля за бъдещето си - пишеше тя, - мечтая да завърша училище и да замина надалеч, където никой няма да знае откъде съм. Там някой ще ме заобича. И ще забравя всичко…“ Записвайте, записвайте… Да… Да! Всичко ще се изтрие от паметта, ще отиде. Съжалявам, че не си записвах… Още една история… Пристигнахме в едно заразено село. Пред училището деца си играеха на топка. Топката падна в цветната леха, децата я наобиколиха, въртяха се наоколо, но се страхуваха да я вземат. Отначало даже не разбрах какво става, теоретично знаех, но не живеех там, нямам тяхната постоянна бдителност, бях дошъл от нормалния свят. И пристъпих към лехата. А децата се развикаха: „Недей! Недей! Чичо, недей!“. За три години (а това беше през осемдесет и девета) те бяха свикнали с мисълта, че на тревата не се сяда, цветята не се късат. Не може да се катерия по дърветата. Когато ги заведохме в чужбина и им се молехме: „Отидете в гората, отидете в реката. Къпете се, печете се“, трябваше да ги видите колко неуверено влизаха във водата… Как милваха тревата… Но после… После… Какво щастие беше! Пак може да се въргаляш, да лежиш на пясъка… През цялото време ходеха с букети, правеха си венци от полски цветя. За какво си мисля ли? За какво… Да, можем да ги вземем и да ги полекуваме, но как да им върнем предишния свят? Как да им върнем миналото? И бъдещето? Въпросът е… Трябва да си отговорим на въпроса: кои сме ние? Без това нищо няма да стане и няма да се промени. Какво е за нас животът? И какво е занас свободата? за свободата ние умеем само да мечтаем. Можехме да бъдем свободни, но не станахме свободни. Пак не се получи. Седемдесет години строихме комунизъм, днес строим капитализъм. Преди се молехме на Маркс, сега се молим на долара. Загубихме се из историята. Когато мислиш за Чернобил, се връщаш тук, при тази точка: кои сме ние? Какво разбрахме за себе си? За нашия свят? Във военните ни музеи, а у нас те са повече от музеите на изкуството, се пазят стари автомати, щикове, гранати, а по дворовете им стоят танкове и миномети. Водят учениците на екскурзия там и им показват какво е войната. Това е войната… А тя вече е друга… На двайсет и шести април осемдесет и шеста година преживяхме още една война. Тя не е свършила… А ние… Кои сме ние?“ Геннадий Грушевой, депутат от беларуския парламент, председател на фонда „Децата на Чернобил“ Изтегляне 2.23 Mb. Сподели с приятели:
|