Чернобилска молитва
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| несвързано.) Аз сам.. Тя… В моя дом… (След известно време се успокоява.) Първите месеци… В Украйна беше обявена тревога, а у нас в Беларус всичко беше спокойно. Сеитбата беше в разгара си. Не се криех, не си седях в кабинета, а ходех по полята, по нивите. Оряхме, сеехме. Забравихте, че до Чернобил атома го наричаха „мирния труженик“, гордеехме се, че живеем в атомната ера. Не помня атомен страх… Тогава все още не ни беше страх от бъдещето… Е, що е то първи секретар на районния комитет на партията? Обикновен човек с обикновена университетска диплома, най-често инженер или агроном. Някои бяха завършили и висшата партийна школа. Знаех за радиацията онова, което бяха успели да ни прочетат на курсовете по гражданска отбрана. Там не чух нито дума за цезия в млякото, за стронция… Карахме мляко с цезий в млекозаводите. Пре давахме месо. Косяхме трева с четиресет кюри. Изпълняхме плановете…. С цялата отговорност… Аз ги изтръгвах… Никой не беше отменял плановете… Един щрих… Към портрета, така да се каже… В първите дни хората изпитваха не само страх, но и подем. Аз съм човек, който няма инстинкт за самосъхранение. Това е нормално, защото чувството ми за дълг е силно развито. Тогава имаше много такива, не бях само аз… На масата ми стояха десетки заявления с молба: „Моля да бъда изпратен в Чернобил“. Зов на сърцето! Хората бяха готови да пожертват себе си, без да се замислят и да очакват нещо в замяна. Каквото и да пишете, това беше съветският характер. И това беше съветският човек. Каквото и да пишете, колкото да отричате… Ще съжалявате за този човек… Ще се сетите за него… При нас идваха учени, спореха с крясъци. До прегракване. Отивам при един от тях: ,Децата ни в радиационен пясък ли си играят?“. Той ми отговаря: „Паникьори! Дилентанти! Какво знаете за радиацията? Аз съм ядрен физик. Ето, стана ядрен взрив. След час пътувах с уазката към епицентъра. По разтопената земя. Защо всявате паника?“. Вярвах им. Извиках хората при мен в кабинета: „Братя! Ако аз избягам, ако вие избягате. Какво ще си помислят за нас хората? Ще кажат, че комунистите са дезертирали“. Ако не ги убеждавах с думи, с чувства, действах иначе: „Патриот ли си, или не си патриот? Ако не си, остави на масата партийната книжка. Хайде!“. Някои си ги оставяха… Почнах да подозирам нещо… Имах съмнения… Сключихме договор с Института по ядрена физика за изследване на нашите земи. Вземат трева, вземат пластове пръст и я носят при тях, в Минск. Правят там някакви анализи. А после ми звънят: „Организирайте, ако обичате, транспорт, който да прибере обратно почвата ви. - Вие какво, шегувате ли се? До Минск са четиристотин километра… - Едва не изпуснах слушалката от ръцете си. „Да върнем почвата ли?“ „Не, не се шегуваме — отговарят ми. - По инструкция тези проби подлежат на заравяне в гробница, в подземен железобетонен бункер. От цяла Беларус ни носят. За един месец вместимостта стигна до краен предел.“ Чухте ли? А ние на тази земя орем, сеем. Децата ни играят на нея… Искаха да изпълняваме плановете за мляко и месо. От зърното се правеше алкохол. Ябълките, крушите, вишните отиваха за сокове… Евакуацията… Ако някой беше погледнал отгоре, щеше да си помисли, че е започнала третата световна война… Изселват едно село, а другото го предупреждават, че евакуацията ще е след седмица! И през цялата тази седмица там събират сено, косят тревата, копаят градините, секат дърва… Живот като живот. Хората не разбираха какво се случва. А след седмица ги извозват с военни машини… Съвещания, командировки, нареждания, безсънни нощи. Толкова много неща. Помня, че пред градския комитет на партията в Минск стоеше един човек с плакат: „Дайте на народа йод“. Горещина. А той с шлифер… (Връща се към началото на нашия разговор.) Забравихте… Тогава… Атомните централи бяха бъдещето. Не един път съм го казвал. Пропагандирах… Бях в една атомна централа, беше тихо и тържествено. Чисто. В ъгъла червени знамена и вимпели „Победителят на социалистическото състезание“. Нашето бъдеще… Живеехме в щастливо общество. Казаха ни, че сме щастливи, и ние бяхме щастливи. Бях свободен, даже не мога да разбера защо някой смята моята свобода за несвобода. А сега историята ни отписа, сякаш ни няма. Сега чета Солженицин… Мисля, че… (Мълчи.) Внучката ми е с левкемия… Платих си за всичко… Скъпо и прескъпо… Аз съм човек на своето време… Не съм престъпник…“ Владимир Матвеевич Иванов, бивш първи секретар на Славгороския районен комитет на партията Изтегляне 2.23 Mb. Сподели с приятели:
|