полета…)Питат ме: „Защо не снимаш на цветна лента? Цветно?“. Но нали е
Чернобил… Черното било… Други цветове не съществуват… Моята история ли? Коментарът ми към нея…
(Сочи снимките.) Добре. Ще се опитам. Разбирате ли, всичко това го има тук…
(Пак сочи снимките.)Тогава работех в завод, а задочно учех история в университета. Шлосер втори разряд. Събраха ни една група и по бързата процедура ни изпратиха.
Като на фронта.
- Къде отиваме?
— Където кажат.
— Какво ще правим?
— Каквото кажат.
— Но ние сме строители.
— Ето, ще строите. Ще градите.
Строяхме помощни помещения: перални, складове навеси. Мен ме сложиха при разтоварването на цимента Какъв цимент, откъде — никой не проверяваше. Товарехме разтоварвахме. Денем гребяхме с лопатите,
вечерта зъбите ни блестяха. Човек от цимент. Сив. И аз, и спецдрехите ми.
Вечер ги изтупвах, на сутринта пак ги обличах. Провеждаха с нас политбеседи. Герои, подвиг, на първа линия… Военна лексика… А какво е това бер? Кюри? Какво е милирентген? Задавахме въпроси, командирът не може да отговори, във военното училище не го бяха учили на това. Мили,
микро… Все едно на китайски. „За какво ви е да знаете? Правете това,
което ви наредят. Тук сте войници.“ Войници, но не затворници.
Дойде комисия. „Е - успокояват ни, - всичко е наред. Фонът е нормален. На четири километра
оттук не може да се живее, хората ще ги изселват. А при вас е спокойно.“ С тях имаше дозиметрист, взе и включи кутията, която му висеше на гърба, и с дългия прът мина по нашите обувки.
И отскачаше настрани… принудително.
Ето тук започва най-интересното, особено за вас като писател. Как мислите, колко дълго помнехме онзи момент? Преко сили няколко дни. Не е способен нашият човек да мисли само за себе си, за собствения си живот,
докато е затворен в такава система. Нашите политици не са способни да мислят за цената на живота, но и самият човек също. Разбирате ли? Не сме устроени така. От друго тесто сме. Разбира се, всички пиехме там, и то здраво пиехме. През нощта нямаше трезви, но пиехме не за да се напием, а за да си поговорим. След първите две
чашки на някого ще му домъчнее, ще си спомни за жената, децата, ще разкаже за работата си. Ще напсува началниците. Но после, след една-две бутилки… Разговорите бяха само за
съдбата на страната и за устройството на вселената. Спорове за Горбачов и
Лигачов. За Сталин. Велика държава ли сме, или не, ще изпреварим ли, или няма да изпреварим американците? Осемдесет и шеста година… Чии самолети са по-добри, а космическите му кораби са по-надеждни? Е,
Чернобил гръмна, но наш човек първи полетя в космоса! Разбирате ли, до прегракване, до сутринта. Говорехме защо няма дозиметри и защо не ни дават за всеки случай разни прахчета. Че нямаше перални, за да перем всеки ден специалното облекло, а
не два пъти в месеца, се обсъждаше последно. Между другото. Разбирате ли, така сме устроени. Дявол да го вземе!
Водката беше по-скъпа от златото. Беше невъзможно да си купиш. В
околните села изпихме всичко: водка, самогон, лосион, намирахме лакове,
аерозоли… На масата имаше трилитров буркан със самогон или мрежичка с одеколон „Шипр“… И разговори, разговори. Сред нас имаше учители,
инженери… Абсолютен интернационал: руснаци, беларуси, казахи,
украинци. Философски разговори… За това, че сме пленници на материализма, а материализмът ни ограничава с предметния свят. Че
Чернобил е изход към безкрайността. Помня как спорехме за съдбата на руската култура, за влечението й към трагичното. Без сянката на смъртта нищо не можеш да разбереш. Само през призмата на руската култура би било възможно да се осмисли катастрофата. Само тя е готова на това.
Живяла е с предчувствието… Страхувахме се от бомби, от атомната гъба, а то какво стана… Хирошима е страшна, но вече е разбираема… А тук…
Знаем как гори къща, запалена с
кибрит или от снаряд, а това не прилича на нищо. Носеха се слухове, че това е неземен огън, даже не огън, а светлина.
Блещукане. Сияние. Не син, а гълъбов. И не дим. Преди учените ги сравняваха с боговете, а тогава бяха паднали ангели. Демони! Човешката природа както си беше, така и си остана тайна за тях. Аз съм руснак, от
Брянска област. И там седи един старец на прага, къщата му наклонена,
скоро ще падне, а той философства, ще преустройва света. Във всеки заводски пушком ще се намери по някой Аристотел. Във всяка пивница. А
ние бяхме досами реактора…
Налитаха ни разни вестникарски репортери. Снимаха. Измисляха си сюжети. Снимаха прозореца на изоставена къща и слагаха до него цигулка… И го наричаха „Чернобилска симфония“. А нямаше какво да се измисля. Исках да оставя за спомен всичко: смачкания от трактор глобус в училищния двор
, почернялото
изпрано бельо, което вече няколко години висеше на балкона, остарелите от дъжда кукли
… Изоставените братски могили… Тревата, висока колкото гипсовите войници, а върху гипсовите
автомати - птичи гнезда. Вратата на къщата е разбита, мародерите вече са я изтарашили, а перденцата на прозорците са спуснати. Хората са си заминали, в къщите им остават да живеят техните снимки. Сякаш техните души. Нямаше нищо маловажно, дребно. Исках да запомня всичко точно и подробно: в колко чacà съм го видял, какъв цвят е било небето, какво съм усещал. Разбирате ли? Човекът си е тръгнал от онези места завинаги.
А какво е това? Ние сме първите хора, преживели това „завинаги“. Не трябва да пропуснем нито една дреболия.
Лицата на старите селяни, които приличат на икони… На тях най-малко им беше ясно какво става. Те никога не бяха напускали своя двор, своята земя. Появили са се на света, обичали са се, изкарвали са си хляба насъщен с пот на челото, продължавали са рода. Дочакали са внуци. И изживели живота си, смирено напускаха тази земя, влизайки в нея, превръщайки се в част от нея. Беларуската къща! За нас, гражданите, домът е машина за живот.
А за тях е целият свят. Космос. Пътуваш през празните села… И така ти се иска да срещнеш човек. Разграбена църква… Влязохме - миришеше на восък. Прииска ми се да се помоля…
Исках да запомня всичко това. Почнах да снимам… Това е моята история…
Неотдавна погребах мой познат, с когото бях там. Почина от рак на кръвта. Имаше помен. По славянски обичай пийнахме, хапнахме, разбирате ли? И започна разговор до полунощ.
Първо за него, за покойния. А после?
А после пак за съдбата на страната и за устройството на вселената. Дали руските войски ще напуснат Чечня, или не? Дали ще започне втора кавказка война, или вече е почнала? Какви шансове има Жириновски да стане президент? Какви са шансовете на Елцин? За английската корона и принцеса Даяна. За руската монархия. За Чернобил. Сега вече има някакви предположения… Едното от тях е, че извънземните са знаели за катастрофата и са ни помогнали, другото е, че това е бил космически експеримент и след известно време ще почнат да се раждат деца с гениални способности. Необикновени. А може беларусите да изчезнат, както някога са изчезнали други народи: скифите, хазарите, сарматите, кимерийците,
хуастеките? Ние сме метафизици… Живеем не на земята, а в мечтите, в разговорите. В думите.. Трябва да прибавим
нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем. Даже редом със смъртта…
Това е историята ми… Разказах я… Защо почнах да снимам ли?
Защото не ми достигаха думи…“