Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

32
Стаята, в която вкараха Ангелов, беше склад за дрехи, временно опразнен, за да задоволи нарасналите нужди от арести. Стените миришеха на нафталин, прозорците бяха малки и високи, така че един средно висок човек, за да погледне в тях, трябваше да се надигне на пръсти. Подът беше циментов, встрани до стената бяха наредени стари дъски, демонтирани от бетонен кофраж. По тях имаше ръждясали и криви гвоздеи. Стаята беше пълна с арестанти - хора във военно и цивилно облекло. Те бяха така гъсто натъпкани, че когато лягаха, за всеки имаше не повече от 50 сантиметра на нара. За новите нямаше място, затова те спяха на смени. Въздухът беше невъзможно мръсен, миришеше на всичко което можеше да отделят неизмитите човешки тела, включително и на клозет, защото зад вратите имаше две отходни кофи, които се изхвърляха веднъж на два дни. Едното крило на малкото прозорче беше заковано на касата, а другото беше непрекъснато отворено. От външната страна на прозореца имаше гъста скара от арматурно желязо, заковано в рамката. Във всевъзможната смесица от неприятна миризма се открояваше една - на гниещо човешко месо. Нечистият въздух след първото поемане задуши Ангелов и той се закашля в шепите си, изтри сълзите си от амонячните пари и уплашено започна да разглежда лицата на арестантите. Оглеждаше ги бавно, мълчаливо и последователно - така, както беше свикнал да прави при прегледа на строена военна част. Малко от арестантите му бяха непознати, а него го познаваха всички и всеки по стар навик се постара да вземе прилична стойка срещу него. Не го направиха само тези, които лежаха смазани от бой.
Пред него застана човек без пагони с изпъната офицерска стойка, брадат и нечист. В погледа му блестеше изненада и страх:
- Господин полковник, и вие ли!..
- Поручик Тодоров, вие ли сте?
- Тъй вярно!
- Не те познах!
- Аз сам не се познавам!
Арестантите се стараеха да отдадат на полковника необходимото уважение, като му определиха за легло една сравнително чиста дъска, в която нямаше гвоздеи.
- Оставете, тук всички сме равни - възрази той, като стоеше в изненаданоуплашен вид от обстановката, при която трябваше да живее неопределено време.
- Откога сте тук?
- Първите са от 12 септември - отговори Тодоров.
- В какво ви обвиняват?
- В това, че сме служили на България и сме създавали в казармата дисциплина и ред! - обясни Тодоров и на свой ред запита:
- А вие защо?
- Защото бях командир на полка!
В един от ъглите на арестантската стая стенеше един от скоро битите. Полковникът се вслуша в гласа и запита: . - Стенещият да не е фелдфебел Лалов?
- Той е, нощес го пребиха! Целият е в рани и бълнува!
Полека в гъстотата на човешките тела полковникът си проби път и клекна до главата на стенещия. Погледът му беше мътен и плах, по дрехите и лицето имаше следи от прясно засъх- нала кръв, която допълваше лошата миризма в стаята.
- Фелдфебел Лалов, защо?
-Защото ги защитавахме, когато крадяха от казармата оръжие и дрехи!
- Не ги познавахме, това е вината ни - отговори Ангелов. - В какво те обвиняват?
- Затова, че съм носил знамето на полка и съм ходил с него на погребението на цар Борис.
Това е противонародно, затова ме пребиха и ще ме съдят!
- Ти не си виновен, аз те определих за знаменосец, аз те изпратих на погребението на царя, такава беше заповедта на главното командване - полковите знамена да се поклонят пред царя и да го придружат до гроба. Той беше държавен глава, главнокомандващ на армията и патриот от най-голяма величина, затова германците го убиха. Убиха го, защото не даде войска за помощ на германците на източния фронт. Това е заслуга, която го издига до висините на национален герой.
- Никой не говори за заслуги, хулят го, господин полковник - обясни фелдфебелът.

33
- Все някога някой ще напише истината за него, историята и поколенията ще я узнаят. Ние, хората, имаме гробове, но истината няма - никой не може да я погребе! Ние сме тук по една зла ирония на съдбата, ще ни инкви-зират, много от нас ще бъдат убити. Те умираха прави, за тях и за нас един ден ще се говори като за жертви на една нечувана жестокост!
- Едва ли, господин полковник! Това, което се върши, е чудовищно, страшно и зверско. То ще бъде потулено от очите и ушите на поколенията, със същата жестокост, с която го извършват днес. Разбираема би била жестокостта им, ако към тях е постъпвано по същия начин. Ние ги криехме, бяхме снизходителни към престъпленията им, но за това не се говори!
Виновен, инквизиция, смърт! Нашите човешки отношения към тях не само се отричат, приписват ни се несъществуващи деяния, за да ни очернят и да издигнат себе си до пиедестала на мъченици!
Фелдфебелът говореше възбудено като трескав, задави се от вълнение, закашля се и простена болезнено:
-О-х! М а мо! Б ол и!..-като се успокои, той започна отново. - Виждате ли тези ръце, не са се докосвали до задържан комунист! Обратно, тайно носех храна на задържаните! Сега отричат, казват, че това е вършено с цел да ги шпионирам! Нали помните, двама с вас се мо- лихме на полковник Гологанов да не осъжда на смърт шестимата школници, за да ни убиват днес! Спомняте ли си, тогава Гологанов се провикна срещу нас пророчески: „Ще ги оставя живи, за да ви обесят! Техните деяния по закон и съвест заслужават смърт! Вие не познавате комунизма като идеология и комунистите като хора! Те са невъобразимо жестоки и подли, идеологията им е измамна утопия, след която вървят непросветени хора! Ако останете живи, ще се убедите в това, но не забравяйте - вие сте задължени да го разкажете на поколенията, за да предпазите от бедата други! Мен няма да ме намерят! Аз го познавам! Няма да ми бъде леко, защото обичам Родината, имам дом и семейство. Предпочитам горчивата съдба на политически емигрант пред убийство с колове или обесен по един недостоен начин!" Всичко, казано от Гологанов, се сбъдна, господин полковник! Един от тези, които спасихме, ме смаза от бой! Би ме с дръжка от лопата! Ето на какво приличам! Това очаква и вас, а може... и ...
По тялото на полковника полазиха ледени тръпки. Той не можеше да си представи как един невинен човек може да бъде обвинен в несъществуващи деяния, да го завържат с въже и да го бият с тояги. Мнозина от задържаните бяха преминали през инквизицията, някои по два и три пъти. От повтаряните капеше загнило месо, те линееха от непромитите инфектирани рани, поддържаха постоянна температура и угасваха бавно като догарящи надгробни свещи. Някои от заболелите, които не можеха да стават от леглата, биваха извеждани и не се връщаха, пълнеха с тях ямите и коритото на Дунава.
Полковник Ангелов беше човек с достойнство и твърда душа. Беше воювал в две войни, беше убивал и раняван, беше спал до мъртви, беше носил на ръцете си ранени и те бяха умирали в прегръдките му, но никога не беше изпитвал такова отвратително чувство на ужас и отвращение, каквото беше го обзело сега.
„Да очакваш достойна смърт е гордост! Да умреш, ин-квизиран от безумци, обвинен в несъществуващи провинения, е недостойно" - разсъждаваше Ангелов и съжаляваше горчиво защо не се самоуби. По тялото му изби студена пот, премаля, започна да му се гади и извади от джоба на брича чиста носна кърпа, с която закри устата си.
- Не в кърпата, господин полковник, тя ще ви трябва за раните - в кофите или казана - предупреди поручик Тодоров. Той се вслуша в съвета на поручика и повърна в една от кофите.
От новата обстановка и от страха от това, което му предстои, Ангелов почувства болка в стомаха и неочаквано разстройство. Той стисна стомаха си с ръце и по гладко избръснатото лице се появиха болезнени гърчове. Това чувство беше изпитал всеки от задържаните в първите часове на изпитанието.
- Клозет! Клозет! - запита той, като все така стискаше стомаха си с ръце.
- Ето кофите, господин полковник, както виждате!... Тук е така - неудобството, срамът и приличието останаха далеч!
Това го смути и по лицето му се разля гъста червенина.
- По-добро от това няма! Ако не ти харесват кофите, тогава в гащите - отбеляза един циви- лен, бивш полицейски служител, който беше повтарян, и поведението на полковника му изглеж- даше наивно и смешно.

34
Високата култура на полковник Ангелов и неговата прецизност в отношенията му с околната среда бяха огромна пречка за принизяването му до нечуваните по бруталност и зверства условия на задържаните политически мъже. Той подтисна първите атаки на естествените си нужди за освобождаване през деня и едва в тъмното се примири с жестоките условия на задържан политически „престъпник". Това той правеше с нечовешки усилия до деня на обесването му.

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: