Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

36
Звезда се прибра в двустайната квартира, която обитаваха от шест месеца. Тук се преместиха след венчавката, а преди това Фердинанд живееше заедно с адвоката Трайков.
Квартирата беше на първия етаж на двуетажна къща, на разстояние около 5 метра от уличната ограда. От двете страни на пътеката, която водеше от пътната врата до къщата имаше алея с цветя. Малката градина беше любимото й място - там тя обичаше да седи с часове, чакайки мъжа си. На малката пейка шиеше гоблени, като безгрижно премяташе хубавите си крака един през друг. Свикна да разпознава стъпките на Фердинанд и го посрещаше в рамката на вратата. Разменяха си по целувка и заедно влизаха в стаята, като той слагаше ръка през рамото й. Сега стаите немееха неприветливо, само часовникът от бюфета отброяваше старателно времето и монотонното тракане нарушаваше тягостната тишина. След многото сълзи, които изтекоха, главата й изглеждаше необикновено лека. Не можеше да се съсредоточи и светът й стана отвратително скучен и убийствено еднообразен. Стана й топло, защото слънцето изсипваше остатъка от годишната топлина над града. Съблече зелената вълнена блуза с къс ръкав и остана по синя домашна престилка. Не я свърташе в стаите, не й се работеше нищо. Угасна завинаги надеждата, че отново басовият глас на Фердинанд ще събуди тягостната тишина.
Без да знае защо, тя излезе в градината и по стар навик седна на пейката в обичайната си поза. Преплете краката си един през друг, опря лакът на коляното си и с длан подпря брадичката си. Леко къдравата й кестенява коса се разпиля по заоблените рамене. Един кичур падна отляво над рамото й, тя се вгледа в една върволица от мравки и завистливо завидя на безгрижието й. Преметнатият крак беше повдигнал възкъсата й пола и този, който беше отдолу, остана оголен. Минувачите по улицата от мъжки пол хвърляха крадешком погледи към оголената извивка на хубавото бедро и въздишаха. Един руски вой- ник спря срещу нея, ухили се, каза нещо неприлично на своя език и отмина. Двама ученика от горния гимназиален курс постояха на улицата, като нахално гледаха към нея. Тя разбра причината, стана й неприятно и се прибра в стаята. Когато беше в рамката на вратата, чу един от учениците да казва:
- Хубава лястовица!
По-късно разбра, че мъжете я наричат така, защото винаги носеше нещо бяло на гърдите.
Това го имаше във всеки неин тоалет. Бялото говореше за чистота и невинност и тя имаше слабост към него.
Написаното от поручик Тодоров в бележката колкото можеше да успокои и да вдъхне надежда, толкова будеше и тревога. Изведен, но къде? Преместен в друг арест, или що? фанелчето как е попаднало в ръцете на този изрод? Никой не можеше да каже нещо определено! Откъснатото парче от фланелката скъта в гардероба като скъпа реликва. За нея то беше останка от последните дни, може би от последните часове от живота на Фердинанд.
Пътната врата се хлопна и тя надникна към прозореца, но влезлият бързаше и тя едва успя да види човешка сянка. Към вратата на стаята се приближаваха бързи стъпки на подковани обуща и това я уплаши. Хвана бравата и се засуетя - да заключи или да отвори. В същото време на вратата се хлопна бързо и силно. Механически отвори и пред нея застана ординарецът на мъжа й, който носеше на дървени окачалки цивилния и парадния костюм.
- Дрехите на поручика, госпожо, готови са и шивачът ми ги даде.
- Кога са поръчани?
- Не знам, каза ми, че отдавна са готови.
- А пари?
- Всичко е платено!
Краткият разговор се проведе в антрето и едва когато ординарецът ги подаде напред, тя го покани в стаята, без да вземе от ръцете му костюмите. В стаята двамата стояха един срещу друг смутени. Войника гледаше в шарките на килима, а тя местеше погледа си от костюмите на лицето на ординареца и обратно.
- Не ми е казал за тази поръчка - простена глухо тя.
- Аз знаех. Забрани ми да говоря за тях. Те са предназначени за вашия рожден ден.
Звезда взе дрехите и ги остави на кушетката. Подаде стол на ординареца и седна срещу него.
- Знаете ли нещо за него? Къде е той?

37
Ординарецът мълчеше смутен и гледаше в шарките на килима. Часовникът от бюфета тра- каше монотонно. Мълчанието продължи необикновено дълго и Звезда запита отново:
- Ако знаете нещо, кажете ми!
Мълчанието продължи, но войникът изхлипа задавен от пристъп на скръб...
- Кажете ми! Вие знаете, не ме мъчете! Кажете ми истината! - отчаяно молеше тя, като се доближи до него.
Без да вдига очи от шарките на килима, ординарецът прехапа долната си устна, която треп- каше бързо, после отговори бавно:
- Убиха го... преди 4 дни...
Младата жена се строполи на кушетката върху новите дрехи и зарида. Заплака и войникът...
Това продължи известно време. Момчето не знаеше какво да прави. Избърса сълзите си, преглътна задавилата го мъка, обърна се към лежащата по очи жена и каза:
- Стига, госпожо, стига, със сълзи не се връщат мъртъвци!
Звезда продължаваше да плаче. Момчето я помоли още няколко пъти, после я хвана под мишниците и я изправи. Главата й клюмна на рамото му и продължи да плаче. Кестенявите коси бяха се разсипали като сплетени от буря, ординарецът ги оправи с пръсти, после ги приглади с длани встрани и я поведе към отсрещния стол. Звезда седна в стола и простена:
- Боже, защо нареди така?! Сама жена накъде?
После тръсна глава като събудена от сън, вгледа се в ординареца и запита с молещ глас:
- Защо го убиха? В какво е провинен? Кой го уби? Къде го закопаха? Кажи ми, поне това да знам!..
- То, нали знаете, че е тайна!
- Знам! Никому няма да кажа!
- Убиха го, защото беше адютант! Изпълняваше стриктно заповедите на командира! Убиха го войници и един цивилен, той сега зае неговата длъжност. Хвърлиха го в Дунава. Не беше сам, имаше още седем, той беше осмият...
Сега, когато всичко беше ясно и сълзите бяха избистрили съзнанието, Звезда въздъхна като невръстно дете и заобмисля несретното си бъдеще на жена без мъж...
- Лошо и страшно е да остана сама жена и беззащитна в едно размирно време, да носи името на мъж, който е ликвидиран от новата власт като враг, без да е такъв...
- Вие имате професия и ще се справите! Ще трябва да работите. Вашата професия като учителка по литература е търсена и благородна. В момента има вакантно място за преподавателка в горните класове, кандидатствайте! Аз съм назначен в същата гимназия като физик и след няколко дни ме освобождават от казармата, за да заема учителското място.
- Благодаря, нали молбите се подават в отдела и оттам стават назначенията?
- Така е, побързайте!
През пътната врата влезе бащата на Звезда и ординарецът стана от стола, за да се сбогува с домакинята.
- Идвайте, моля ви! Информирайте ме за учителското място, аз съм винаги вкъщи, скуката ме убива!
- Благодаря, при всеки удобен случай ще се отбивам.
- Какво? Научи ли нещо? - запита бащата от вратата.
Претръпнала, като ограбен търговец, който няма какво повече да губи, Звезда разказа на баща си всичко. Бащата избърса сълзите си няколко пъти и отговори примирено: .
- Късмет, дъще! Орисницата ти такава! Ще търпиме, човек е роден повечето за мъка, хуба- вото в живота е малко!
Едва размениха няколко думи и в двора влезе пиян руски войник, който се оглеждаше в прозорците, и като видя в стаята хора, влезе при тях!
- Здраствуйте! Есть у вас водка?
Двамата отговориха на поздрава и Звезда обясни, че нямат алкохол.
- Здавай пия водка! - настоя войника.
- Звездо, иди и купи, за да го почерпиме! - предложи бащата и подаде една книжна банкнота.
- Нет отец! Ти купит!

38
Войникът хвана бащата за раменете и започна да го избутва из вратите. Той опря длани в касата и не искаше да остави дъщеря си при него.
- Ну, Mы вас освободили - каза войникът и изпсува на руски.
Натисна силно и изхвърли бащата в антрето. Хлопна вратите и превъртя ключа в бравата.
В същото време Звезда стъпи на стола и изхвръкна през прозореца. Избяга на улицата и викаше: „Помощ!"... Озлобен, войникът стреля след нея и от ствола на крушата литна стара кора. Звезда продължи да вика на улицата за помощ. Гласът й се разнесе тревожен над тихия квартал и от една недалечна къща излезе като изстрелян от снаряд комендантът Турецков.
- Что случилось?
Плачешком Звезда посочи пияния войник, който се скри зад вратата в кухнята.
- Открой двери! Здесь комендант!
Войникът отвори и застана мирно, като брадата му трепереше.
- Вперед! - нареди комендантът.
На улицата се чу изстрел. От насъбралата се тълпа няколко стари жени ахнаха уплашено.
След няколко минути един джип отнесе мъртвия „освободител".

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: