Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 14 Тинка влезе в стаята, където старата продължаваше да ридае и скубе белите си коси, които се бяха разпилели по увисналите от годините рамене. Тя не видя този страшен вид на свекърва си, защото на очите си държеше снежнобяла кърпа, за да попива течащите сълзи. Седна на стола, на който преди малко седеше Звезда, и продължи да хълца. - Боже, прибери ме, да не гледам мъките на сина си! -провикна се старата с отпаднал глас. Тинка се обърна към дивана и сне от очите си бялата кърпа. Видът на баба Райна беше страшен и снахата трепна. - Стига, мамо! Спри, ще ти стане лошо! Нали знаеме, че той е невинен, няма що да се страхуваме и срамим! Не вярвам невинни хора да убиват, това досега не е било и едва ли ще бъде! Знаеш, че е жив, с очите си го видяла! - Бедата е там, че той е невинен, а ще бъде убит като престъпник! Аз нямам престъпен син! Това ми тежи. - Няма, мамо, той беше човечен с тях! Той е добър, много добър! - Такива ще съдят!.. - заключи старата. - Той е леко облечен, а времето нощем застива, ще му занеса дрехи и две одеяла - каза Тинка и започна да бърка в гардероба. Старата се изправи, като се опря на масата. В краката й се преплете бастунът, с който не се разделяше, откакто започна болката в коляното. Тя го подритна встрани, не го взе, не усещаше болката в коляното - тя се беше преместила в сърдечната област и изтласкваше в очите сълзи. - Кои одеяла слагаш? - запита старата. - Сливенските, виждат ми се по-дебели, повече ще топлят. - А кои дрехи? - Вълнената фанела и сивия костюм. - Смени сливенските одеяла със сивите. Смени сивия костюм с този от тъмносиньото офи- церско трико, той е плътен и топъл. Сложи му и полушубата с кожите! Там няма пружина, може би спят на дъски. -Нима нямат дюшеци? - наивно запита снахата. - За какви дюшеци говориш, на цимента спят, ако има дъски, е добре! Тинка скъта пакета, превърза го с два яки канапа и го понесе, но старата извика строго: - Стой, не излизай ти, остани вкъщи, в града има пияни руски войници, нападат млади жени, има вече няколко случаи на насилия! Стига ни едно зло, да се предпазим от другото. - Кой ще го носи? - Аз! - отвърна твърдо майката. - Ти не можеш, мамо, той тежи! - Не тежи пакетът, мъката тежи, мъката тежи тук, тя удари с юмрук гърдите си. Двете жени още говореха за колета, когато в пътната врата влязоха почти едновременно двете деца на Ангелов - Момчил и Капка. В града беше се разнесъл със светкавична бързина слухът, че полковник Ангелов е арестуван. Децата бяха научили това и бързаха към къщи. Мислеха, че слухът не е стигнал до тях и се чудеха, как да съобщят за станалото, така че изненадата да не е така неочаквана. Щом влязоха вкъщи, майката и бабата изплакаха едновременно, като всяка прегърна по едно от децата... Сред стаята стоеше големият пакет. От него лъхаше на ужас и скръб. Първа заговори баба Райна: - Момчиле, хайде, бабин, помогни да занесем на татко ти дрехи. Без да отговори, момчето остави чантата на масата, обърса сълзите си и вдигна пакета на 35 рамо. От очите му като елмазени зърна капеха чисти детски сълзи. - Недей сам, ти от едната страна, а от другата аз - нареди старата, наведе се мъчително и взе от пода бастуна с гуменото топче. - Мамо, и аз ще отида! Баба е стара, не може да носи, тя само да бъде с нас - настоя с тъжен глас Капка. Майката не отговори, мъка беше стиснала гърлото й, само поклати глава в знак на съгласие. Двете деца вървяха с пакета напред. След тях бавно, накуцвайки на дясно, с тъжна маска на лицето вървеше старата. Главата й потрепваше нервно и по раменете й се разсипваха косите като бяло наметало. На портала имаше много цивилни хора. Повечето от тях носеха багаж за задържаните. Някои вече бяха го предали и получиха вързоп с мръсно бельо, от което се разнасяше неприят- на миризма. Караулът се състоеше от трима души - войник, гвардеец и подофицер. Войникът беше от стария набор и познаваше както децата, така и майката на полковника. Момчил беше се застъпвал пред баща си за войника и му издействаше по няколко часа градска отпуска като ком- пенсация, защото му помагаше да язди Гранит. - Батко Тома, носиме за татко дрехи - каза тъжно момчето и в гласа му се долавяше мъка и надежда. Войникът нямаше право да разговаря с цивилни и посочи с поглед подофицера. Това изненада момчето. Той поиска да пита още нещо и пристъпи до войника, вгледа се във вка- мененото му лице и видя как в края на очите му изплуваха две едри сълзи. От тях той разбра всичко!.. Тогава се обърна към подофицера и запита: - Господин подофицер, носиме дрехи на тати, вземи ги! - Тук не е един! Кой е баща ти? - троснато запита подофицерът. - Полковник Ангелов! - Така ли? Познавам го, къде е багажът? Двете деца застанаха с колета пред него. - Много нещо бе? Какво е това чудо? - Дрехи, сине, две одеяла, полушуба и костюм - обясни баба Райна. - Защо и костюм, да не би да е бил гол - с насмешка запита подофицерът. - Знам ли?.. Може!.. Нека да го има - обясни с недомлъвки майката. - Ей, гвардеец! Ела! Вземи този пакет, провери го в караулното и го предай на полковник Ангелов от III арест! - Слушам - отговори гвардеецът и помъкна колета. В карцера любопитно разпитваха Ангелов за новини отвън и той отговаряше без охота на арестантите. Тодор надничаше през решетката на малкото прозорче към портала, видя белите коси на баба Райна, видя как децата подадоха пакета и каза: - Господин полковник, за вас се получи на портала колет. - Как, откъде знаеш? - изненадано запита той. - Видях, ето оттук, повдигнете се на пръсти и ще видите. Ангелов се залепи до стената, изпъна тялото и шията, така че те изпукаха. Между тълпата той видя белите коси на майка си, забеляза, че главата й потрепва леко. Тя беше се опряла на раменете на децата и сочеше с бастуна вратата, зад която беше той... Непоносима и страшна жажда го задуши, за една бащинска и майчина прегръдка, за още една целувка. Нещо изгаряше в душата му и жарта пареше в очите. - Добрите ми деца!.. Милата ми майка!.. Дошли да ме търсят, донесли ми дрехи!.. Благодаря, поручик Тодоров! След почивка от изморителното изпъване на тялото, Ангелов отново зае поза до прозоре- ца. Този път видя как децата подкрепяха бабата отстрани, и тя накуцваше надясно и по раме- нете й се разсипваха белите редки коси. Те си тръгнаха към къщи, към онзи тих, щастлив дом... Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|