Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 21 Когато адютантът Фердинанд Симеонов реши да се ожени, той нае прилична квартира в един богат градски дом. Квартирата беше на първия етаж и се състоеше от две стаи и неголяма кухня. Младото семейство използваше едната стая за спалня, а другата - за дневна и приемна. Мебелите не бяха от най-скъпите, но бяха добри за времето си. Гарнитурата в дневната се състоеше от сгъваем диван, два фотьойла и три табуретки, всичко в масленозелен цвят. Килимът беше от котленските, с преливащи се убити цветове. Сред стаята имаше дълга, ниска маса, на която неизменно стоеше кристална ваза със свежи цветя. В този скромен уют младото семейство се уединяваше вечер, когато нямаха гости. Ферчо вземаше Звезда на коленете си като малко дете, милваше косите й, покриваше лицето й с целувки и я водеше в неизвестността на бъдещето по пътеки, покрити с атлаз. Това щастие из- чезна като падащ метеор. Съдбата бе решила друго. Звезда вървеше напред, следвана от бившия ординарец Васил Манчев, сега гимназиален учител по физика. Бравата във вратата щракна с характерния си металически звук. Един от фотьойлите прие учителя с мълчалив неприязън. Цветята във вазата бяха увехнали. По гладката политура бяха пръснати сухи листа от гладиоли и зелени чашки от помръкнали карамфили. Натрупаната прах беше убила блясъка на политурата, така както съдбата помрачи щастието на този малък дом. - Извинявай, занемарих хигиената! Самотата и неизвестността ме убиха, отчаянието ме грабна и аз се примирих с всичко. Цветята и те увехнали! Тя посочи с пръст към една бледорозова гладиола и се докосна до нея. Като подплашени гълъби сухите листенца полетяха надолу. Показа се засъхнал венец с няколко жълтеникави украски в кръг. - Всичко иска грижи! Едни цветя увяхват във вазата и листенцата опадат, други в градината разцъфват ... Една пепел обършеш, а друга се утаява, така е... - И ние, хората, не правим изключение. Ние сме част от битието с временни функции в условията на вечността на природата - поясни Манчев. - Ето, това са стаите, мебелите са наши, тати ги купи, когато се оженихме. - По-хубаво не може да се желае - отговори учителят и запита коя стая му предлага. По бузите на Звезда бликна червенина, изтласкана от сложни вътрешни противоречия. Тя никога не беше мислила, че ще приеме тук друг човек, с когото да разделя скромния уют. „Изчезна Ферчо, с него отмина всичко, умряха хубавите надежди, сега на лошото ще казвам добро, стига то да не е най-лошото!" - мислеше тя, усмихна се смутено, засрамена, като че ли събеседникът беше разбрал мислите й, и на нежните й страни се показаха две игриви вдлъбнатини. - Какво да ви кажа? - започна тя задъхана от мъка и вълнение - ето тук, в дневната, тя е по- лека за поддържане, спалнята изисква повече грижи! - гласът й затихна като далечно ехо и в очите се показа влага. Тя замълча, преглътна, трапчинките на страните й трепнаха отново. Тя сви устни като за първа целувка и продължи пак така гладко и мелодично: - Кухнята ще ползваме общо! - Приемам - отговори учителят, - а хазаите знаят ли? - Казах им, съгласни са! Те се страхуват, да не би от комитета да изпратят руски войници или офицери. Манчев закачи износения си шлифер на стоящата закачалка, представи се на хазаите с личната си карта и предупреди: - Имам навик да лягам късно. Предполагам, че това няма да пречи. Ако имате възражение моля да ми се каже сега. - Това не ни засяга, осветлението е в цената на наема, . но той е в предплата! - Манчев изви ръката си към задния джоб, където седеше портмонето, но хазяинът му хвана ръката, като поясни: - Господин Симеонов ни предплати до края на годината, оправяйте се с госпожата. 49 Хазяинът и новият квартирант стояха под лозницата и разговаряха като хора, които сега се опознават. Звезда беше разтворила прозорците и почистваше стаите. Беше привързала косата си със зелена кърпа под формата на чалма. Слънцето разливаше златисти отблясъци по але- ните страни на лицето й и тя изглеждаше още по-красива, отколкото беше. По улицата минаваше размъкнат руски войник, носейки шинела си под ръка. Той надникна през оградата и като видя, че Звезда влиза във външната врата, спря се до портата. Движението по улицата беше слабо. Той се огледа наоколо и се вмъкна във входната врата като престъпник. Звезда беше се навела да оправя пътеката в антрето и беше с гръб към вратата. Войникът застана в рамката на отворената врата. Шинелът се смъкна от ръката му и той обви тялото й с ръце. Жената извика силно „Помощ!...", завъртя се в кръг и го помъкна по стъпалата навън. Войникът заплете краката си в шинела и падна, но улови края на полата й. Тя се смъкна от тялото й, заплете се в краката й и падна на последното стъпало. Манчев и хазяинът дотичаха разтревожени от вика за помощ. Останала по комбинезон, Звезда се скри зад широкия гръб на учителя, а войникът стискаше полата в ръка и се задъхваше от гняв. Учителят хвана войника за яката с лявата ръка, а с дясната замахна да му нанесе удар в лицето, но хазяинът увисна на нея молейки се: - Учителю!.. Господин учителю!.. Моля ви.. Нападателят се опита да извади нагана, но Манчев беше много по-здрав. Изви му ръцете назад и ги завърза с носната си кърпа. - Напред при коменданта! - кресна в ушите му учителят. Като чу думата „комендант" и се убеди в безпомощността на ръцете си, войникът започна да се моли: - Хазяин - батинка! Прости меня, отец! На улицата бяха спрели няколко минувачи и възмутено ругаеха нападателя. - Не прощавай, господине! Коменданта! Извикай коменданта! - викаше от улицата възмутен минувач. Войникът помисли, че казват „идва коменданта!" и хукна с вързани ръце. Влезе в отворената врата на дърварника. Учителят и хазяина се разсмяха от сърце, отвързаха му ръцете и го изпратиха откъдето беше дошъл. Обясниха му, че комендантът не идва, защото той трепереше като маларичен и се криеше зад хазяина. Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|