Човек в търсене на смисъл
ПРЕДГОВОР (от автора за изданието от 1992 г.)
Изтегляне 1.46 Mb. Pdf просмотр
|
| ПРЕДГОВОР (от автора за изданието от 1992 г.) Тази книга претърпя почти 100 издания на английски, както и на още 21 други езика. Само от английските издания са продадени повече от 3 милиона екземпляра. Това са голите факти и сигурно те са причина репортерите от американските вестници и особено от телевизията в повечето случаи да започват интервютата си, като след споменаването на тези факти възкликват: „Д-р Франкъл, вашата книга стана истински бестселър! Как се чувствате след такъв успех?“ На което отговарям, че на първо място това съвсем не е постижение и завоевание от моя страна, а по-скоро израз на нещастието на нашето време: ако стотици хиляди хора посягат към книга, на която още заглавието обещава да разгледа въпроса за смисъла на живота, то това трябва да е въпрос, който им пари под лъжичката. Със сигурност за въздействието на книгата може да е допринесло и нещо друго. Нейната втора, теоретична част („Основни идеи в логотерапията“) се свежда до урока, който човек може да извлече от първата част, автобиографичния разказ („Преживявания в концентрационен лагер“), докато първата част служи като екзистенциално потвърждение на моите теории. Така двете части взаимно подкрепят своята правдоподобност. Нямах наум нито едно от тези неща, когато пишех книгата през 1945 г. Това направих в продължение на девет последователни дни с твърдото решение книгата да бъде публикувана анонимно. В действителност първото издание на оригиналната немска версия не посочваше името ми върху корицата, макар че в последния момент, тъкмо преди първоначалното публикуване, отстъпих пред настояването на моите приятели да позволя то да бъде написано поне на титулната страница. Отначало обаче тя бе публикувана с твърдото убеждение, че като анонимен опус никога не би могла да спечели литературна слава за автора си. Исках просто да покажа на читателя чрез конкретния пример, че животът съдържа потенциален смисъл при всички условия, дори най-жалките. Мислех, че, ако идеята бъде онагледена с такава крайна ситуация, като тази в един концентрационен лагер, книгата ми може да бъде чута. Следователно чувствах се отговорен да напиша през какво съм преминал, защото мислех, че може да бъде от полза за хора, склонни към отчаяние. И тъй, за мене е странно и забележително, че от няколкото дузини книги, на които съм автор, успех пожъна точно тази, която смятах да публикувам анонимно, та да не може никога да изгради каквато и да е репутация на автора. Затова аз отново и отново напомням на моите студенти и в Америка, и в Европа: „Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът както щастието не може да 16 се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висока от самия него, или като вторичен продукт от отдаването на друг човек. Щастието трябва да дойде, както и успехът: трябва да го оставите да се случи, без да мислите за него. Искам да слушате онова, което вашата съвест ви диктува да сторите, и да го изпълните по най-добрия начин, на който сте способни. Тогава ще доживеете да видите, че в края на краищата – в края на краищата, казвам – успехът ще ви следва тъкмо защото сте забравили да мислите за него.“ Читателят може да ме попита защо не се опитах да избегна това, което ме чакаше, след като Хитлер бе окупирал Австрия. Нека отговоря, като си припомня следната история. Малко преди САЩ да се включат във Втората световна война, получих покана да отида в американското консулство във Виена, за да взема емигрантската си виза. Старите ми родители бяха преизпълнени с радост, защото очакваха, че скоро ще ми бъде позволено да напусна Австрия. Аз обаче изведнъж се разколебах. Пред мен стоеше въпросът: бих ли могъл наистина да си позволя да ги оставя сами да посрещнат съдбата си, да бъдат изпратени рано или късно в концентрационен лагер или в един от така наречените лагери за изтребление? В какво се състоеше моята отговорност? Трябваше ли да се погрижа за рожбата на своя ум, логотерапията, като емигрирам към благодатната земя, където бих могъл да пиша книгите си? Или трябваше да изпълня задълженията си на истински син, син на своите родители, който трябва да направи всичко, което може, за да ги защити? Размишлявах върху проблема и тъй, и иначе, но не можех да намеря решение; това бе една от онези дилеми, които карат човек да желае „знак свише“, както казват. Тогава на една маса у дома забелязах парче мрамор. Когато попитах за това баща си, той обясни, че го намерил на мястото, където националсоциалистите били изгорили до основи най-голямата виенска синагога. Той прибрал парчето вкъщи, защото било част от таблиците, изписани с десетте Божи заповеди. На парчето бе гравирана позлатена староеврейска буква. Баща ми обясни, че тази буква представя една от заповедите. Запитах нетърпеливо: „Коя от тях?“ Той отговори: „Почитай баща си и майка си, за да бъдат дълги дните ти на земята.“ В този момент реших да остана с баща си и майка си на тази земя и да не използвам американската виза. Виктор Е. Франкъл, Виена, 1992 г. |