Според вас при религиозните хора съвестта е мястото на срещата с Бога. Какво следва от това? Нерелигиозният човек е онзи, който приема своята съвест в нейната психологическа фактичност; онзи, който спира при този факт просто като иманентен – спира преждевременно, защото смята съвестта за последна инстанция, пред която да отговаря. Съвестта обаче не е последната инстанция на отговорността; тя не е последната инстанция, а предпоследната. Нерелигиозният човек спира преждевременно по пътя към намирането на смисъла, когато не излиза, не пита отвъд съвестта. Той като че ли първо е изкачил един по-малък връх. Защо не може да продължи по-нататък? Защото не иска да изгуби „твърдата почва” под краката си; защото истинският връх е недостъпен за погледа му, обвит е в мъгла и той не се осмелява да влезе в мъглата, в неизвестността. Осмелява се единствено религиозният човек. Но какво възпрепятства двамата да се сбогуват без ненавист, когато единият спира, а другият продължава по последната отсечка от пътя?
Тъкмо религиозният човек би трябвало да може да уважи негативното решение на своя ближен; той би трябвало да признае това решение като принципна възможност, както и да я приеме като фактическа реалност. Защото тъкмо религиозният човек би трябвало да знае, че свободата на едно такова решение е желана от Бога и създадена от Бога; че в такава степен човек е свободен, сътворен свободен от своя създател, че тази свобода е свобода, доведена до отрицание, тя стига толкова далеч, че творението може да се изправи срещу своя собствен създател, може да отрече Бог.
Наистина: между другото, човек се задоволява само да отрича името Божие; тогава от високомерие той говори само за „Божественото” или за „Божеството” и предпочита да даде на самия него лично име или на всяка цена да го скрие зад неясни, мъгляви изрази с патетичен тон. Защото както се изисква малко смирение да изповядваш това, което веднъж си познал, така се изисква малко смирение и да се изповядаш с онова слово, с което хората от хилядолетия го правят: с простата дума Бог.
