Човекът като философски проблем

Няма наука, която да разглежда човека като Божие творение освен християнската антропология. Обект на нейното изследване е човекът като лично богообразно същество, което има особено назначение в този свят. Опити за задълбочено изследване на човека са правили и философите в античния свят. В повечето от техните системи обаче човекът се схваща само като част от космоса, който е в центъра на техните изследвания. Единствено Протагор (481- 411 г. пр. Хр.) поставя човека в центъра на всичко, но неговата максима „човекът е мярка за всички неща” не се е развила във философията.

Древните философи имат най-разнообразни схващания за човека. Питагор (ок. 570 – 496 г. пр. Хр.) смята, че душата на човека е безсмъртна същност, която обитава всички тела и им дава живот, бидейки математически свързана с тялото. Хераклит (ок. 544 – 484 г. пр. Хр.) възприема човешката душа за струя от небесното дихание, безсмъртна, защото произлиза от огъня и се връща при него. Това негово разбиране се доближава до библейския възглед за произхода на човека и неговата връзка с Бога. Според Хераклит душата на човека е непознаваема, защото този, който иска да я познае, не може да достигне до огнения Логос, който устройва света, нито да го задържи у себе си. Според Хераклит човек трябва да размисля за себе си, за своето място в света и за своята съдба. Демокрит (ок. 460 – 350 г. пр. Хр.) нарича човека „малък свят” (микрокосмос), който е образ на големия свят (макрокосмос). Според него тялото е щит на душата, но и двете са изградени от атоми. Животът на човека е зависим от дишането – когато едно тяло престане да диша, то умира. Демокрит различава три вида преживявания у човека – сетивни, емоционални и мисловни. В резултат на това и придобитото чрез тях знание бива тъмно и сляпо (от сетивата) и истинско знание (от разума). Според Демокрит, за да придобие истинска вътрешна хармония, човек трябва да владее себе си и най-вече лошите си желания.

В по-късно време стремежът към себепознание е издигнат в култ. Тогава се налага максимата „Познай себе си!”. Човекът е разглеждан заедно с нравствените проблеми, които го съпътстват. Сократ (469 – 399 г. пр. Хр.) поставя тези проблеми в центъра на своята философия. Той ясно осъзнава, че човекът е безпределен и никога няма да бъде познат истински, защото има сложна природа, а духът му е от Бога, поради което не може да бъде изследван и познат напълно. Платон (427 – 348г. пр. Хр.), за разлика от антропологично ориентираното философско учение на Сократ, основава метафизичната философия и етика. Неговото учение за човека и морала е изградено на трансцендентни основи. За Платон същността на човека е неговата душа, която идва от света на идеите. Тя е безсмъртна, свободна в действията си, но именно поради това тя копнее да се освободи от оковите на тялото и да се върне в истинската си родина. Според Платон тялото пречи на душата да познае истината и красотата. Той сочи умерения аскетизъм като път към уподобяване на Бога – грижите за тялото трябва да бъдат сведени до минимум, за да се създадат по-добри условия за познание на истината. Поради своята връзка със света на идеите, душата е вечна. Аристотел (384 – 323 г. пр. Хр.) също изследва обстойно загадката на човека. Според мислителя той е органически свързан със света, отделен от всички раждащи същества, самостоятелен човешки род. Аристотел осъзнава, че на земята човекът е единственият, който притежава съзнание и самосъзнание, който притежава ум и управлява своите дейности. Природата изявява чрез човека съвършенството на разумните животни, а човешката душа е израз на това съвършенство. За цел и смисъл на човешкото съществуване Аристотел посочва разумната дейност – изискването да мисли и постъпва разумно. Мислителят говори и за „блаженство” – особено състояние на човешките души, което е Божи дар, тъй като то е най-доброто, което човек може да постигне. Той не смята блаженството за пряко идващо от Бога, а по-скоро го схваща като продукт на активната творческа проява на човешкия ум. Добродетелта, за която говори, също е свързана с разумната мисловна дейност на човека и със съответните ѝ дела¹.

В навечерието на средните векове Патристиката посочва с твърда ръка новите светогледни ориентири. Човекът е поставен да обитава свят, сътворен от Бога. Хората се възприемат като простосмъртни и страдални същества, които виждат „под” себе си само безсловесните твари (фауната), растенията (флората) и безжизнената твърд (материята). В световния ред над тях до Бога се изкачват многочислени висши санове - от местния духовен пастир до отвъдния Световен Йерарх Господ Бог. Картината на световното цяло, рисувана от християнството, достойно съперничи на късноантичната неоплатонистка традиция. Фундаменталните философски проблеми получават тук оригинални решения.

Темата става актуална особено през епохата на Ренесанса, когато се отделя много повече внимание на личността и се развива една нова система от възгледи за човека - антропоцентризма. Творчеството през Ренесанса придобива светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи и започват да изобразяват човека като реално земно същество. Тома Аквински (1225 – 1274 г.) вярвал, че човекът въстанал срещу Бога и паднал, но неговата представа за падението била непълна. Но падението не засегнало човека като цяло, защото била покварена само волята му, но не и интелектът. Така хората можели да разчитат на собствената си мъдрост, следователно, спокойно можели да смесват ученията на Библията с ученията на философите - нехристияни. Мисълта, че „Най-важното нещо за човека е самият той” изцяло доминираща в разсъжденията на Тома Аквински.

Философите на Ренесанса поставят индивидуалността на човек на преден план. Чрез своята индивидуалност той започва да прогресира, макар и бавно, но все по-настойчиво в света, в който живее. Човекът се осмисля като самостоятелен индивид, започнал да развива своя светоглед за красивото и доброто. През тази епоха именно човекът се поставя в центъра на света. Появява се идеята, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. През тази епоха той търси опора най-вече във вътрешния си свят, моделира се неговата ценностна система, формира се понятието за личността.

Развитието на знанията през ХІV- ХVІ век съществено повлиява на представата на хората за света и мястото на човека в него. Освен че човекът започва да се осмисля като индивидуалност, той става рационално мислещо същество и личност със свободна воля, отговорна в своите постъпки. Разбирането за хуманизъм се гради върху свободното развитие на автономната човешка личност, откъсната от църковните догми и религиозни предразсъдъци. В основата на ренесансовото разбиране за човека стои убеждението, че творец може да бъде само онзи, който има широки и разностранни познания във всички области на човешкото битие. Така той се превръща в универсален човек. Такъв е например Леонардо да Винчи (1452 – 1519 г.), който можел да прави почти всичко, и то добре. Пълната вяра в човека кара хуманистите да вярват, че той може да реши всеки проблем със собствени сили.

Човек става свой собствен творец, защото е неограничен във възможността си. Концепцията, че човек зависи изцяло от себе си, а Бог дава само възможността, пронизва цялата епоха на Ренесанса. Идеята, че човек става това, което е, в резултат от собствените си усилия и избор, кара италианският философ Пико делла Мирандола да възкликне: „О, чудно и възвишено предназначение на човека, комуто е дадено да достигне това, към което се стреми и да бъде онова, което иска.” Според възгледите на Пико делла Мирандола човекът заема особено място в света. Той не е фиксиран към определена степен в йерархията на света. Бог го е дарил със свободна воля и той може да избира. Достойнството на човека зависи от неговия избор. Човек може да се издигне до ангелите, но може и да пропадне до равнището на зверовете².

Факторите, влияещи върху философите през епохата на Ренесанса, са свързани с развитието на новите възгледи за изкуството, новите открития и най-вече новия по-различен възглед за природата, където вече човек започва да придобива господство. През ХVІІ век английският философ Френсис Бейкън се опитва да докаже именно господството на човека над природата. В разсъжденията си той твърди, че „Природата може да се победи само чрез подчинение; което в съзерцанието е причина, същото в действието е правило.³” Според Френсис Бейкън човек е криво огледало, в което той се оглежда, а оглежда и света. Именно умът е източник на изкривяване, затова мислителят настоява знанието да се гради в опит. Негова е и фразата „Човек може толкова, колкото знае.”

Надеждата за духовно възраждане на човека чрез преоткриване на изкуствата, науката и културата дава основната характеристика на Ренесанса. Епохата е състояние на възродения човешки дух, постигнал мечтаната свобода и правото на личен избор. За разлика от средновековната философия, която възприема човека единствено като Божие творение, представителите на хуманизма възприемат човека като биологично същество и като историческа личност. Ренесансовият хуманизъм постепенно се развива до модерен хуманизъм- една система от ценности, вкоренена във вярването, че човек е критерий сам за себе си, че човек е независим, абсолютно самостоятелен, той е мярката за всички неща.

Апокалиптичната действителност по време на двете световни войни предопределя темата за човека и човешкото съществуване, станало все по-трудно, да се превърне в най-дискутираната от философите през периода. Абсурдността на човешкия живот, страданието и смъртта, обезличаването на отделната личност и сгромолясването на разума стават опорни точки във философските разсъждения за човека и неговата противоречива същност. Така възниква един нов мироглед, който поставя въпроса: как трябва да живее човекът, загубил илюзиите си, пред лицето на историческите катастрофи? Цялата действителност, включително и човекът, се представят само като обект на научно изследване, поради което този подход има „безличен” характер.

Екзистенциализмът, напротив, се проявява като противоположност на извънличната научна философия, тоест основното е да се разглежда човекът като субект, а не само като обект на научното изследване. Предмет на философията според Хайдегер трябва да стане човешкото битие, докато предмет на науката е „съществуващото”, а под „съществуващо” се разбира всичко отнасящо се до емпиричния свят, от който е необходимо да се различава самото битие. Последното се схваща не опосредствано (чрез разсъдъчно мислене), а само непосредствено, откривайки се на човека като негово собствено битие, негово лично съществуване, наричано екзистенция.

Във всекидневния живот човек не винаги осъзнава себе си като екзистенция, затова е необходимо той да се окаже в конкретна гранична ситуация - например пред лицето на смъртта. Намирайки себе си като екзистенция, човек намира за първи път и своята свобода. Защото според екзистенциализма свободата се състои в това, човек да не се проявява като вещ, която се формира под влиянието на естествената или социалната необходимост, а сам да формира себе си с всяко свое действие и постъпка. Заедно с това свободният човек носи отговорност за всичко, извършено от него, а не се оправдава с „обстоятелствата”. Чувството за отговорност за всичко, което се извършва около него, това е чувството на свободния човек. Оттук екзистенциализмът постоянно подчертава човешката отговорност за всичко, което се случва в историята.

Според Жан-Пол Сартр „Човекът е безпокойство”. Но той е и най-великото творение на природата.Той е смъртен като биологично същество, но духът му се стреми към безсмъртие. Човешкият живот е в непрекъснато безпокойство, което определя смисъла на живота, бъдещето и края му. В безпокойство човек калява характера си и се изгражда като личност.

Хайдегер вижда и обратната страна – ако човек не избира, а само подражава на другите, тогава той е просто „das Man”, символ на обезличеното съществуване. „Das Man” избягва да мисли за смъртта, защото за него тя е нещо, което се случва само на другите, нещо случайно, факт от статистиката, но не и екзистенциално присъствие.

Фридрих Шилер твърди, че „Човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата и е изцяло човек само там, където играе”. Но човекът е човек навсякъде. Той се е родил като такъв и не може да бъде друго, следователно човекът където и да е играе една от многото си роли. А дали е изцяло Човек само там, където играе – това е един от сложните житейски въпроси, които често си остават без задоволителни отговори и затова е трудно да се определи кога един човек е Човек, защото различните ситуации предполагат и различни роли на Човека. Но в крайна сметка където и да е това „там”, където ще е някой, то този някой винаги ще играе някаква роля и винаги ще е човек.

Мисълта на Сартр от книгата му „Екзистенциализмът е хуманизъм”, че при човека „съществуването предшества същността” става фундаментална идея за екзистенциализма. Човек се ражда, тоест започва съществуването си, без да притежава същност. Така същността на човека се формира като сбор от неговите избори, затова „Човек е осъден да избира”.

Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира как да постъпи в дадена житейска ситуация. Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Най-съвременното въплъщение на екзистенциализма в психологията, теологията и други науки се основава на необходимостта от нови категории за разбирането на човешката личност и нейното битие. Тези науки осъзнават, че човешките същества не могат да бъдат описвани и изучавани само като материя с определени свойства или само като субекти, взаимодействащи главно с обкръжаващия ги свят на обектите.^.

Човек се появява на земята и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализмът придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.

Георг Лихтенберг казва, че във всеки човек има нещо от всички хора. Колкото и един човек да е различен от останалите, той не е сам и изолиран, защото е социално животно и живее в общество, изградено от съвкупността на всички хора. Съгласието със сентенцията на Лихтенберг произтича от факта, че обикновено изконната връзка на „социалното животно” с неговите себеподобни е предпоставката, която подсъзнателно подтиква човекът да вземе нещо от другите. Защото човек не се ражда научен, напротив – цял живот се учи да живее и от това колко неща е постигнал в своя живот зависи дали правилно е усвоил „занаята на живота”. Всекидневният сблъсък на един индивид с други такива го прави свидетел на други животи, от които често взима пример – лош или добър. Колкото човек по-малко неща е присвоил от останалите и повече сам е изградил, толкова повече той се отличава.

Във философията на немския философ и антрополог Лудвиг фон Фойербах (ХІХ век) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на Бог, за да покаже истинската същност на съществуването си, а също и да се разтвори Бог в човешката същност.

във философията на Файербах (1841) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на бога с цел да покаже своята истинска същност на съществуването си и също да се разтвори бога в човешката същност във философията на Файербах (1841) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на бога с цел да покаже своята истинска същност на съществуването си и също да се разтвори бога в човешката същност във философията на Файербах (1841) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на бога с цел да покаже своята истинска същност на съществуването си и също да се разтвори бога в човешката същност Начало на формуляра

Край на формуляра

Човек е сам бъдещето на човека, тоест индивидът сам гради своето бъдеще, сам изгражда принципите, по които да живее и които да следва. Човекът заема определено място в света. Той е дарен със свободна воля и право на избор. Всичко, което прави, е благодарение на неговия избор. Според Мишел Монтен човек се намира на най-ниския етаж на мирозданието, но въпреки това си въобразява, че се намира над Луната.

Друга философска теория разглежда човека като свободно, отговорно и бунтуващо се същество. Главни представители на това направление са : Хайдегер, Ясперс, Сартр, Камю, Бердяев, Киркегор. Само човек има способността за самоосъзнаване на съществуването си. Съществуването предхожда същността, т.е. екзистенцията предхожда есенцията. Основна характеристика на човека е неговата времевост (преходност), а основна характеристика на неговото битие е грижата.Човек е едновременно битие в себе си и битие за себе си. „Човек е избързващо напред битие” (Хайдегер).

Според Ясперс „Човек излиза извън себе си, надмогва се, трансцендентира”, затова не може да се дефинира. Разкриването на истинската същност на човек, разбирането от него на истинските ценности става в т.нар. гранични ситуации: смърт, болест, отчуждение, самота, болка.

Само бунтът извисява човека и връща неговото величие, той отрича подчинението и утвърждава общочовешки ценности като достойнство, свобода, уважение. Бунтуващият се и абсурден човек е разгледан във философията на Албер Камю. Абсурдът се ражда в съпоставката между човешкия стремеж към знание и от друга страна мълчанието на света. Абсурдът има смисъл само тогава, когато човек не се примирява с него.

Сьорен Киркегор е убеден, че съществуването на човека не може да бъде ограничено в една система или сведено единствено до областта на рационалното. Той е противник на философията на Хегел, която е доминираща за неговото време, и която поставя всяко нещо в система. Киркегор обособява три стадия на човешкото съществуване - естетически, етически и религиозен.

Естетическият стадий е определен от мига. Естетът не иска просто да удържи мига, а да му се наслади, защото той изпълва със съдържание живота му. Затова естетът е убеден, че животът е маскарад и с готовност приема всяка маска. В стремежа си да се наслади на всичко в живота естетът загубва и света и себе си. В етическия стадий човек осъзнава своята възможност да избира най- вече между добро и зло. Правейки своя избор, той изпълва със съдържание своя вътрешен свят, избира самия себе си. Религиозният стадий е висш начин на живот, който включва вярата. Вярата е чудо, което променя цялостния начин на живот на човека.

Сьорен Киркегор дава максимално кратък отговор на въпроса: „Що е моето Аз?”. Той гласи: „Това е свободата!”. Според датския мислител, когато говорим за свободата като избор, все още не става дума толкова за онова, което се избира, а за реалността на самото избиране. Най-важното при осъществяването на избора е отношението към него, енергията, сериозността, с които той се осъществява. Човек трябва да разреши своята дилема и да приеме изпречилия се пред него избор. Ако отлага, скоро ще разбере, че този избор вече е направен - вместо него е избрал самият живот. Мигът на избора е сериозен и значим, в него човек приема самия себе си, във вечен и неизменен смисъл се осъзнава като този, който е.

Датският философ застъпва в своето философско творчество същите мотиви, които са характерни за Шопенхауер – и за него тленността на света и привързаността към живота с цялата му низост и мръсотия, мятането между духовните ценности и уродството на материалното обкръжение пораждат постоянно отчаяние и съзнание за трагичност на човешката съдба. Шопенхауер, С. Киркегор, а по-късно и Фр. Ницше, искат хората да разберат, че всичко, което възниква, трябва да бъде готово за страдание и гибел. Човек трябва да погледне с широко отворени очи в ужасите на индивидуалното съществуване. „Няма на света човек - пише Киркегор - който не би изпаднал в отчаяние по какъвто и да е повод, който не би изпитвал, макар и малко отчаяние; няма човек, в чиито най-съкровени глъбини да не се таи някакво безпокойство, тревога, дисхармония, някакъв страх пред неизвестното или пред нещо, което даже той не желае да осъзнае”.

Осъзнаването на двойствеността на човешката природа е предпоставка за постигането на истинската „свобода” на личността. „Човекът се осъзнава като принадлежащ на два свята, природата му се раздвоява и в неговото съзнание побеждава ту едната природа, ту другата” – казва Н. Бердяев⁴. Физическата, земната, плътската природа е склонна да попадне под веригите на необходимостта, ограниченията и робството. А това води до властта на детерминизма. „Странно същество – раздвоено и двусмислено, имащо облик царствен и облик робски – констатира Н. Бердяев за човека, – същество свободно и приковано, силно и слабо, свързало в едно битие величието с нищожеството, вечното с тленното⁵”.

Такава раздвоеност у човека са виждали и други християнски мислители. За Блез Паскал човекът е „мислеща тръстика” – крехка и податлива на порива на вятъра, но мислеща и осъзнаваща своето високо положение в природата като „Божи образ”. Човекът е също „средина”, разпъната между два края или два бряга. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива. Защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това⁶.

Според Паскал човекът е способен да бъде „съдник” на нещата и обстоятелствата, защото осъзнава всичко, въпреки че се затруднява да възприеме крайностите. „Защото най-сетне какво е човек във вселената? – пита той. – Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо”. Истинският образ на човека Паскал открива в неговата нравственост. Затова според френския мислител човек е едновременно „хранилище на истина” и „тресавище на несигурност и заблуждение”, на „гордост” за вселената и за нейна „измет”. Човек не може да бъде само едното или другото, той е и двете едновременно, затова той е едновременно прикован и устремен към полет. Той е роб и свободен, но големият въпрос е дали осъзнава това! И ако го осъзнава, как постъпва?…

Х. Плеснер, както Хайдегер и Сартр, разглежда човека заради самия човек, тоест ръководи се от собственото му битие, затова изследва човешкото поведение, поведението на човека към себе си и към света. Ексцентричността е характерна за човека форма на неговата поставеност като конфронтиран на околната среда. За най-красноречиви форми на човешкото поведение той определя смехът и плачът – особености, които отличават човека от животните. Според Плеснер човек е същностно единство и противопоставеност между тяло и дух. Човек не е позициониран, осъзнавайки себе си той не може да се преодолее в пространството, той е ексцентър (обединено тяло и дух), затова може да се дистанцира от центъра на своето преживяване. На това се дължи неговото тотално безпокойство, човек не е никъде. Дистанцирането на човека от жизнената му среда му дава възможност да осъзнае себе си като Аз в тяло и Аз извън тялото. Азът представлява намиращият се извън себе си пункт, от който човек може да съзерцава сценария на своя вътрешен живот.

Макс Шелер извежда идеята за човека от идеята за бога. Човекът е междинна граница и притежава същности отвъд утилитарните му жизнени потребности. Човекът се схваща не като пасивно същество, като божие чудо, а като партньор на божеството, като съавтор на синтеза на изначалните онтологически потенции. В това си качество човек се саморазполага не само като микрокосмос, но и като микротеос. Същностното начало на човек е слятото божествено с човешкото.

Според М. Шелер от биологична гледна точка в сравнение с животните човек е аномалия, същество изостанало в своето витално развитие. Разумът на човек не е негова специфична същност, а просто заместител на интелекта. Ядрото на човешката природа лежи според Шелер отвъд витално-психичното и се означава с понятието дух. Отвореността на човек към света, неговата надсветовност и причастност към божествената реалност е характерна за философско-религиозната антропология. Духът на човека преодолява ограниченията на средата. Човек има съзнание за себе си, рефлексия. Духът е единственото битие, което е способно да опредметява. Същността на човек намира израз в противоречието дух-живот. То разкъсва човек на две и затова той е трагично раздвоен. Различието между животното и цивилизования човек се появява тогава, когато човек се устремява към търсене на бога. Човек е самоцел не само защото е налично битие, а и защото е единственото битие, което поставя въпроса за смисъла и намира неговия отговор в себе си.

Арнолд Гелен тръгва по пътя на обясняването на човека като някаква цялостност, която се подчинява на особени биологични закони, тъй като той все още е едно „незавършено същество”. То действа по силата на някакви вътрешни подбуди, спонтанно възникващи в него. Намирайки се във властта на ирационалните влечения човек се чувства потопен във вълна на хаос. А. Гелен счита, че съществено различие на човека от животното е неговата биологическа организация. Човек не е надстройващо се над природата животно, а победило животно: възприятието на човек е избирателно-символично, човек преодолява излишъкът от възбуди. Активността на човек е компенсация за първоначалната му биологична непълноценност. Главната компенсация е чрез културата. Институциите превръщат човек в културно същество.

Според Ерих Ротхакер същността на човек се характеризира не на основата на неговата психична природа, а на базата на трансценденталната му духовност като творец и творение на културата. Е. Ротхакер акцентира върху истинската отличителна черта на човека от животното - неговата принадлежност към културата. Ротхакер не е съгласен с Шелер и А. Гелен, че човек е открит към света. Той счита, че за човека са достъпни само някои аспекти на света и то не на естествената, а на изкуствената среда. Човекът е изпълнил този свят със своя антропоморфен смисъл, който не е присъщ на природата. Културното битие на човека има конкретно-практически характер, а всяко практическо отношение към света е емоционално-екзистенциално отношение. Така Е. Ротхакер стига до извода за приоритета на духовната дейност над материалната в процеса на взаимодействие на човека с действителността.

Джон Бидней формулира няколко „всеобщи качества на човека”, от които той се спира върху четири. Човек е единственото същество, способно да размишлява върху себе си – „рефлектиращо животно”. Човекът е „разумно животно”, което притежава способността да продуцира абстрактно-понятийно мислене. Човек е „семантическо животно” - творец на езика като средство за комуникация и четвърто – животно, притежаващо способността да си въобразява. Основните подходи на Джон Бидней са два – фактуален и нормативен. Първият се изразява във въпроса „Какво е човекът?”,а вторият във въпроса „Какъв той може да стане?”

Според Фридрих Ницше „Човекът е нещо, което трябва да се превъзмогне. Човекът е мост, а не цел. Човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст. Свръхчовекът е смисълът на земята.” Такова определение дава представа за несигурността и смъртта като условия за възвисяването на човек. „Свръхчовекът” е олицетворение на философията на Фр. Ницше – най-висока степен на човешкото развитие, като нисшият вид е преодолял самия себе си, създавайки висшия. Свръхчовекът създава свои ценности и норми. Свръхчовекът не служи на нищо и на никого. Не се подчинява на страничния свят, а само на своя собствен. Той е творец, воден от волята да създаде свят и закони. Висшият човек не се бои от страданието, защото е воден само от мисълта: „Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен”. Свръхчовекът не е просто идеал за поведение - той е стремеж към тоталната вътрешна свобода.

Съвременните постижения на природните и историко-хуманитарните науки (физика, биология, физиология, химия, кибернетика, психология, археология, социология, история и др.) са натрупали огромен материал за много важни страни от човека и неговото поведение. Науките вече имат възможност да обясняват и експериментално да възпроизвеждат цял ред негови свойства и функции. Остава въпросът да се види и прецени в каква степен те допринасят за философското познаване на човека и за разбирането на неговата същност.

Съвременната философия трябва не само да се опре върху постиженията на другите науки, но и да покаже как се трансформират и реализират конкретните научни знания във философското определяне и разбиране на човека. Необходимо е органически да съчетава в себе си най-новите научни постижения, за да може по съвременен начин да решава сложни и трудни проблеми, които стоят пред нея по отношение на човека. Въпреки че съвременната философия дава отговор на редица въпроси, свързани с същността на човека, проблемът все още остава нерешен. Защото „Човекът е единствен, универсален и най – висш предмет за философията!” (Л. Фойербах).

1. 
   Киров, Д. Измеренията на човека.Университетско издателство. С. 2008.
   
2. 
   Панова, Е., Г. Дончев (съст.). Антология по европейска философия – ХVІІ – ХVІІІ в. – том І. Бейкън, Фр. Нов органон, или вярно ръководство за тълкуване на природата – кн. 1.
   
3. 
   „Реч за достойнството на човека” (1486). сп. Философски преглед, 1 (1991) кн. 1.
   
4. 
   Бердяев, Н. Съчинения в шест тома. С. 2005.
   
5. 
   Блез Паскал. Мисли. Наука и изкуство. С. 1978.