Цветана Генчева, превод от английски

Свих рамене тъкмо когато Лидия се върна с нов букет листа, които да добави към малката си колекция. Този път тя седна право в скута ми и посегна към плика с резени ябълка. Аз ѝ го отворих и ѝ подадох парченце, прегърнах я през корема и отпуснах буза на главата ѝ.
– Ами твоите родители, Лев? Никога не ги споменаваш.
– Умряха – заяви той безизразно.
Обърнах се към него.
– Ти обичаше ли ги?
Той откъсна стрък трева и свъси вежди.
– Не разбирам любовта – заяви. – Любовта е просто дума.
Повдигнах изненадано вежди. Виждах, че обича Лидия, обича я с цялото си сърце. Виждах, че обича Нас, дори Саша по някакъв свой начин. Не проумявах как човек, заобиколен от хора, които го обичат,
не разбира любовта.
– Но ти обичаш Лидия. Обичаш и Нас, и Саша.
– Така ли? – попита Лев. – Готов съм да ги защитавам от всичко, за да са щастливи. Живота си бих дал, за да са в безопасност. Готов към да го направя. Това ли е любовта? Може би. – Той наведе глава на една страна. – Може да е повече.
Лидия ядеше, бъбреше тихо и ми подаваше неща, които ѝ се струваха очарователни, като капачето на бутилката ми за вода. Аз мислех над думите му в мълчание и когато реших, че разбирам, заговорих тихо.
– Ти вярваш в глагола обичам. Не вярваш в думата любов. – Лев се извърна към мен, сякаш бе шокиран, че разбирам. – Любов,
действието. Не любов чувството.
– Да – отвърна той, обзет от страхопочитание.
Бих могла да те обикна, Лев Леоков.
Тази мисъл ме изненада. Същевременно ме развълнува и ужаси.
Прехапах вътрешната страна на устната си.
– Разбирам.
Насочих внимание към малкото момиченце, което поглъщаше огромно количество ябълки, но усещах погледа на Лев върху себе си.
Зарових пръсти в сладките къдрици на Лидия и я притиснах до себе си, използвах я като нещо сладурско, което да ме разсейва.

Сериозното държание на баща ѝ направо ме смайваше.
– Преди, когато имаше дом, планираше ли да учиш в колеж?
Въпросът му ме изненада.
– Да – грейнах. – Исках да стана фотограф. Похарчих всичките си пари за фотоапарат и снимах какво ли не. – Усмихнах се широко. –
Щях да продавам снимките си за хиляди долари и щях да бъда най- важната личност, към която да се обръщат всички от „Вог“, които имат нужда от вдъхновение. – Разсмях се. – Поне така мечтаех.
– Какво щеше да снимаш?
Лидия беше пъхнала палец в устата си, стискаше одеялцето си и се отпусна на гърдите ми, положи глава на рамото ми. Целунах я по челото.
– Исках да правя изразителни и динамични снимки. Снимки на лица и ситуации, които карат хората да се вгледат втори път. Исках да съм бърза, да действам необмислено и да насочвам вниманието към въпроси, които хората често забравят. – Свих рамене и без да искам,
разтърсих Лидия. – Извинявай, миличка – прошепнах. – Исках да постигна нещо значимо.
На малката ѝ омръзна да търпи бръщолевенето и движенията ми.
Надигна се и запълзя към баща си, който вече я чакаше, разтворил ръце. Прегърна я, притисна я до себе си и в мига, в който зарови нос отстрани на врата му, тя затвори очи и въздъхна; заспа почти веднага.
Усмихнах се на двойката. Но гледката стана причина за следващия ми въпрос.
– Къде е майката на Лидия? – попитах предпазливо. – Знам, че тя живее при нея, но никой не я споменава.
Лев отговори, без да се замисля.
– Майката на Лидия – изръмжа той, – е жалко подобие на човешко същество и при първа възможност Лиди ще заживее постоянно при мен.
За момент останах шокирана. Не го бях виждала да проявява повече чувства. Не разбирах какво е направила жената, за да я мрази толкова много.
– Какво е направила? – не се сдържах.

Устните му се свиха в тънка линия, ноздрите се издуха, сякаш той едва успяваше да се контролира.
– Ирина мислеше, че като забременее, ще може да ме изнудва за пари. Беше направила нещо с презервативите, а на мен дори не ми мина през ума да я попитам. Тя ме научи колко подли могат да бъдат жените. – Лев поклати глава. – Беше забавно да видя шока, който се изписа на лицето ѝ, когато ѝ казах, че искам бебето. След това тя поиска пари, за да не прекъсне бременността. – Той целуна спящата
Лидия по главата. – Ирина никога не е искала Лидия. Мрази я. Мирела не е просто бавачка на дъщеря ми. – Той ме погледна вбесен. – Тя е неин бодигард.
– О, господи! – прошепнах с пребледняло лице. – Тя наранява ли я?
– Не, не смее. Не и когато Мирела е наоколо. – Лев намести момиченцето, притисна го до себе си. – Затова я наех. Мирела е пенсиониран морски тюлен. Обясних, че ни трябва човек, който да работи безпроблемно под напрежение. Тя не изпуска Лидия от поглед.
Никога.
Отпуснах облекчено рамене.
– Надявам се никога да не срещам тази жена. Много ми се иска да ѝ
кажа какво мисля за нея.
– Ще трябва да се наредиш на опашка – рече той и аз се почувствах объркана, защото го каза така, сякаш се шегуваше.
А той никога не се шегуваше.
Разопаковах сандвич и му подадох половината. Лев го взе, без да каже и дума и ядохме мълчаливо, преди да ми хрумне друг въпрос.
– Дано не прозвучи невъзпитано, но се питах нещо. – Усмихнах се и направих гримаса, защото знаех, че ще прозвучи невъзпитано. – Какво точно правиш в клуба?
Той впи очи в моите и се усмихна.
– Нощем следя клиентите. Гледам да няма неприятности. Грижа се хората да прекарват добре. През деня работя над счетоводните книги,
плащания, такива неща.
– Счетоводител – изсумтях тихо. – Кой да предположи? Когато някой каже счетоводител, си представям оплешивяващ чичко с шкембе, не

някого като теб.
– Като мен ли? – попита той, без да крие учудването си.
Завъртях очи при този негов опит да покаже скромност.
– Стига, Лев. Не може да не знаеш, че си страхотен. Може и да не хипнотизираш жените с поглед, но тялото ти го прави.
Учуден, той повдигна вежди.
– Мислиш, че съм красив ли?
Щях да го фрасна едно хубаво, ако не беше сладкото момиченце,
което тъкмо го използваше като матрак. Вместо това посегнах към бутилката с вода и отпих, без да откъсвам поглед от него. Лев ми се стори искрен в недоумението, че го намирам привлекателен.
Животът има начин да се промъкне и да стигне до теб. Ти просто си седиш, отдаваш се на момента и най-неочаквано усещаш в стомаха си чувство на студ и се питаш дали си живяла и един ден дотук.
Да си жива беше лесно. Докато да живееш… това беше малко по- трудно. Куражът избликна от някъде дълбоко у мен и сърцето ми започна да блъска. Нямах нищо за губене, затова заговорих.
– Ти си най-красивият мъж, когото съм виждала, Лев. Спор по този въпрос няма.
Той замига към мен, след това обърна глава и погледна към ширналия се парк. Беше се намръщил.
– Добре – измърмори най-накрая.
Каза го така, сякаш уверяваше сам себе си и това ме нарани. Изчаках малко, но ми се стори, че е приключил с въпросите към мен. Аз се възползвах.
– Разкажи ми за семейството си.
Лев си пое дълбоко дъх и заговори.
– Саша е кретен. Това иска да знаят хората за него. Беше на двайсет и една, когато баща ни умря и той се зае да ни отгледа. Неочаквано изгуби много от младостта си и не мисля, че се възстанови от тази загуба. Мама избяга, когато бях на осем. Не я видяхме никога повече.
Това се отрази много зле на Настася. Тя беше любимката на мама. –
Проряза ме тъпа болка. Болеше ме заради семейството му. – Настася може и да ти се стори груба, но е сред най-щедрите и благородни

хора, които познавам. Когато тя обича, обича толкова силно, че чак боли. И съм благодарен, че е така.
Усмихнах се, когато го чух да говори за сестра си.
– Тя защо няма гадже?
– Както казах, тя обича толкова силно, че чак боли. А Настася обича
Виктор още от времето, когато бяхме деца.
В този момент изпънах гръб, останах с отворена уста.
– Какво? Вик? Виктор? Този Виктор ли?
– Същият. – Лев се забавляваше с удивлението ми. Веднага забелязах.
Останах объркана от тази информация.
– Но те двамата дори не се харесват – заекнах аз.
– Напротив – разкри Лев. – Виктор много обича Настася. Всъщност той прекарва всяка вечер в леглото ѝ.
Задъхах се. Не можех да повярвам.
– Няма начин!
Лев сви рамене, очите му заблестяха весело.
– Тя си въобразява, че никой не знае, но често, когато не мога да спя,
се разхождам из комплекса и виждам, че колата му е паркирана пред нейната къща. Това се случва всяка вечер.
Мили боже. Ето с кого е била предишната вечер. Значи Вик е бил онзи бог, който я е държал будна с уменията на езика си. Тогава…
– Нас обаче го изкарва женкар. – Бях много учудена.
– Така е – потвърди Лев.
Започваше да ме боли глава.
– Не разбирам. Защо се примирява с това? Аз не бих. Щях да го изритам.
– Любовта – уведоми ме Лев тихо – кара хората да правят такива неща. Понякога хората, които я заслужават най-малко, са онези, които имат най-голяма нужда от нея.
Той, разбира се, беше прав. Водехме този разговор с лекота. Дори бих казала прекалено лесно. Вече ми ставаше ясно, че Лев Леоков е отворена книга. Достатъчно беше да открия езика, на който бяха написани страниците.

И

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: