Цветана Генчева, превод от английски

Помогнах на Лидия да слезе от колата, поех малката ѝ ръчичка и го изчаках да вземе одеялото и кошницата за пикник и да ни поведе,
накъдето реши. Повървяхме до малка горичка в самия край на парка.
Лидия подръпна ръката ми, затова я взех на ръце и я притиснах до себе си, а на Лев дадох възможност да застеле дебелото вълнено одеяло и да намести кошницата.
Лидия се размърда, опита се да се измъкне и аз я пуснах с нежелание. В мига, в който пусна ръката ми, пухкавите малки крачета я отдалечиха от нас с изненадваща скорост. Аз ахнах и понечих да хукна след нея, но Лев ме спря и постави ръка върху моята.
– Тя е добре. Никога не отива далече.
Той ѝ беше баща. Познаваше я по-добре от мен, въпреки това аз се притеснявах.
– Сигурен ли си? – попитах колебливо, без да я изпускам от поглед.
Лидия беше намерила листо, което ѝ хареса. Разбрах го, защото стоеше като омагьосана, усмихваше му се, сякаш беше рубин, който блести на слънцето. Държеше го в непохватните си пръстчета и се обърна, хукна към нас, вдигнала ръка над главата, за да ни покаже находката си.
Сърцето ми забави ритъм. Вдигнах поглед към Лев. Той се усмихна на малкото момиченце.
– Благодаря, Лиди. Прекрасно е.
Тя хукна нанякъде за втори път, но аз забелязах, че спря на същото разстояние както преди, сякаш много добре знаеше, че отиде ли по- далече, значи е прекалила.
Топла ръка стисна моята и аз се обърнах. Лев посочи одеялото.
– Седни.
Канех се да му кажа, че нямам нужда от помощ, за да седна, но се сетих, че съм с рокля и се отказах. Не исках да показвам на Лев бялото си непретенциозно бельо. Не и днес.
Лев ми помогна да се настаня, доколкото бе възможно грациозно и без да покажа бикините си, а той седна колкото бе възможно по-близо до мен, без да ме докосва. Денят беше прекрасен, дърветата ни пазеха сянка и беше истинска прелест. И двамата се обърнахме да гледаме

Лиди, докато тя играеше на безопасно разстояние. Лев отвори кошницата за пикник, започна да вади продуктите и да ми ги подава.
Когато Лев каза на Мирела, че възнамеряваме да ѝ откраднем повереницата за следобеда, тя настоя да подготви кошница за пикник,
вместо да купуваме храна. Аз нямах нищо против. Понякога Мирела ми препичаше филийки и се справяше чудесно. Бях сигурна, че умее да прави сандвичи. След десет минути имахме сравнително пълна кошница за пикник, кукла и топка, с които да си играе Лидия, ако се отегчи, и одеялото ѝ, в случай че ѝ се доспи, както и бутилки с вода.
Лев ми подаваше нещата и аз ги поставях пред нас. Мирела ни беше сложила чипс, пликове с нарязани ябълки, ягоди, пръчици от моркови и краставица, кубчета сирене и тънки крекери, сандвичи, няколко от боровинковите мъфини на Ейда и хапки брауни. Той извади бутилките с вода и ми подаде една. Аз я отворих и отпих бавно, като го наблюдавах с крайчеца на окото си.
Той си съблече сакото и го метна върху кошницата, за да не докосва земята, след това си свали копчетата за ръкавели и нави ръкавите на ризата до лактите.
– Готова съм с първия си въпрос – усмихнах се аз. – Винаги ли си облечен с костюм?
Лев наведе глава на една страна.
– Да, през повечето време.
Зачаках да обясни.
Така и не дочаках нищо повече.
Присвих очи и замахнах с ръка, за да му подскажа, че очаквам още нещо.
Той повдигна вежди.
– Това е. Няма повече.
Нацупих се.
– А, ще трябва да се справим по-добре. Непрекъснато ли носиш костюми? Имаш ли други дрехи освен бизнес облекло? Купувал ли си си дънки?
Преди да отговори, той погледна към дъщеря си, която беше направила букет от листа.

– Не знам защо нося костюми през повечето време. Предполагам, че се е превърнало в навик. Да, имам други дрехи, включително и дънки.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: