Цветана Генчева, превод от английски

Не. Определено ги нямаше.
Купата с плодове беше на плота в кухнята и въпреки че в нея имаше зрели банани, лъскави ябълки и яркозелени круши, аз исках проклетите браунита. Затова започнах да ги издирвам.
Докато бях долу, отидох да видя как е Лидия и се усмихнах, когато видях Мирела, седнала на стол до леглото ѝ. Тя вдигна поглед от книгата, която четеше и ми помаха. Отвърнах ѝ и погледнах малката принцеса, която спеше дълбоко в креватчето си.
Оставаше само едно място.
Качих се отново по стълбите, но завих надясно и тръгнах към офиса на Лев. Той ми каза, че работи там, но аз подозирах, че може да има и друга причина да е тук.
Вратата беше открехната, не повече от два сантиметра и аз надникнах вътре.
Знаех си!
Отворих широко вратата със замах.
– Спипах те! – извиках.
Лев замълча, вдигнал хапка брауни към устата си.
Краката сами ме отведоха към бюрото, където беше отворен лаптопът му. Дръпнах браунито от ръката му и го лапнах; изпъшках от удоволствие, когато усетих горчивата сладост по езика си, а след това се изправих и се разбъбрих.
– О, извинявай. Да не би да се канеше да изядеш това стратегически скрито брауни?
Устните му се свиха в тънка линия и той ме погледна лошо.
– Точно така.
Трябваше да покрия уста и да се изсмея на негодуванието му.
– Извинявай. Знам, че не трябва да отнемам храната на когото и да било. За подобно нещо на улицата ще те убият.
Лев стана сериозен, когато споменах времето, прекарано като бездомна.
– Всичко е наред.
Без да чакам покана, най-вече защото не мислех, че ще има такава, аз дръпнах стола за гости и се настаних срещу него. Знам, че бяха

минали едва няколко дни, откакто го попитах, но исках да знам дали има някакъв напредък.
– Успя ли да откриеш семейство Питърсън?
Той стисна зъби, придърпа лаптопа си и започна да пише.
– Не.
Кимнах бавно.
– Добре.
Неочаквано, Лев затвори лаптопа.
– Защо искаш да ги намериш? – попита той. – Настася ми каза какво са направили, че те са причината да си бездомна. – Замълча. – Те не са добри хора, Мина.
Май някой беше доста дръпнат днес.
– Ти дори не ги познаваш, Лев. Те ме приеха, когато бях на дванайсет, когато мразех целия свят и ми осигуриха дом – натъртих. –
Една грешка не заличава всичкото добро, което са направили. Между другото, не са ме насилили да изляза на улицата. Направих го сама.
Той се приведе над бюрото и златистите му очи станаха строги.
– Защото са те накарали да се чувстваш несигурна.
Така беше, но нямах намерение да го призная. Свих рамене, защото се почувствах безпомощна.
– Ако не искаш да ми помогнеш да ги открия, няма проблем. Ще помоля друг. – Станах и се обърнах към вратата.
Гласът му ме спря.
– Не мога да контролирам доклада, Мина. Възможно е новините да не са добри. Нали си наясно с това?
Подпрях се на касата на вратата и останах с гръб към него.
– Просто искам да им кажа, че съм добре.
Не изчаках отговора му. Краката ме поведоха към стаята ни, където прекарах остатъка от следобеда, легнала по гръб в гигантското легло, в което се бях влюбила.
***

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: