ВТОРА ЧАСТАНАЛИЗ НА ОСНОВНИТЕ РАЗЛИЧИЯ

85
4. КАКВО Е ПРИТЕЖАТЕЛЕН МОДУС
АЛЧНОТО ОБЩЕСТВО — ОСНОВА НА ПРИТЕЖАТЕЛНИЯ
МОДУС
Преценките ни са изключително предубедени, защото живеем в общество, чиито основни стълбове са частната собственост, печалбата и властта. Да придобива, да владее и да извлича печалби, са свещените и неотменими права на индивида в индустриалното общество
[1]
Какви са източниците на собствеността — няма значение,
така както и самият акт на владение не вменява никакви задължения на собствениците. Принципът е: „Откъде и как съм придобил собствеността си или какво съм решил да правя с нея, не засяга никого, освен мен. Щом не нарушавам законите, моето право на собственост е неограничено и абсолютно.“
Този тип собственост с основание се нарича частна собственост
(от латинското privare — „лишавам от“), защото човекът или хората,
които я притежават, са единствените й господари и са в пълната си власт да не позволяват на другите да я ползват за лична изгода или удоволствие. Макар да се предполага, че частната собственост е естествена и универсална категория, историята и дори праисторията на човечеството и особено историята на неевропейските култури, в които икономиката никога не е играла решаваща роля в живота на обществото, свидетелстват за това, че тя е по-скоро изключение,
отколкото правило. Освен частна собственост съществуват още:
самостоятелно създадена собственост, която е изключително резултат на труда на нейния собственик; ограничена собственост, която изключва задължението да се помага на ближния; функционална, или
лична собственост, която включва оръдията на труда или обекти на ползване; обществена собственост, която се владее колективно от група хора, като например в израелските кибуци.
Нормите, според които обществото функционира, формират характера на неговите членове („социален характер“). В

86
индустриалното общество те са: желанието да придобиваш собственост, да я запазиш и умножиш, т.е. да печелиш, а на собствениците се гледа с възхищение и завист като на по-висши същества. Голяма част от хората обаче не притежават никаква реална собственост като капитал и средства за производство. Тогава възниква въпросът: как могат те да задоволяват или да потискат страстта си да придобиват и да притежават собственост; или как могат да се чувстват собственици, когато на практика не притежават собственост?
Разбира се, отговорът сам се налага в съзнанието ни: дори и онези, които не притежават значима собственост, все пак притежават
нещо и милеят за скромните си спестявания така, както капиталистите — за своите богатства. Също както едрите собственици, бедните с маниакална последователност се стремят да запазят и малкото, което притежават, и да го умножават, макар и с нищожно малки постъпления (като икономисват оттук-оттам жалки стотинки).
Но най-голямото удоволствие не е да владееш материални блага,
а живи същества. В патриархалното общество и най-жалкият бедняк от мъжки пол се преживява като собственик — по отношение на жена си, на децата си, на домашните животни и добитъка, чувствайки се пълновластен господар. Поне за мъжа в патриархалното общество сдобиването с много деца е единственият начин да владее хора, като влага малък капитал и не полага никакви усилия. Като се има предвид, че цялата тежест около раждането и отглеждането на децата носи жената, трудно може да се оспори, че създаването на деца в патриархалното общество е свързано с жестока експлоатация на жените. На свой ред обаче и майките имат своята форма на собственост — децата, докато са малки. Така се получава един безкраен, омагьосан кръг: съпругът експлоатира жена си, тя —
малките деца, а възмъжавайки, момчетата се присъединяват към възрастните мъже и също започват да експлоатират девойките и така до безкрай.
Хегемонията на мъжа в патриархалното общество е продължила приблизително шест или седем хилядолетия и все още е разпространена в изостаналите страни сред бедните класи. Тя обаче постепенно отслабва в по-развитите общества, защото с
Повишаването на жизнения стандарт еманципирането на жените,

87
децата и младежите се засилва. С какво ще удовлетворяват своята страст да придобиват, запазват и умножават собственост обикновените хора в силно развитите индустриални общества, след като старомодният патриархален тип собственост над хора постепенно отмира? Отговорът е: като разширяват сферите си на собственост,
включвайки в тях приятелите си, любовните партньори, здравето,
пътуванията, произведения на изкуството, Бог, собственото си Аз.
Макс Щирнер дава сполучлива представа за пристрастеността на буржоазията към собствеността. Хората се превръщат във вещи и взаимоотношенията им придобиват характер на притежание.
„Индивидуализмът“, който в положителния си смисъл означава освобождение от социалните вериги, в отрицателен смисъл означава
„самопритежание“, т.е. правото и задължението да посветиш цялата си енергия на каузата на личния успех.
Аз-ът е най-значимият обект, към който е ориентирано чувството ни за собственост, тъй като Включва много неща:
собственото тяло, собственото име, общественото ни положение,
всичко, което притежаваме (включително и знанията), представата,
която имаме за себе си, и образа, които искаме да си създадем в очите на другите. Аз-ът е комбинация от реално съществуващи качества като знания и умения, както и някои въображаеми качества, които си приписваме. Съществено е не толкова съдържанието на Аз-а, а фактът,
че Аз-ът се приема за нещо, което всеки от нас притежава, и това
„нещо“ е в основата на чувството ни за самоличност, на самосъзнанието ни.
Като разглеждаме Въпроса за собствеността, не бива да забравяме, че основният тип отношение към собствеността,
разпространен през XIX в., започва постепенно да изчезва след
Първата световна война и в наши дни е рядкост В миналото хората ценяха всичко, което притежават, пазеха го и го употребяваха до последна възможност. На пазара се предлагаха трайни изделия и може би затова за XIX в. много подхожда девизът: „Всичко старо е прекрасно!“ Днес се набляга на консумацията, а не на запазването на придобитото, затова масово се купуват изделия за еднократна употреба. Независимо дали човек купува лека кола, дреха или домакински уред, след като го ползва известно време, изделието му омръзва. Гледа да се освободи от „старата вещ“ и да се сдобие с най-

88
новия модел. Придобиване → временно притежание и ползване →
изхвърляне (или ако е възможно, изгодна замяна с по-нов модел) →
ново придобиване — това е омагьосаният кръг на консумацията на потребителски стоки. Девизът на днешния ден с пълно основание би могъл да гласи: „Всичко ново е прекрасно!“
Най-поразителният пример за феномена
„съвременен потребителски манталитет“ е може би личният автомобил. Епохата ни с пълно право заслужава да бъде наречена „ера на автомобила“ защото цялата ни икономика се гради около производството на автомобили и животът ни до голяма степен се определя от колебанията в търсенето и предлагането им.
За онези, които имат лека кола, тя е жизнена необходимост; за хората, които още не притежават такава, по-специално в страните от т.нар. социалистически тип, колата е символ на щастие. Очевидно обаче човек не се привързва дълбоко и трайно към своята лека кола,
по-скоро това е нещо като мимолетна любовна връзка, защото собствениците често сменят колите си. След две години, дори само след една, „старата кола“ омръзва на притежателя си и той започва да търси възможност да направи „изгодна сделка“ с цел получаване на ново возило. Цялата сделка — от оглеждането на колите до покупката
— прилича на игра, в която надлъгването понякога е основен елемент,
а сключването на „изгодна сделка“ доставя поне равна, ако не и по- голяма радост, отколкото крайната награда — новият-новеничък последен модел в гаража.
Няколко фактора трябва да се вземат под внимание, за да се разреши загадката, която поставя крещящото на пръв поглед противоречие между привързаността на собствениците към техните автомобили и краткотрайния им интерес към тях. Първо, в отношението на собственика към леката му кола има елемент на деперсонализация. Автомобилът не е конкретен предмет, към който притежателят му е привързан, а символ на обществено положение,
разширяване границите на неговата власт Автомобилът е неотменна част на Аз-а, защото, сдобивайки се с лека кола, собственикът всъщност придобива ново Аз, ново самочувствие. Вторият фактор е свързан с това, че когато купува нова кола на всеки две, вместо на всеки шест години например, човек изпитва по-силно тръпката на придобиването. Превръщането на новата кола в твоя собственост е

89
своеобразна „дефлорация“, която внушава усещането за сила и колкото по-често се случва, толкова по-силна е възбудата. Третият фактор се заключава в това, че честата смяна на автомобила увеличава възможността за сключване на „изгодни сделки“ — за извличане на печалба при размяната, — удоволствие, характерно днес както за мъжете, така и за жените. Четвъртият фактор, който е много важен, се изразява в потребността от нови стимули, защото старите бързо омръзват и престават да въздействат Разглеждайки проблема за стимулите в моята книга „Анатомия на човешката деструктивност“, аз разграничавам стимулите на „повишаващи активността“ и „засилващи пасивността“ и предлагам следната формулировка: „Колкото по-силно влияе един стимул върху пасивността, толкова по-често се налага да се променя неговата интензивност и (или) вид; колкото по-силно влияе един стимул върху активността, толкова по-продължително е стимулиращото му въздействие и по-малка е необходимостта от промяна на интензивността и съдържанието му“. Петият и най-важен фактор се изразява в промяната на социалния характер, която настъпи през последните сто години, т.е. преходът от „натрупващ“ към
„пазарен“ характер. Промяната не премахва ориентацията към притежание, но значително я модифицира. (Преходът от „натрупващ“
към „пазарен“ характер е разгледана подробно в VII глава.)
Собственическо чувство се проявява и по отношение на лекари,
зъболекари, адвокати, началници и подчинени. Хората го изразяват,
като казват „моят лекар“ „моят зъболекар“ „моите работници“ и т.н.
Освен собственическата нагласа по отношение на други човешки същества, хората проявяват такава и спрямо предмети, дори спрямо чувства. Да вземем за пример здравето и болестта. Когато обсъждат здравето си с някой, хората го правят с чувство на собственици,
споменавайки за своите заболявания, своите операции, своите
лечения, своите диети, своите лекарства. Те очевидно възприемат дори здравето и болестта като вид собственост Отношението им на собственици към собственото им разклатено здраве е сходно с отношението на акционер, чиито акции губят част от първоначалната си стойност при рязко падащия курс на ценни книжа на фондовата борса.
Идеите, убежденията и дори навиците също могат да бъдат собственост Например човек, който в определен час сутрин яде една и

90
съща закуска, може да се подразни дори от малка промяна в ритуала,
тъй като навикът е станал собственост, чиято загуба застрашава неговата сигурност
Представата за универсалността на притежателния модус може да се стори на мнозина читатели прекалено отрицателна и едностранчива, но тя действително е такава. Исках най-напред да обрисувам преобладаващата социална нагласа, за да създам максимално ясна картина. Има един друг елемент обаче, който може да й придаде известно равновесие, и това е една нова, засилваща се нагласа у младото поколение, която доста се различава от тази на по- старите поколения. Сред част от днешните младежи откриваме модели на потребление, които не са скрити форми на придобиване и притежание, а израз на спонтанна радост от това, че могат да постъпват така, както искат, без да очакват нищо „трайно“ в замяна.
Тези млади хора пътуват на големи разстояния, често при трудни условия, за да слушат музиката, която обичат, да посетят местата,
които искат да видят, или да се срещнат с хората, които харесват Дали целите им са толкова значими, колкото мислят, е друг въпрос; дори да не са достатъчно сериозни, целеустремени или подготвени, тези младежи се осмеляват да бъдат самите себе си и не се интересуват какво получават в замяна или какво могат да задържат Освен това изглеждат много по-искрени от старото поколение, макар често да са по-наивни във философско и политическо отношение. Не „лъскат“
постоянно собственото си Аз, за да бъдат желан „обект“ на пазара. Не бранят имиджа си с волни и неволни лъжи; не хабят енергията си, за да потискат истината, както правят повечето хора. И често впечатляват с откровеността си по-възрастните, които тайно им се възхищават,
задето се осмеляват да гледат истината право в очите. Сред тях има групи с политическа и религиозна ориентация във всякакви нюанси,
но има и много хора без идеология или доктрина, които просто са в
„процес на търсене“. Те може би още не са намерили цел, която да осмисли живота им, но се стремят да останат верни на себе си, вместо да притежават и да консумират.
Този положителен елемент в картината има нужда от уточняване. Мнозина от същите тези младежи (броят им забележимо намалява от края на 60-те години) не са направили крачката от
„свободата от…“ към „свободата да…“. Те просто се бунтуват, без да

91
се опитват даже да открият цел, към която да се стремят, ако не броим,
разбира се, целта да се освободят от ограниченията и зависимостта.
Девизът им — както и този на буржоазните им родители — е „Всичко ново е прекрасно!“ и те развиват почти патологична липса на интерес към всяка традиция, включително към идеите, плод на най-великите умове на човечеството. Обхванати от своеобразен наивен нарцисизъм,
те вярват, че могат сами да открият всичко, което си струва да бъде открито. В основата си техният идеал е да запазят неподправеното си детско отношение към света и автори като Маркузе бързо предложиха съответната идеология, според която връщането към детството — а не приближаването към зрелостта — е крайната цел на социализма и революцията. Те са щастливи, докато са достатъчно млади, за да останат в това състояние на еуфория; за мнозина от тях обаче този период приключва с жестоко разочарование, без да им създаде никакви твърди убеждения, нито някакъв вътрешен личностен център.
Те често свършват като отчаяни и апатични хора или като фанатици,
обсебени от жажда за разрушение.
Разбира се, не всички, които таят големи надежди, остават разочаровани, но за съжаление, броят им не може да бъде определен.
Доколкото зная, достоверни статистически данни или обосновани преценки няма, но дори да имаше, да се даде точна личностна характеристика на тези индивиди едва ли би било възможно. Днес милиони хора в Америка и Европа се опитват да се докоснат до традицията и да влязат в съприкосновение с мъдреци, които могат да им посочат пътя. В голямата си част обаче доктрините и учителите или са фалшиви, или са опорочени от рекламната шумотевица и финансовите интереси и престиж на съответния „гуру“. Въпреки измамата, някои могат да извлекат истинска полза от подобни методи;
други пък ги прилагат, без каквито и да било сериозни намерения за духовна промяна. Само подробният количествен и качествен анализ на новите вярващи обаче би могъл да покаже какъв брой лица принадлежат към всяка от двете групи.
Лично аз смятам, че младите хора (и някои от по-възрастните),
които сериозно се стремят да променят облика на живота си, като заменят притежателната нагласа с битийна, не са само отделни индивиди. Убеден съм, че доста голям брой групи u отделни личности се стремят към битийна ориентация, изразявайки новата тенденция,

92
противостояща на притежателната нагласа на мнозинството, и техният пример е исторически значим. Не за пръв път в историята малцинството показва посоката, в която ще поеме историческото развитие. Наличието на това малцинство дава надежда за общата промяна на нагласата от притежание към битие. Надеждата става още по-реална, като се има предвид, че някои от факторите, направили възможна появата на тази нова нагласа, са практически необратими исторически промени: разрушаването на патриархалното господство над жените и на родителската власт над младите. Докато политическата революция на XX в. — Руската революция — се провали (още е рано да правим преценки за крайния резултат на
Китайската революция), увенчалите се с успех революции през нашия век, въпреки че са още в началните си фази, са: еманципацията на жените и на децата и сексуалната революция. Принципите им са проникнали в масовото съзнание и с всеки изминал ден старите идеологии изглеждат все по-нелепи.
[1]
Книгата на Р. X. Тони „Алчното общество“ — The Acquisitive
Society (1920), си остава ненадмината, що се отнася до разбирането на съвременния капитализъм и възможностите за социална и личностна промяна. Статиите на Макс Вебер, Брентано, Шапиро, Паскал,
Зомбарт и Краус също съдържат фундаментални прозрения за влиянието на индустриалното общество върху личността. — Бел. а.
↑

93

Изтегляне 1.87 Mb.

Сподели с приятели: