Внушено е във финалното двустишие, което играе ролята на поанта – завръщането към свидното, към родното е бленувано, но неосъществимо...
Реторичното обръщение във финала извежда на преден план „скритите вопли” – метафора, която внушава безутешност. Образите на „майка и родина” се сливат...
Изгубил връзката си със света на патриархалното, с най-свидните за него хора, лирическият Аз губи и чувството си за принадлежност към родината, превръща се в „печален странник”, обрича се на самота и безутешно страдание.
- бленуваното, но невъзможно завръщане на "печалния странник" в Дебеляновата елегия, чийто образ е най-близък до този на "скитника (...) злочестен" от Ботевата елегия "Майце си", в духа на Романтизма