Да-спечелим-приятели-и-да-влияем-на-другите

изведнъж, за мое най-голямо смайване, връхлетяхме върху блюстителя на закона в цялото му величие, възседнал дорест кон. Рекс тичаше напред право към полицая.
Бях загазил. Знаех си го. Затова не чаках полицаят да заговори. Изпреварих го. Казах: „Господин полицай, хванахте ме натясно. Виновен съм. Нямам никакво алиби, никакво извинение. Миналата седмица ме предупредихте, че ако изведа кучето отново без намордник, ще ме глобите.”
„Е, хайде – отвърна меко полицаят, - знам, какво изкушение е да се пусне такова малко куче да потича, когато няма хора наоколо.”
„Разбира се, че е голямо изкушение – възразих аз, - но е нарушение на закона.”
„Е, такова малко куче на никому няма да навреди – заспори с мен полицаят.
„Не, но може да убие някоя катеричка.”
„Е, хайде, вземате нещата прекалено насериозно. Ще ви кажа какво ще направим. Оставете го да се скрие отвъд хълма, където няма да го виждам, и да забравим цялата работа.”
Като всеки човек, полицаят искаше да се чувства важна личност и когато започнах да се самоохулвам, единственият начин, по който можеше да подхрани самоуважението си, беше щедро да прояви снизхождение.
Ако се бях опитал да се защитавам? Всъщност вие спорили ли сте някога с полицай?
Но вместо да се хвърля в схватка с него, признах, че е напълно прав и че аз греша. Признах го веднага, открито и доброволно. Историята завърши благополучно – аз взех неговата страна, а той – моята. Едва ли самият лорд Честърфийлд би могъл да бъде по-благосклонен от този конен полицай, който само седмица по-рано ме бе заплашил с цялата тежест на закона.
Ако знаем, че така или иначе ще ни мъмрят, не е ли много по-добре да изпреварим и да се саморазкритикуваме? Не е ли по-лесно да слушаме собствената си самокритика, отколкото обвиненията от чужди хора?
Кажете за себе си всички обидни неща, които знаете, че другия си мисли за вас и възнамерява да изрече – кажете ги, преди той да е имал възможност да ги каже. Шансовете са сто към едно, че другия ще заеме великодушна и отстъпчива линия на поведение и греховете ви ще бъдат омаловажени, както случая с мен, Рекс и конния полицай.
Фердинанд У. Уорън, художник на реклами, използва подобна тактика, за да спечели благоразположението на един капризен и сприхав клиент.
„Когато рисуваш за реклами и публикации, важно е да бъдеш много точен”, обясни господин
Уорън и ни разказа историята си.
„Някои художествени редактори искат поръчките им да бъдат изпълнявани незабавно и в такива случаи могат да станат дребни грешки. Познавам един художествен редактор, комуто винаги доставяше голямо удоволствие да намира недостатъци в дребни неща. Често съм излизал отвратен от кабинета му не заради критиките, а заради начина, по който напада хората. Неотдавна му свърших една спешна работа и той ми се обади да отида незабавно при него. Каза, че нещо не е наред. Когато отидох, заварих точно каквото очаквах – и от каквото се страхувах. Седеше враждебен и злорад, готов да се впусне в критики. Започна да ми се кара защо съм направил така и така. Това беше възможност да проявя самокритичността, за която говорихме тук. И така, аз заговорих: „Господин еди-кой-си, ако това, което казвате, е вярно, грешката е моя и за нея няма никакво извинение. Рисувам за вас достатъчно отдавна, за да не мога да си позволя да я допусна. Срамувам се от себе си.”
Той моментално започна да ме защитава: „Да, така е, но в края на краищата, това не е сериозна грешка. Това е само ..”
Аз го прекъснах: „Всяка грешка струва пари и винаги дразни.”
Той се опита да ме прекъсне, но аз не му позволих. Забавлявах се чудесно. За пръв път през живота си се самокритикувах – и много ми харесваше.
„Трябваше да бъда по-внимателен – продължих аз. – Вие постоянно ми възлагате работа и заслужавате най-доброто. Затова ще направя рисунката наново.”
Не! Не! – запротестира той – Дума да не става да си правите този труд.” Похвали работата ми, увери ме, че иска само малка промяна и че дребната ми грешка няма да струва никакви пари на

Изтегляне 1.33 Mb.

Сподели с приятели: