Да-спечелим-приятели-и-да-влияем-на-другите

„В съда настъпи тишина – разказа господин С. пред един от курсовете ми. – Температурата в залата сякаш падна под нулата. Бях прав. Съдията Х грешеше. Аз му го бях казал в очите. Но това направи ли го по-дружелюбен? Нищо подобно. Аз все така съм убеден, че законът тогава беше на моя страна. Знам също, че пледирах по-добре от всеки друг път. Но не убедих съда. Направих огромна грешка, като казах на един много ерудиран и прочут човек, че греши.”
Малко хора се подчиняват на логиката. Повечето от нас са необективни и пълни с предразсъдъци, тровени от предубеждения, ревност, подозрения, страх, завист и гордост. Повечето хора нямат никакво желание да променят своето отношение към религията, прическата си, комунизма или любимата си кинозвезда. Затова, ако имате склонността да казвате на хората, че грешат, всяка сутрин преди закуска прочитайте следващия абзац. Той е от поучителната книга на Джеймс Харви
Робинсън „Формирането на интелекта”:
„Понякога установяваме, че променяме становището си без всякаква съпротива или силни емоции, но ако ни кажат, че грешим, става ни неприятно от това обвинение и нахлузваме бронята.
Крайно хаотично формираме убежденията си, но се изпълваме с гняв към онзи, който поиска да ги обори, да ни лиши от тях. Очевидно,скъпи са ни не самите идеи, а самоуважението ни, което е застрашено.....
Думичката „мой” е най-важната за хората и разумното съобразяване с нея бележи началото на мъдростта. Тя има една и съща сила, независимо дали става въпрос за „моята” вечеря, „моето” куче,
„моята” къща, „моя” баща, „моята” страна, или „моя” Бог. Възнегодуваме не само при обвинението, че часовникът ни не е точен или че колата ни е амортизирана, но и от факта, че представите ни за каналите на Марс, за произношението на името Епиктет, за ползата от салицила или за времето на царуването на Сарон I подлежат на преразглеждане. Искаме да продължим да вярваме в това, което сме свикнали да възприемаме като истина, и негодуването, което се надига, когато се постави под съмнение убедеността ни в нещо, ни кара да търсим всякакви оправдания в наша подкрепа. В резултат на това повечето така наречени обноски се състоят в търсене на аргументи да защитим онова, в което вече вярваме.”
Видния психолог Карл Роджърс пише в книгата си „Изграждане на личността”:
„Установих, че е много ценно, когато мога да си позволя да разбера другия. Може да ви се стори странна формулировката ми. Оправдано ли е да си позволяваме да разберем другия? Според мен, да.
Първата ни реакция на повечето изказвания, които чуваме от други хора, е да ги преценим, а не да ги разберем. Когато някой изрази чувство, отношение или убеждение, склонни сме почти незабавно да реагираме с „това е правилно” или „това е глупаво”, или „това е ненормално”, „това неразумно”,
„това е неточно”, „това е грозно”. Много рядко се опитваме да разберем точно какво означава казаното за другия човек.”
Веднъж наех дизайнер да декорира с драперии дома ми. Когато пристигна сметката, бях ужасен.
Няколко дни по-късно мина една приятелка и видя драпериите. Стана дума за цената и тя възкликна с нотка възмущение: „Какво? Та това е пладнешки грабеж!”
Истина ли беше това? Да, тя казваше истината, но малцина с удоволствие чуват истината, когато засяга собствената им преценка. И така, като всеки човек, аз се опитах да се защитя. Изтъкнах, че най-доброто в крайна сметка е най-изгодно, че човек не може да очаква да получи качество и художествена стойност на цените на уличната сергия и така нататък.
На следващия ден намина друга приятелка, възхити се от драпериите, побъбри възторжено за тях и заяви, че много би й се искало да може да си позволи такова изключително творение в своя дом.
Моята реакция беше съвсем различна: „Е, да си кажа право, и аз самият не мога да си ги позволя.
Платих твърде много за тях. Съжалявам, че ги поръчах.”
Когато грешим, можем да го признаем пред себе си. И ако се отнасят към нас внимателно и тактично, можем да го признаем и пред другите и дори да се гордеем с искреността и откритостта си.
Но не и някой да се опитва да ни натяква неприятната истина в гърлото.
Хорас Глийли, най-прочутият редактор в Америка по време на Гражданската война, е яростен противник на политиката на Линкълн. Той смята, че може да накара Линкълн да капитулира

Изтегляне 1.33 Mb.

Сподели с приятели: