Глава 20 - ДАВИД - ЧОВЕКЪТ ПО БОЖИЕТО СЪРЦЕ

Глава 20 - ДАВИД - ЧОВЕКЪТ ПО БОЖИЕТО СЪРЦЕ

В тази последна глава ще обобщим факторите, които могат да ни обрисуват Давид като човек по Божието сърце. Но това няма да означава, че ние просто ще повторим вече разгледаните неща. Ще се впуснем малко по-надълбоко в богатството на Словото и ще намерим още бисери на истини, за да ги прибавим към своето духовно богатство.

Десетина години преди Давид да се роди, Бог каза на Саул чрез пророк Самуил: „Но сега царството ти няма да трае; Господ си потърси човек според сърцето Си и него определи да бъде княз над людете Му, понеже ти не упази онова, което Господ ти заповяда" (1 Царе 13:14). Няма нужда да гадаем какво означава изразът „човек според сърцето Си". Обръщайки се към юдеите в антиохийската синагога, Павел даде следната дефиниция: “И него (Саул) като отмахна, издигна им за цар Давид, за когото свидетелствува, казвайки: „Намерих Давид, Есеевия син, човек според сърцето Ми, който ще изпълни всичката Ми воля” (Деяния 13:22). Този именно е ключът: който ще изпълни всичката Ми воля!

В сърцето на християнина, който е посветил себе си на Господа, има копнеж да угоди на своя Създател. Но как ще стане това? В Псалм 89:20 ние имаме отговор в думите: „Намерих слугата Си Давид; със святото Си миро го помазах". Думата „слугата" тук е от голямо значение. Тя означава: „работник, земеделец, ратай, роб". По същество Давид беше такъв пред Бога. Той беше Божи роб, вършещ всичко, кости Бог искаше от него.

Външното послушание обаче не прави някого „човек според Божието сърце". Човек, притиснат от закона, може да се подчиниш поради страх от последствията, но има нужда от нещо повече, което да угоди на Бога. Преди послушанието трябва да бъде налице факторът на вярата. Ние не се покоряваме с охота на човек, на когото не вярваме или не се доверяваме. Трябва да имаме правилно понятие и познание за Бога, ако искаме да Му се покоряваме. Този бе ключът на Давидовото послушание.

Ние четем за Енох в Евреи 11:5-6: „С вяра Енох бе преселен, за да не види смърт и не се намираше, защото Бог го пресели; понеже преди неговото преселване беше засвидетелствувано за него, че е бил угоден на Бога. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които Го търсят." Така става ясно, че истинската вяра в Бога предхожда послушанието, понеже без вяра ние не можем да Му угодим.

Трябва да разгледаме този предмет още по-надълбоко, защото повечето хора казват: „Вярвам, че има Бог". Но за някои Той е „онзи човек горе”. За други Той е Същество, Което е по-велико и възвишено от човека. За трети, той е Онзи Бог, Който управлява Вселената, но Той не е Този Бог, Който управлява и нашия живот. За някои от нас Той е Богът, Който ни даде с велика мощ Господ Исус Христос като Спасител и ни е спасил чрез Него; но това означава ли, че нашата благодарност се изразява в пълно и доброволно послушание? Ние не можем да повярваме истински в Бога на Библията, ако Той не стане все и во все за нас.

Бог възнаграждава всички, които Го търсят старателно, което означава нещо много повече от едно преминаване през стереотипната форма на служение. Ние искаме Той да бъде удовлетворен от нас.

Единадесета глава на Посланието до евреите казва относно послушните на вярата, включително и Давид: „И какво повече да кажа? Защото не ще ми стигне време да приказвам за Гедеон, Варак, Самсон и Ефтай, за Давид още и Самуил, и пророците, които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове, угасваха силата на огъня, избягваха острото на ножа, оздравяха от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски" (ст.32-34). Такъв човек бе Давид чрез своята вяра.

Вярата и послушанието не са синонимни понятия, но ние не можем да ги разделим, защото се допълват много тясно едно с друго. Яков показва това много ясно, когато казва: „Ти виждаш, че вярата действуваше заедно с делата му и че от делата се усъвършенствува вярата" (2:22). Това бе казано за Авраам, но то може да бъде казано и за други като Авраам. При Давид също вярата бе изразена в дела. И чрез тези дела неговата вяра бе усъвършенствувана.

Има и друг фактор, свързан с въпроса за послушанието. Налице е не само фактът, че вярата предшествува послушанието, но и едно сърдечно отношение на смирение, което е пряко свързано с вярата и послушанието. На това се научи Самуил, когато потърси човек, който да заеме мястото на Саул. Той срещна Елиав и помисли в сърцето си, че той е човекът, който ще бъде Саулов наследник. Господ обаче го коригира с думите: „Не гледай на лицето му, нито на високия му ръст, понеже съм го отхвърлил; защото не е както гледа човек, понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце" (1 Царе 16:7).

Като знаем това, ще можем да разберем защо Давид, въпреки своите грешки, би могъл все още да бъде мъж по Божието сърце. Въпреки своите недостатъци и грях, вътрешното разположение на Давид бе такова, че Бог можеше да влиза в контакт с него и да го доведе до състояние на разкаяние, да възстанови общението Си с него и да работи чрез него. Това бе възможно само поради факта, че Давидовото сърце търсеше правда у Бога. Давид се научи да не уповава на плътта. Същевременно той се научи чрез Божията благодат, преминавайки през различни падения, да уповава на Бога и Му отдава правото да упражнява пълен контрол над живота му.

Тези три понятия трябва да бъдат съхранявани пред очите ни, като имаме предвид, кое направи Давид мъж по Божието сърце. За неговия живот вярата бе основна, неговото сърдечно отношение бе дълбоко смирение, към които се прибави и послушанието. Неговото смирение му помогна да разбере, че сам по себе си той е нищо. Само чрез Бога той би могъл да изпълни Божията воля. Той се остави на Божието благоразположение, за да може Бог да упражнява волята Си чрез него.

Ние трябва непрекъснато да спазваме принципа на апостол Павел, залегнал в 1 Коринтяни 1 гл., по отношение на онези, които са призовани от Бога. Не се призовават мнозина мъдри по плът, нито силни такива, нито благородни такива. Бог е избрал простите неща на света, за да обърка мъдрите и е избрал слабите неща на света, за да обърка силните. Бог е избрал онова, което светът презира, да, и онова, което го няма, за да унищожи онова, което го има. Вяра без смирение няма да доведе до истинско послушание.

Давид прояви своето смирение по различни начини. Ние видяхме в началото на нашето изучаване живота на Давид, че макар да бе коронясан за цар, той не потърси начин да защитава правата си, но остави да бъде управляван от човека, когото Бог бе отхвърлил. Това бе истинско смирение. Той постъпи така, както ни съветва нашият Господ в Евангелието на Лука 9:23. Давид „се отрече от себе си", кръста си и последва своя Бог. Познанието на Давид за Бога бе изпитано и неговата вяра в Бога бе проверена още като малко овчарче. Когато мечки и лъвове идваха към стадото, Давид ги побеждаваше с вяра в Бога и сила, дадена му от Създателя.

Давидовата смелост се основаваше на познанието на Бога. Давид показваше ненакърнима почит към Бога. Дръзновението му бе резултат от личното му и тясно общение с Господа. Давид научи през своята епоха истината, изразена от апостол Павел във Филипяни 3:10: “За да позная Него, силата на Неговото възкресение”. Той вярваше, че никой не е достатъчно силен, за да конкурира Бога. После, когато чу самохвалствата на Голиат, Давидовото дръзновение в името на Бога излезе на преден план. Когато брат му го сгълча, Давид попита: „Няма ли причина?" (1 Царе 17:29). Неговите вяра и дела вървяха заедно, и се изявиха, защото той не бе горделив и себелюбив. В убийството на Голиат ние съзираме Давидовата вяра, смирение, смелост и разбира се, послушание към Бога. Бог би могъл да унищожи Голиат и без човешка помощ, но Бог бе предпочел да действува чрез човеци, които се смиряват пред Него и са доброволни инструменти за изпълнение на Неговата воля.

Давид бе научил какво значи да предаде пътя си на Господа, да Му се довери и да види как Той реализира това.

Постъпвайки като Давид, ние установяваме, че „ако и да живеем в плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога и пленяваме всеки разум да се покорява на Христос" (2 Коринтяни 10:3-5). Такава бе вярата на Давид; такъв бе неговият живот. Той вярваше във всемогъщата сила на Бога, уповаваше на Бога и позволяваше на Бога да го употребява. Той вършеше неща, които бяха невъзможни за обикновените човешки сили, защото помнеше, че битката е Господна, а не негова. Днес ние търсим такъв човек: „Защото очите на Господа се обръщат насам-натам през целия свят, за да се показва той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към него" (2 Летописи 16:9).

Имаше аспекти в Давидовия живот, които са предобразни за Христос. Много от псалмите, написани с помощта на богатия опит на Давид, са също пророчески изявления за Христос. Ние виждаме не на едно място Христовия живот, описан в тези боговдъхновени химни.

Становището, характеризиращо нашия Господ, е дадено във Филипяни 2:6-8: “Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на себе си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири себе си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст". Нашият Господ не търсеше Своята воля, а волята на Отца.

Макар Христос да участвуваше в Триединния Състав на Божеството, Той не изтъкваше правата Си, идвайки на нашата Земя, а смири Себе Си. Давид прояви същото в своя живот в това, че макар по право да бе цар, той не прие тези законни права. Пред изгледите на популярността той предпочете смирението от сърце. Макар да бе смятан за народен герой, където и да бе изпращан, той се обхождаше мъдро. Той бе обикнат от царската дъщеря Михала и бе уважаван от враговете на своя народ. Но във всичко това той се обхождаше мъдро. Становището на Давид бе, че Бог ще го направи цар. Това бе работа на Бога и Давид реши да изчака да дойде Божието време.

Когато изучаваме живота на Давид, трябва да възприемем от него в своя речник глагола „чакам". В противовес на неговото чакане ние откриваме голяма доза нетърпеливост и изпреварване на Бога. Господ Исус каза: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци". Такова следване обаче включва „чакане от Него". Смирението на Давид не остана само, понеже бе вкоренено във вяра. То произведе следване и очакване. Давид се съгласи Господ да установи времето, когато ще се качи на престола. Времето, мястото и обстоятелствата на Давидовата коронация бяха в Божиите ръце. Давид не изпревари Божията воля в нито един случай.

Давид не търсеше правата си във време на гонения. Той демонстрираше непрекъснато смирение пред лицето на грозящата го смърт. В критични моменти показваше спокойствие и уравновесеност пред Господа и своите противници. Той повери своя случай на Господа, защото установи, че Бог е неговата сила и защита. Такова бе неговото свидетелство, както видяхме в Псалм 59: „А аз ще пея за твоята сила, да! На ранина високо ще славословя твоята милост; защото ти ми си станал крепост и прибежище в деня на бедствието ми. О Сило моя, на тебе ще пея хваление; защото Ти, Боже, милостиви мой Бог, си крепост моя” (ст.16-17). Същото четем, макар и с различни думи, в Ефесяни 6 гл., където ни се казва да бъдем силни в Господа и чрез Неговата мощ да облечем Божието в се оръжие. Бог е и нашата защита.

Давид се молеше в състояние на паника, страх и съмнение, но достигна до съвършено упование и радостна песен. Вярата е същността на онова, за което се надяваме, свидетелство за невидимото. Такава бе Давидовата опитност, но тя може да бъде и наша.

Победната песен на Давид не бликваше винаги при промяна на обстоятелствата. Често обстоятелствата останаха същите и неговият вик за избавление преминаваше в спокойно чакане от Бога. Мнозина от нас се молят, но не чакат от Бога. Давид два пъти имаше възможността да вземе живота на Саул. От човешка гледна точка по такъв начин неговото време като беглец би свършило. Но всеки миг от Давидовото време бе в Божиите ръце. Давид искаше Бог да има първенствуващо значение в неговия живот и честта да управлява изцяло неговия живот и бъдеще.

Чакането от Бога през изпитателния период на Бога може да бъде Неговата воля и за нас.

Давид бе не само слушател на Божието Слово, но и негов изпълнител. Той не искаше да познае Божията воля формално, а се стремеше да я изпълнява. Как постъпваме спрямо Божията воля? Търсим ли я? Изпълняваме ли я, когато я разберем?

Един управляван живот, е живот, зависим от очистено сърце. Това става ясно от Псалм 25. Дори след смъртта на Саул Давид очакваше от Бога и търсеше Неговата воля. Давид получи пръв привилегията да управлява Юда, но трябваше да чака години наред, преди северните племена да покажат готовност, че го приемат. Този изчаквателен период се оказа за него Божия воля. Давид бе съгласен Бог да дава насоки в неговия живот.

Когато Давид се приближи към края на своя живот, когато призна пред себе си, че не може по човешки да се избави, той се обърна към Бога. Неговото сърце се съкруши и духът му се разкая пред Бога. Той видя себе си в такава светлина, в каквато го виждаше Бог, но и той видя Бога Такъв, Какъвто е, и разбра, че Бог не го е презрял.

Вижте и отношението на Давид към собствените му грехове. Той не стана мъж по Божието сърце, понеже бе безгрешен или безупречен. Той бе мъж по Божието сърце, понеже искаше да върши Божията воля. Когато бе обвинен в пропуски и грехове, някои от които бяха твърде големи, той ги посрещна с открито лице. Той не ги подцени.

Ние често отминаваме с лекота своите грехове, казвайки почти немарливо в края на деня: “Господи, ако съм сбъркал или съгрешил днес, моля те, прости ми”. Бог иска от нас да посрещнем греха като Давид. Така ще стане, ако позволим на Святия Дух да ни контролира. Няма смисъл да се опитваме да избегнем греховете си тогава, когато Бог ги представи пред очите ни. Не трябва да ги подценяваме или да се извиняваме по начина, по който постъпиха Адам и Ева, а да се изправим очи в очи срещу тях, когато Бог ги изправи пред нас.

Давид се съгласи с правотата на Божията ненавист към греха. Когато установим окончателно, че Бог е чист и свят, започваме да съзнаваме колко много ненавижда Той греха.

Давид призна също Божието право да осъжда греха. И когато Бог го наказваше, той каза, че Бог има право да постъпва така.

Той винаги търсеше Божията милост, защото само на основата на тази милост Давид можа да получи прошка и възстановяване. В Псалм 103 той каза: “Не е постъпил с нас според греховете ни, нито е въздал нам според беззаконието ни” (ст.10). Давид изповяда, че заслужава повече от наказанието, което е получил.

Съзерцавайки Божията милост, той каза: “Защото колкото е високо небето от земята, толкова голяма е милостта Му към ония, които Му се боят; колкото отстои изток от запад, толкова е отдалечил от нас престъпленията ни. Както баща жали чадата си, така Господ жали ония, които Му се боят. Защото Той познава нашия състав, помни, че ние сме пръст" (ст.11-14).

Бог мрази греха и го осъжда, но когато хвърля поглед към нас, Той ни гледа със състрадание, защото разбира, че ние сме само пръст. Давид продължава Псалма с думите: „Дните на човека са като трева: като полски цвят, така цъфти. Защото като преминава вятърът над него, и няма го. И мястото му го не познава вече. Но милостта на Господа е от века и до века върху ония, които Му се боят. И правдата Му върху внуците” (15-17).

Тези са някои от изразите, които отронва Давид пред лицето на своя грях. Той осъзна ужасните последици на своите грехове върху другите и това доведе до пълното съкрушаване на сърцето му. Защо други да страдат поради неговия грях? Той се моли и плака 7 дни, докато по същото време малкият му син страдаше за неговия, Давидовия грях.

При друг един случай той отиде пред Господа, докато Израил страдаше, и Го попита защо наказва людете за неговия грях - преброяването на народа. Щом Давид се сблъскваше със споите грехове на съмнение и отпадане или някаква друга форма на грях, той винаги намираше място, където да потърси Бога в тишина и да се върне отново при Него. Когато бе изобличен за своя грях, той бе един сърцесъкрушен човек пред Бога, разкаян в дух.

Едно внимателно прочитане на Псалм 51 ще ни покаже това, защото поради тясната си връзка с Господа Давид можа поне отчасти да почувствува колко много е бил наранен Бог от неговия грях. Разбираме ли колко нараняваме Бога с греховете си? Колко деца са почувствували, след като са съгрешили, че са причинили наранявания на родителите си? Колцина от нас, които сме родители, сме бивали наранявани от грешките на своите деца? Как трябва тогава да се чувствува Бог, когато съгрешаваме, щом като Той е абсолютно чист и свят?

Вижте какво е Давидовото отношение към наказанието. Оттук можем да се поучим много. Когато побягна от Ерусалим по време на Авесаломовия бунт, Давид се смири пред Господа и призна, че Бог го наказва с право. Той погледна на случая като човек, в чието сърце Бог работи и ще направи от него по-добър човек. На преден план излиза пак състоянието на „очакване". Той чакаше по два начина от Бога. Той чакаше времето, когато Бог отново ще го върне на престола. Но той чакаше от Бога и така, както слугата ожида от господаря си. Давид се остави изцяло на Божие разположение.

И накрая - реакцията на Давид спрямо явното намерение на Бога да се грижи за това, на Израилевия престол да има винаги някой от Давидовото потомство. Бог направи вечен завет с него, като каза: “Когато се навършат дните ти и заспиш с бащите си, ще въздигна потомъка ти подир тебе, който ще излезе из чреслата ти, и ще утвърдя царството му. Той ще построи дом за името Ми; и Аз ще утвърдя престола на царството му до века" (2 Царе7:12-13). Бог обеща също, че ще има милост към Давидовото потомство и няма никога да го унищожи напълно. Това обещание включваше и Христос, Чийто произход щеше да бъде от Давидовия дом. Реакцията на Давид бе: „Кой съм аз, Господи Йехова, и какъв е моят дом, та си ме довел до това положение?" Той е все същият непокварен Божи служител, какъвто бе като младеж. Той каза с благодарност на Бога: „Заради Своето Слово и според Своето сърце Ти си сторил всички тия велики дела, за да ги явиш на слугата Си" (2 Царе 7:21).

Последният порив на сърцето му е изразен в следните стихове: „И сега, Господи, Боже, утвърди до века думата, която си говорил за слугата Си и за дома му, и стори, както си говорил. И нека възвеличат името Ти до века, като казват: Господ на силите е Бог над Израил; и нека бъде утвърден пред Тебе домът на слугата Ти Давид. Защото Ти, Господи на Силите, Боже Израилев, откри на слугата Си, като каза: Ще ти съградя дом; затова слугата Ти намери сърцето си разположено да ти се помоли с тая молитва. И сега, Господи Йехова, Ти си Бог, и думите Ти са истинни, и Ти си обещал тия блага на слугата Си; сега, прочее; благоволи да благословиш дома на слугата Си, за да пребъдва пред Тебе до века; защото Ти, Господи Йехова, си говорил тия неща и под Твоето благословение нека бъде благословен до века домът на слугата Ти" (2 Царе 7:25-29). Давид се бе предал изцяло на Бога и каза в действителност: „Господи, ще направя онова, което Ти желаеш". Той се остави на Божие разположение, така че Бог да бъде прославен и името Му да бъде утвърдено по всякакъв начин. Давид призна своето недостойнство, но се остави смирено на Божие разположение, така че Бог да изпълни Своята воля. Давид знаеше, подобно на Павел, че сам по себе си той не представлява нищо. Давид бе научил още истината, която Павел щеше да изрази по един такъв чудесен начин векове по-късно: „Разбираме ли, че сме призовани от Бога да бъдем сънаследници с Христос и да седим на престола заедно с Него не просто през вечността, не просто някога в бъдещето, а - сега! Ние можем да Го възцарим в сърцата си и да живеем победоносно. Но това може да стане само като проявяваме същото отношение, което имаше Давид. Нека посветим живота си на Него и кажем: „Господи, работи в мене. Работи днес!"

Нека възцарим Бога в нашите сърца отсега нататък и до века.