Глава 15 - БОЖИЕТО НАКАЗАНИЕ НАД ДАВИД

Глава 15 - БОЖИЕТО НАКАЗАНИЕ НАД ДАВИД

Давид знаеше, че жънейки своите грехове, той няма да плати цената, определена от съда за тях. Тази цена бе платена от Христос. Затова, когато някой човек повярва или се довери на Христос за спасение, „няма вече осъждение за греха на онези, които са в Христос Исус". Наказващата Божия ръка цели да очисти живота, но никое наказание не би могло да премахне вината на греха. Наказанието е за онези, които са станали вече Божии чада чрез вяра в Христос. В Евреи 12:6-7 ние четем; „Защото Господ наказва този, когото люби и бие всеки син, когото приема. Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?" Божията ръка, наказваща Давид, бе ръката на благословението. Нейната цел бе да предпази Давид от изпадането за втори път в такъв грях и да му напомня постоянно, че каквото посее човек, това и ще пожъне.

Двете водещи теми в Библията са „грях и благодат". Всяка тема се проследява до нейния източник. Грехът се проследява до Адам. Наследената от нас зла природа е от него. Благодатта се проследява до Бога и е част от Неговата природа. По природа човек с склонен да обича, но това е егоистична любов, която иска всичко за себе си. Това е притежателна и субективна любов. Божията любов с обективна. Бог предлага всичко, което има на теб и на мен, и на всички други, стига само да искаме да го получим.

В този Давидов грях ние виждаме колко разпалена е старата природа в човека, без значение дали човек е вярващ в Христос, или не е. В този случай ние виждаме също Божията благодат и как Бог се отнася към човека чрез Своята благодат. Тези две теми се илюстрират непрекъснато в Библията и намират отражение и различни лица. Между тези два предмета - грехът от една страна и благодатта от друга - се осъществяват всички взаимоотношения между Бога и човешките души.

Грехът на човека - във всичката му грозота - едва ли може да бъде показан по-ясно, отколкото в случая с Давид. Той бе човек по Божието сърце, но падна толкова ниско, колкото би могъл да падне всеки човек. Божията благодат обаче предизвика такова дълбоко покаяние, че Давид намери прошка и възобновление. Това бе противоположно на Саул, който сякаш бе отхвърлен за по-безобидно нарушение на закона. Всъщност, той отхвърли Божията благодат, която бе единственото средство за неговото възобновление.

Божията благодат не оставя никакво място за преднамерено съгрешаване. Ние не трябва да мислим, че след като Бог е простил на Давид, можем доброволно и съзнателно да съгрешаваме и Той ще ни прощава всеки път и навсякъде, възвръщайки ни към общение и служение. Давид знаеше опасността от това, затова се молеше: „Още и от гордост предпази слугата Си: да ме не завладее; тогава ще бъда непорочен и ще бъда чист от многото престъпления” (Псалм 19:13). Не бива да злоупотребяваме с Божията благодат и да я превръщаме в слободия. Нека се активизираме, като помним, че Бог, Който прости на Давид и го очисти, ще очисти и всички нас от всяка неправда, ако изповядаме като него греховете си и станем отново чисти.

Давид се зарадва в прощението на греховете. Той писа: “Блажен оня, чието престъпление е простено, чийто грях е покрит. Блажен оня човек, комуто Господ не вменява беззаконие и в чийто дух няма измама" (Псалм 32:1-2).

Понякога смятаме определението “блажен" за синоним на “щастлив", но не бива да го ограничаваме до ежедневното му значение в наше време, което твърде се е обезценило. Истинско щастие на една душа идва при човека, чийто грях е простен и очистен, и комуто Господ не го вменява за безчестие. Разказът е ясен: това, за което пише Давид, е негова лична опитност, при която Бог му бе простил напълно. Грехът не му беше вменен за такова безчестие, което да изискваше неговата смърт.

Както видяхме в предходната част на нашето изследване, докато Давид мълчеше, костите му бяха овехтели поради ежедневните му стенания. Цяла година той бе мълчал за големия си грях, но това се отрази върху неговото тяло. Той усещаше как Божията ръка тегне над него нощем и денем. Това бе достатъчно свидетелство, че той бе все още Божие чадо - „Защото Господ наказва този, когото люби и бие всеки син, когото приема" (Евреи 12:6). Бог се отнесе към Давид като към свой любим син, затова той усети тежестта на Божията тояга.

Докато Давид живееше далече от разкаянието, Бог не го оставяше на мира. Може би сме виждали хора, които продължават да грешат и това като че ли не безпокои нито съвестта им, нито пък другите им държат сметка за това. А то може да бъде сигурен белег, че те никога не са били родени от Бога. Тук обаче трябва да бъдем много внимателни, защото не можем да видим сърцата на хората. Може да виждаме на публично място усмихнати лица, но този мъж или тази жена да са в частния си живот с обременени от грях сърца. Но Давид каза: “Признах греха си пред Тебе и беззаконието си не скрих. Рекох: Ще изповядам на Господа престъпленията си и Ти прости вината на греха ми" (Псалм 32:5-6). После той коментира скръбта, която идва на нечестивите.

Посланието към евреите, 12 гл. е ключова в това отношение. Едно от наставленията, което намираме там, е: „Сине мой, не презирай наказанието от Господа, нито да отслабваш, когато те изобличава Той; защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема". Ако търпите наказание, „Бог се обхожда с вас като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?" (ст.5-7). Разбира се, наказващата ръка на любящия Небесен Отец е нещо съвсем различно от осъждението на един Свят Бог. Като нравствен Ръководител на нас, вярващите, Бог се занимава с нас, като ни управлява. Прощавайки ни вечните последици от нашите грехове в Христос, Бог постъпва с нас по правен начин или от позицията на Вечен Съдия. Но наказвайки ни и допускайки да пожънем онова, което сме посели в този живот, макар и като вярващи, Бог действува спрямо нас като Управител.

Една добра илюстрация на това намираме в 11 гл. на Първото послание до коринтяните. В ст. 29-32 апостол Павел разказва за някои, които са идвали на Господна вечеря и са участвували в нея по такъв начин, че да предизвикат осъждение на самите себе си. Ето думите: „Защото, който яде и пие, без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждение на себе си. По тая причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста и са починали. Но ако разпознавахме (т.е. съдехме или изпитвахме) сами себе си, не щяхме да бъдем съдени. А когато биваме съдени (т. е. изпитвани от Бога) от Господа, с това се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света."

Бог прощава на Своите люде, но дава ясно да се разбере, че ненавижда греха. Той ни учи да мразим греха, като ни оставя да вкусим горчивия му плод.

Псалмистът бе разбрал това, защото писа в Псалм 99:8: „Господи, Боже наш, Ти си ги слушал; Ти си им бил Бог - Опростител, макар и Мъздовъздател за делата им". Думата „делата" има смисъл в този пасаж на „лоша практика" или „злодеяния". Макар Божиите люде да получават прошка за греховете си, те все още усещат последиците от греховете в ежедневния си живот.

Това е илюстрирано за нас в Изход 32 гл. Там ние научаваме, че израилтяните накараха Аарон да направи златен телец за тях, на който почнаха да се кланят. Бог искаше да ги унищожи, но Мойсей се застъпи за тях. В отговор на Мойсеевата молба „Господ се разкая за злото, което бе казал, че ще направи на людете Си" (ст.14). Макар да не бяха съвсем унищожени, те понесоха последиците на своето идолопоклонство, защото научаваме: „Така Господ порази людете, загдето направиха телето, което Аарон изработи" (ст.3).

Още една илюстрация на тази истина намираме в живота на Мойсей и Аарон. Двамата бяха добри мъже, но към края на земното си пребиваване те съгрешиха по такъв начин, че Бог каза: „Понеже не Ме вярвахте, за да Ме осветите пред израилтяните, затова вие няма да въведете това общество в земята, която им давам" (Числа 20:12). Това се повтаря относно Аарон и в ст.24: „Аарон ще се прибере при людете си, защото няма да влезе в земята, която съм дал на израилтяните, понеже не се покорихте на думата Ми при водата на Мерива". Това бе времето, когато Аарон и Мойсей удариха скалата, вместо да проговорят, обръщайки се към нея, както им бе казал Бог.

Бог им прости напълно, но за тяхно добро, като Негови чада, те бяха наказани да не влязат в Ханаан. Това бе направено така, че онези, които щяха да дойдат след тях, да разберат, че Бог не подценява и не пренебрегва греха, а винаги се отнася към него както трябва.

После, когато Бог опрости големия грях на Давид, Той все пак го наказваше за неговите лоши дела. Давид научи, че пътят на грешника е труден.

Понякога тези уроци съдържат в себе си онова, което хората са определили като “поетическо правосъдие”. Например Яков измами своя баща с ярешка кожа, а неговите синове го измамиха като натопиха дрехата на Йосиф в ярешка кръв. Фараон заповяда по най-жесток начин да бъдат удавени всички първородни момчета на израилтяните. По-късно бранните мъже на Египет се издавиха в Червено море. Надав и Авиуд, Аароновите синове, си послужиха с чужд огън за жертва пред Бога и бяха поразени от огън. Аман издигна бесилка за Мардохей, но сам увисна на нея.

Тези библейски стихове придобиват ново значение в светлината на посочените пасажи: „Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот" (Галатяни 6:7-8). Макар че контекстът на този стих, който следва, се различава от останалите, принципът е същия: “А това казвам, че който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне; а който сее щедро, щедро ще да пожъне" (2 Коринтяни 9:6). “... всеки според своя труд ще получи своята награда" (1 Коринтяни 3:8).

Божията цел е да се научим да страним от греха. Човек не може да очаква прошка, щом като е готов да изпадне пак в греха, който е предизвикал неудоволствието на Господа. Бог е поставил пропаст между греха и правдата. Това трябва да се знае. Не е възможен абсолютно никакъв компромис. Никакъв опит не бива да се прави от наша страна да принизяваме или да се оттегляме от абсолютната святост и чистота на Бога. Грехът е винаги грях и правдата е винаги правда. Не може да има сливане между тях по никакъв начин, по вид или форма. Бог не може да ни прости с цената на понижаване божествения стандарт на правдата.

За да ни научи да намразим греха, Бог ни наказва. Ако не постъпваше така, не бихме падали на колене пред Него толкова често, защото продължаваме да живеем в грях. Божиите люде се научават да мразят греха чрез горчивите му последици и само така започват да обикват правдата и святостта. Бог наказва както намери за добре, “...за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата святост” (ст.10). Бог не иска ние да дойдем до славата, без да сме допринесли за своя духовен живот и служение. Той иска да види духовния ни плод и то - изобилен!