Глава 17 - ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА ЦАРЯ

Глава 17 - ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА ЦАРЯ

Бунтът бе потушен след смъртта на Ахитофел и Авесалом. Давид, след като се бе крил в пустинята на изток от Йордан, можеше вече да се върне веднага в Ерусалим, ако желаеше. Това би било най-естественото. Всеки друг на неговото място би се върнал, колкото се може по-скоро, за да реорганизира войските, да смаже опозицията и без да губи време, да вземе отново управлението в своите ръце. Давид бе различен. Той бе мъжът по Божието сърце - един човек, който уповаваше на Бога и би приел само онова, което би му дал Бог.

В ст.9-10 научаваме: „Тогава всичките люде на всичките Израилеви племена се препираха, казвайки: Царят ни е избавил от ръката на неприятелите ни и той ни е освободил от ръката на филистимците, а сега побягна от земята поради Авесалом; сага, прочее, като умря в сражението Авесалом, когото помазахме за цар над нас, защо не говорите нищо за възвръщането на царя?" Известно време някои от тях бяха следвали популярния и обаятелен Авесалом. Те бяха смятали наивно, че ще се чувствуват по-добре под негово предводителство, отколкото при Давид. Разгромът на Авесаломовата войска ги отрезви. Защо всичко, което научаваме, идва чрез мъчителни и горчиви опитности, вместо да приемем по-лесния начин: просто да уповаваме на Бога? Понякога ние подаваме ръка за помощ на млади християни, които виждаме, че се отклоняват от правия път, само за да установим, че те гледат на живота така, както ние сме гледали на тяхната възраст. Този факт изглежда характерен за всички нас, а именно, че ние трябва много да се учим от онова, което е нужно и полезно за нас, по пътя на изпитания, грешки, тъга и трудности. Всяка нация има поуки за себе си, които рано или късно научава. Не всичко, изглеждащо добро на пръв поглед, се оказва такова в крайна сметка.

Всички Израилеви племена, освен Юда, се включиха в тази дискусия. Те признаха факта, колко добър и способен владетел бе Давид, затова взеха помежду си решение да отидат и доведат царя.

Помислете върху тази случка от гледна точка на Господ Исус Христос. Той ни е спасил от греховете. Обещал е да даде мир в умовете и сърцата ни, и да разреши проблемите и бедите, с които се сблъскваме, като посочи път на избавление във време на изпитание. Неговото предложение е добро, но мнозина от нас тичат след лъскавите неща в света, вместо да поискат от Него помощ. Време е да дойдем на себе си и да възвърнем Царя като управител на нашите сърца.

Израилтяните трябваше да извлекат много поуки от станалите събития, но очевидно бяха народ, който се учеше трудно. Ние четем постоянно подобни описания като това в книгата Съдии: „И израилтяните сториха зло пред Господа, като се поклониха на ваалите, и оставиха Господа Бога на бащите си, Който ги беше извел из египетската земя, та последваха други богове, от боговете на племената, които бяха около тях, и като им се поклониха, разгневиха Господа. Те оставиха Господа, та служиха на Ваала и на Астартите. И гневът на Господа пламна против Израил, и Той ги предаде в ръката на грабители, които ги ограбиха; и предаде ги в ръката на околните им неприятели, така, щото не можаха вече да устоят пред неприятелите си" (Съдии 2:11-14). В известен смисъл тази констатация е паралелна на онова, което виждаме в наше време: поклонение на бога на златото.

В Своята благодат обаче Господ “въздигаше съдии, които ги избавяха от ръката на грабителите им... И когато Господ им въздигаше съдии, тогава Господ беше със съдията и ги избавяше от ръката на неприятелите им през всичките дни на съдията; защото Господ се смиляваше поради охканията им от ония, които ги угнетяваха и притесняваха. А когато умреше съдията, те се връщаха и се развращаваха по-зле от бащите си, като следваха други богове, за да им служат и да им се кланят; не преставаха от делата си, нито от да ходят упорито в пътя си" (Съдии 2:16-19). Такива сведения дава книгата Съдии непрекъснато. Но по-добро ли е нашето духовно състояние?

Народите трябва да се обучават, както се обучават отделните личности. Бог каза: “...Аз няма да изгоня вече от пред тях ни един от народите, които Исус остави, когато умря, за да изпитам чрез тях Израил дали ще пазят Господния път и ходят в него, както го пазеха бащите им, или не" (ст.21-22). Израил бе изпитан и във времето на Давид, но се провали. Израилтяните трябваше да се покорят и да възвърнат своя цар.

Какво ще кажем за себе си? След света и нещата от света ли тичаме (удоволствия и пари), пренебрегвайки своя Цар?

Юда нехаеше за възвръщането на царя, затова Давид изпрати хора до свещениците Садок и Авиатар: „Говорете на Юдовите старейшини, като кажете: Защо сте вие последни да възвърнете царя в дома му, тъй като думите на царя на Израил (според донесенията до царя) са да ги възвърнат в къщата му? Вие сте мои братя, вие сте моя кост и моя плът; защо, прочее, сте последни да възвърнете царя?" (2 Царe 19:11-12).

Ние смятаме, че онези, които не познават Господа, са съсредоточили вниманието си в света и нещата от света, но защо се влияят от това и Божиите чада? Благополучието довежда в много случаи до самодоволство. Това е вярно и за Църквата като цяло, защото ние се намираме, както изглежда, в Лаодикийската епоха, чиято главна особеност е хладината. Прочетете какво казва Господ в Откровение 3:15: „Зная делата ти, че не си студен, нито топъл. Дано да беше ти студен или топъл." „Студени", разбира се, са онези хора, които не са били родени никога от Бога. Той говори за една църква, която не е „студена", но също така не е и „топла".

Погледнете днес цялата Църква на Исус Христос! В нея има голяма доза християнство. Много църкви са пълни и се спасяват души, но твърде много от вярващите предпочитат удоволствията на света. Средният вярващ не се смущава от един свят, обречен за ада. Църквата не се стряска от възможността Бог да наложи Своята присъда над дадена нация, която някога се е считала християнска, но повече не е. Ето какво казва Бог: „Така, понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна из устата Си. Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол" (Откровение 3:16-17). Делата говорят по-високо от думите; онова, което ние правим, посочва какво мислим. Божията преценка за Лаодикийската църква е, че тя е окаяна, празна и гола.

Както Давид укори своето племе за мудността му във връзка с възвръщането на царя, така Бог укорява Лаодикийската църква, че не отваря вратата си, за да Го пусне. Господ Исус няма да влезе с взлом. Той не се натрапва никому, а чака да бъде поканен. Този стих, който толкова често прилагаме към неспасените, се отнася всъщност до вярващите: „Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене" (Откровение 3:20). Господ Исус очаква ние да Го поканим да се върне и да Му дадем правото напълно да управлява сърцата ни. Той иска да управлява като Цар вътре в нас. Той дава това обещание на победителите: “На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” (ст.21). Има определено време за нас, когато или ще управляваме с Христос, или ще бъдем отхвърлени от Него. Изходът ще зависи от това, дали ние сме победили, или претърпели поражение в духовната си обхода.

В крайна сметка Давид бе възстановен като цар: “И той склони сърцата на всичките Юдови мъже, като на един човек; тъй че те пратиха до царя да му кажат: Върни се ти и всичките твои слуги. И тъй, царят се върна, та дойде до Йордан" (2 Царе 19:14-15а). В онзи ден Давид бе победител. Нека и ние бъдем победители сега. Това ще стане възможно, само след като оставим Христос да управлява в сърцата ни.

Тази криза се надигна, когато Давид се разболя и бе на път да умре. Най-възрастните му синове Амнон и Авесалом бяха мъртви, а третият син бе умрял вероятно като младеж, защото знаем за него много малко. Четвъртият син, който се оказа най-възрастен между живите синове на Давид, бе Адония, синът на Агит. Той се обяви за цар и приготви колесници и конници и 50 пешаци да тичат пред него. Ние научаваме, че той не е бил огорчавай от баща си никога. Давид не му бе казвал: „Защо постъпи така?"

Този случай от Давидовия живот ни напомня за една паралелна ситуация в нашия собствен живот. Старата плътска природа иска да управлява като цар вътре в нас, но когато получим спасение, в нас трябва да царува Господ Исус Христос, Според Галатяни 5:16 ние имаме наставлението: „Ходете по Духа и няма да угождавате на плътските страсти". Адония е подходящ преобраз на старата плът, на стария начин на живот. За този Давидов син се казва, че се възгордя (3 Царе 1:5 и сл.). Плътта винаги постъпва така. Тази паднала природа в нас, каквито и имена да носи, казва винаги: „Аз ще царувам!"

Старото „аз” вътре в нас винаги се надига и трябва да се направи нещо срещу него.

След като се обяви за цар, Адония събра около себе си много хора, макар да бе предпазлив по отношение на неколцина свои съвременници. Той не призова например, такива духовни хора като Садок, Ванаия и пророк Натан. Той не покани естествено и Витсавее, и нейния син Соломон. Очевидно поканените ще да са отишли с радост. Никога не липсва компания за онези, които предпочитат да следват плътските желания. Светът винаги е бил пълен с такива.

Характерът на Адония се изявява до известна степен в един разговор, който той имаше по-късно с Витсавее. В 3 Царe 2:15 четем неговите думи: „Ти знаеш, че на мене принадлежеше царството и че към мене целият Израил беше обърнал лицето си с ожидане, за да царувам; обаче царството се отклони, та се падна на брат ми, защото от Господа му дойде". Той е пак в центъра на своето внимание, защото казва: „аз", „мое", „на мене". Такова е винаги отношението на човек, управляван от плътската си природа.

В същия пасаж обаче Адония признава, че „царството се отклони, та се падна на брата ми, защото от Господа му дойде". Макар че Адония не харесваше Божието решение и се бунтуваше против него, той трябваше да признае в крайна сметка, че Божията воля е: Соломон, а не Адония да управлява. Той разбра Божията воля, но не искаше да й се покори.

Колко присъщо на старата плът е това, защото ние научаваме, че плътта копнее противното на духа, а духът - противното на плътта! Двете са враждебни помежду си, така че не можем да вършим онова, което бихме желали (Галатяни 5:17). Съществува постоянен конфликт в сърцето на всеки вярващ, който може да се реши само от избора, направен от него. Понеже вярващият е новороден чрез Божия Дух и Този Дух навлиза в живота ни, за да го насочва по посока към Исус Христос, ние притежаваме Сила, Която се противопоставя на плътската природа. Разбира се, нашата паднала природа се противопоставя.

Един автор бе казал: “Във всяко сърце има престол и кръст. Ако Христос е на престола, тогава нашето “аз” отива на кръста. Ако нашето „аз" е на престола, Христос остава още на кръста."

Кои бяха факторите, спомогнали опитът на Адония да успее и да се организира метеж срещу царя? Имаше само една причина и това бе нехайството на Давид. Той не неправи онова, което Бог му бе заповядал. Това бе нехайство, а не бунт. Но това нехайство отвори вратата на метежа на Сатана. Нашият враг винаги търси възможност да заеме контролираща позиция над живота ни. Там, където не може да ни подбуди към бунт срещу Бога, той се опитва да ни направи нехайни за Божиите задачи, така че преди да разберем какво се с случило, ние се оказваме покорени от падналата ни природа.

Трябва постоянно да помним, че Сатана винаги търси позиция, която му дава предимство по някакъв начин над нас. Самолюбивият живот е може би най-силното оръжие, което той употребява. Затова ние сме предупредени да бъдем „...трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне" (1 Петрово 5:8).

Адония не отиде много надалеч със своите кроежи. В Израил имаше и такива люде, които се интересуваха повече от Божията воля. Пророк Натан беше при Витсавее, майката на Соломон, и я накара да отиде при Давид и да му разкаже какво става. Винаги е добре да помним, че Бог не ни оставя сами, въпреки нашето твърдоглавие. В нас винаги има една сила, която се опитва да промени посоката на нашия живот. Макар да сме понякога нехайни, изобличението на Святия Дух достига до сърцата ни, така че ние осъзнаваме, че нашето „аз" управлява там, където би трябвало да царува Бог. Святия Дух няма да ни остави на мира в нашето нехайство или упорита егоцентричност, каквато и да е ситуацията.

Цар Давид не знаеше какво върши Адония, но незнанието не можеше да бъде извинение за него. Изходът можеше да бъде фатален за царството и Соломон.

Самсон не знаеше, че Божията сила се е оттеглила от него, когато позволи на Далила да отреже косата му. Неговото незнание не бе никакво извинение. При неговия случай това бе фатално. Той изгуби силата си, зрението си, служението си. И макар че Божият Дух му даде още една възможност за служение през това време, Самсон изгуби живота си.

Израилевият народ бе също виновен за своето невежество. Евреите не познаха времето, когато бяха посетени от Исус Христос, Който предаде Себе Си в жертва за тях. В продължение на ок. 2000 години те бяха далече от Бога като нация.

Не по-различна е днешната църква, описана в книгата Откровение. За нея Господ казва: „... а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол" (Откровение З:17). Незнанието не е извинение и то може ла бъде фатално. Докато се организираше метежа, Давид пристъпи към едно решение. Неговите съветници му казаха, че само той може да каже дали Адония ще царува, или цар ще стане Соломон. Давид знаеше Господното решение по този въпрос; проблемът бе в това, че той бе проявил немарливост. Колко сходно е всичко това с процесите в нашите сърца и живот. Ние непрекъснато се изправяме пред дилемата - дали да управлява нашата паднала природа, или да предоставим това на Христа. Духовните уроци, които научаваме от Писанието, искат да направим необходимия избор. “Изберете сега кому ще служите." Изборът е наш, но след като сме направили избора в полза на Бога, Той ще разреши проблема ни за Своя слава и наше добро.

Нерешителността в случай като този е ужасен грях. Давид осъзна грешката си и направи веднага своя избор. Той заяви на Витсавее: „В името на живия Господ, Който е избавил душата ми от всяко бедствие, непременно, както ти се заклех в Господа, Израилевия Бог и рекох, че синът ти Соломон ще царува подир мене, и че той ще седи вместо мене на престола ми, непременно така ще направя днес" (3 Царе 1:29,30). Веднага дойдоха Натан, Садок и Ванаия. Давид ги инструктира да вземат Соломон и да го поставят върху Давидовата мъска, да го помажат и да надуят тръбите, като възгласят: „Да живее цар Соломон!"

Кой седи върху престола в нашите сърца? Нашето „аз" или Христос? При нас е дошъл, за да ни бъде Цар един по-велик от Соломон. Той ни е купил с цена. Ние принадлежим на Него. Трябва да се оставим напълно на негово разположение. Ние не сме призовани да бъдем успешни, а верни. А верността е Неговия стандарт за успеха. Поставете Христос на престола!