Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Еленчето не вдигна пушката си. Продължи да седи на коня си и да гледа свирепо вожда, после се обърна и като погледна тълпата, кояго го заобиколи отзад, извика да го последват. Сред нея обаче се бяха появили и другите вождове на пиеганите, които ту заплашваха хората си, ту ги увещаваха да се върнат в лагера. Никой не излезе напред, а някои дори тръгнаха обратно към палатките си. Еленчето съвсем освирепя. Той сочеше с пръст ту тях, ту кутенаите и ругаеше с всички грозни думи, които му идваха на ума. Но въпреки гнева и предизвикателното си поведение той вече не правеше опити да тръгне напред! Насочената срещу него пушка на вожда, спокойният, хладен, упорит и ясен поглед на Голямото езеро окончателно лишиха Еленчето от самочувствието му.

Като мърмореше нещо неразбираемо, той най-сетне обърна коня си и с мрачен вид потегли към лагера след тези, които само допреди няколко минути така лекомислено бе повел напред. Вождовете въздъхнаха с дълбоко облекчение. Въздъхнахме и ние с Нет-ах-ки.

— Какви упорити глави имат тези младежи — забеляза Голямото езеро, — колко трудно е да се оправиш с тях!

— Говориш истината — рече Гледа назад, — ако не беше ти и твоите думи, сега в прерията щяха да лежат много мъртви. Ние тръгваме към планините и може би скоро няма да се срещнем.

— Да — съгласи се пиеганът, — най-добре ще е да се разделим. Ала гневът на младите ни хора скоро ще изстине, нека да се срещнем идното лято някъде около тези места.

Така и се разбраха и като стиснахме на всички за сбогом ръка, ние се разделихме. Още щом пристигна в нашия лагер, Голямото езеро заповяда незабавно да се готвим за път и ние заприбирахме бързо палатките. Вождът даде указания и на аи-ин-аи-кики-те — залавящите, или Трупата на Дружеството на приятелите, която беше, така да се каже, полицията — да не позволяват на никого от младите да напуска лагера под какъвто и да е предлог. Вождът се боеше да не би, като се отлъчат от племето, те все пак да нападнат кутенаиге, които вече се източваха сред вълнистата прерия в дълга колона, насочена на запад. Не след дълго потеглихме и ние, но на юг. На втория ден след пладне пиеганите установиха лагер край река Марайъс в долния край на долината на Медисин Рок — точно срещу мястото, където по-късно бе построен Форт Конрад и където сега железопътната линия Грейт Фолс-Канада пресича реката.

В най-ниския край на долината, на около сто ярда от реката и подножието на издигащите се там хълмове, лежат в кръг, ако, разбира се, железопътните вандали вече не са ги използвали за строителен материал, големи обли камъни, враснали в почвата. Диаметърът на този кръг е приблизително равен на шейсет и пет стъпки. Всеки камък тежи не по-малко от тон. Кой и защо ги бе поставил там — не успях да узная. Черноногите нямаха никакво предание, само казваха, че камъните са останали от прадедите им — ахк-каи-туп-пите. Това впрочем е интересна дума. С ударение на първата сричка, както е показано тук, точното й значение е „отдавнашните хора“. Ала ако я произнесете с ударение на втората сричка, тя ще означава „многото хора“. В първия случай обаче би трябвало да се прибави думата за време „сум-ох“, която обикновено се изпуска най-вече заради благозвучие.

Макар черноногите да не знаеха нищо за тези обли камъни, те имаха какво да разкажат за вълшебния камък (Медисин Рок). Този камък лежи досами старата, набраздена от шейни пътека, край билото на един хълм. В книгата „Разкази за черноногите“ е предадена историята на камъка, който, за да отмъсти за някакво оскърбление, преследвал Стареца и щял да го смаже на пита, ако не била своевременно подложената тояга. В известна степен черноногите са пантеисти*1, те смятат за живи много неодушевени предмети и им се кланят. Този камък е един от няколкото, на които принасят жертви и се молят. Друг такъв камък има на един хълм край река Ту Медисин, недалеч от старото корито на река Марайъс. Той е кварцов, изпъстрен с червено (червеният цвят е вълшебен, свещен), объл и тежи вероятно няколко тона. Лежи на много стръмен пясъчников склон, открит за югозападните ветрове. Вятърът непрестанно подкопава пясъчниковата му основа и той лека-полека затъва, смъквайки се все по-ниско по склона. Макар черноногите добре да разбират причината за това движение, този камък за тях е свещен. Като минават край него, те спират и оставят отгоре гривна, огърлица, мъниста или друг дар и молят камъка да бъде милостив към тях, да ги пази от всякакво зло и да им дари дълголетие и щастие. Последният път, когато минах край камъка, върху него и около него лежаха не по-малко от бушел*2 всякакви дребни дарове. Навярно са там и сега, ако не са ги взели белите заселници.

[*1 Авторът очевидно е искал да каже „анимисти“ — хора, които вярват, че предметите и явленията са одухотворени. — Б.пр.]

[*2 Мярка за обем — около 36 литра. — Б.пр.]

Много години след деня, в който за последен път минах край този камък, двамата с Нет-ах-ки пресичахме долината Ту Медисин с влака. Седяхме на платформата на задния спален вагон, откъдето добре се виждаше цялата долина. О, каква унила пустиня! Нямаше я вече сочната трева, нито пелина, който някога растеше нагъсто из долината и по склоновете на възвишенията. Нямаше ги и великолепните стари тополи, върбалака и дивите вишни, които, ограждаха реката. Нет-ах-ки мълчаливо ми стисна ръката и аз видях сълзи в очите й. Нищо не продумах, нищо не попитах. Разбрах за какво си мисли и сам едва не заплаках.

Каква ужасна промяна!

Няма ги вече нашите приятели, изчезнаха стадата диви животни. Дори обликът на местността се бе променил. Чудно ли е тогава, че изпитвахме тъга?

Тринадесета глава

Жената от племето Снейк

На другия ден, след като установихме лагер на реката, предстоеше лов на бизони в равнината отвъд Медисин Рок, където било забелязано огромно стадо. Ала Невестулчената опашка и аз предпочетохме да отидем на разузнаване нагоре по ръкава Драй Форк. В палатките ни имаше доста кожени торби със сушено месо. Летни бизонски кожи не ни трябваха, а разбира се, можехме по всяко време да се сдобием с колкото искаме прясно месо. Пресякохме реката и се отправихме по широка вдлъбната пътека, утъпкана от дивите животни, която водеше нагоре по твърде тясната лъка на Драй Форк и минаваше ту от едната, ту от другата страна на реката. Видяхме много боброви „бентове“, забелязахме и няколко бобъра, които плуваха, в езерцата си. Тук-там по брега се редяха тесните ивици на върбите. Понякога от тях изникваше и побягваше към хълмовете безопашат елен, изплашен от стъпките ни. Имаше много гърмящи змии: всеки миг потрепвахме от разнасящия се край пътеката внезапен звук, с който издаваха присъствието си. Убихме всички забелязани змии с изключение на една-две, които успяха да се шмугнат в близките си дупки.

Колкото повече се изкачвахме, толкова повече антилопи срещахме. Прерията между ръкава Драй Форк и най-близката рекичка в долчинката Пан д’орей бе едно от любимите им пасбища в околността. Като забележехме пред нас стадо антилопи или бизони, ние гледахме да го заобиколим. Не ни се искаше животните да се разбягат панически — така бихме издали на близкия враг присъствието си и посоката на нашето движение.

Бяхме напуснали лагера към осем-девет часа, много по-късно след заминаването на ловците на бизони, и към обед бяхме вече далеч в горното течение на Драй Форк, на тринайсет-четиринайсет мили от лагера. На запад и изток се простираше дълъг горист гребен, зеленината се редуваше със скали от пясъчник. Отправихме се към гребена, изкачвайки долчинката. В подножието му завързахме конете за колчета, сетне преодоляхме гребена и седнахме да огледаме спокойно местността. Носех печено филе от антилопа. Развързах торбичката си и наредих храната на един плосък камък.

— Вземи си — поканих своя приятел.

Невестулчената опашка поклати глава.

— Какво ти е? — попитах го. — Не искаш ли да ядеш? Вземи половината. Нося и за теб.

— Неразумно е да се яде по време на разузнаване и лов и изобщо когато отиваш някъде извън лагера — отвърна той: — Трябва да се нахраниш хубаво сутринта, след като станеш. Хапваш здравата, оседлаваш коня и тръгваш. И се чувствуваш силен — вървиш ли, вървиш. Ако ловът е неуспешен, пак не губиш бодрост, все вървиш и вървиш и твърдо вярваш, че ще ти потръгне, че скоро ще срещнеш антилопи, бизони или друг дивеч. Слънцето се издига все по-високо, достига висини, а после слиза към палатката си отвъд края на света. За седлото ти е завързана храна и ти си казваш: „Гладен съм, ще спра да похапна.“

На върха на някой гребен или хълм слизаш от коня и полуизлегнат на земята, започваш да ядеш. През това време ясните ти зорки очи оглеждат прерията, долините, храстите и склоновете на планините, за да открият нещо живо. Разбира се, ти си много гладен. Храната в устата ти се струва вкусна, стомахът ти иска да го напълниш и продължаваш да ядеш, докато не изчезне и последната хапка. И тогава, хаи-йа! Каква промяна настъпва в теб! Тялото ти изведнъж се отпуска, очите вече не се опитват да проникват в далечината, клепачите натежават. Земята ти се струва тъй удобна, сякаш е меко ложе. Оборва те дрямка. Само с цената на голямо усилие се удържаш да не заспиш. Лежиш си, а слънцето слиза все по-ниско и все по-ниско към палатката си. Знаеш, че трябва да станеш, да възседнеш коня и да препуснеш, за да видиш какво има там зад онзи висок, дълъг гребен, но храната е сторила своето и ти се самозалъгваш, като си казваш: „Не мисля, че там, отвъд гребена, бих намерил дивеч. Ще си почина тук малко, а после ще си тръгна за в къщи. Навярно ще убия нещо на връщане.“ И така, полуизлегнат, се отдаваш на леност, сънен си като сита мечка, чак привечер ставаш и поемаш към къщи, без да си намерил по пътя никакъв дивеч. Връщаш се в палатката, твоите хора виждат, че не си донесъл нито месо, нито кожи. Жена ти, без да продума, разседлава коня. Влизаш и сядаш на леглото, срам те е и започваш да лъжеш: разказваш колко далеч си отишъл, как пусто е било наоколо и как си се чудил къде се е дянал всичкият дивеч. Не, приятелю, не ми трябва филето ти. Яж, ако искаш, сам. Дай ми само наблюдателната си тръба, ще огледам околността.

Всичко, което говореше Невестулчената опашка, беше истина. Нима не бях изпитвал толкова пъти отпуснатост и сънливост, след като хапна по обед? Реших никога вече да не вземам със себе си храна, когато тръгвам на лов за един ден. Сега обаче направих изключение. Изядох повече от половината печено, изпуших една лула с приятеля си и заспах.

Невестулчената опашка трябваше няколко пъти да ме сръчка в хълбока, докато успее да ме събуди. Станах и разтърках очи. Гърлото ми беше пресъхнало, в устата ми имаше противен вкус — всичко заради обедното хапване и съня. Видях, че слънцето е изминало половината си път и е слязло към далечните сини върхове на Скалистите планини. Доста бях поспал! Приятелят ми внимателно следеше с далекогледа нещо на запад и си мърмореше под носа.

— Какво виждаш? — попитах аз, прозях се лениво и протегнах ръка към лулата и кесията му с тютюн.

— Не може да бъде — отвърна той, — не знам истина ли е това, което виждам! И все пак съм уверен, че нито очите, нито далекогледът ти ме лъжат. Виждам една жена, която върви пеш право към нас по билото на възвишението.

— Дай да видя — възкликнах аз, като хвърлих лулата и грабнах далекогледа, — сигурен ли си, че не сънуваш?

— Виж сам — отговори той, — тя е на третата гърбица от нас.

Насочих далекогледа към посочената от него гърбица. Наистина по зеления й склон с лека стъпка слизаше жена. Тя се спря, обърна се и засенила с ръка очи, погледна на юг, после на север и накрая назад — натам, откъдето бе дошла. Забелязах, че носи на гърба си малък вързоп и че върви изправена. Имаше стройна фигура. Очевидно бе млада. Ала защо беше тук и защо вървеше пеша из тази пустош, чиито безбрежност и безмълвие не можеха да не всеят ужас в една самотна и беззащитна жена…

— Как си обясняваш това? — попитах аз.

— Никак — отвърна Невестулчената опашка. — Безполезно е да се търси обяснение на такава странна случка. Тя идва насам. Ще се срещнем и тя сама ще ни разкаже.

Жената се изгуби от очи в падината зад втората гърбица на гребена, но скоро се появи отново и като продължаваше да върви напред, се спусна в следващата падина. Показа се отново на билото на възвишението, на чийто склон седяхме ние, после изведнъж ни зърна и спря. Поколеба се за миг, после тръгна към нас с непринудената си, лека и грациозна походка. Мисля, че и двамата сме я зяпали безцеремонно и хладно, но в маниера й, когато се насочи право към нас, нямаше никакъв страх, нито неувереност. Първото, което видях, бяха хубавите й очи, големите й, ясни, нежни и честни очи. В следващия миг забелязах, че лицето й е необикновено хубаво, косите й са лъскави и дълги, грижливо сплетени, а фигурата й стройна. Жената дойде съвсем близо до нас и рече:

— Привет!

— Привет, привет! — отвърнахме ние.

Тя сне вързопа си, седна и заговори на непонятен за нас език. Прекъснахме я със знаци, че не разбираме какво ни говори.

— Тя е от племето снейк (змия) — рече Невестулчена опашка. — Разбрах го по кройката и шарката на мокасините й.

Бих искал да знам от кое племе е бил и в коя епоха е живял онзи човек, на когото е хрумнала мисълта да създаде езика на жеста, с помощта на който прерийните племена от Саскачеуан до Мексико могат да разговарят и да си съобщават всичко, което не могат да изразят на чуждия език. Ето че седяхме и не можехме да разберем нито дума от езика на тази жена, но благодарение на чудното изобретение на този древен човек това нямаше значение.

— Коя си ти? — попита Невестулчената опашка. — И откъде идваш?

— Аз съм от племето снейк — отвърна жената със знаци — и идвам от нашия лагер, далеч на юг.

Тя млъкна и ние й обяснихме със знаци, че я разбираме. Известно време жената стоя и мисли, сбърчила чело, издала устни. После промълви:

— Преди три зими станах жена на Двете мечки. Той беше много хубав, много храбър, имаше добро сърце. Обичах го и той ме обичаше, бяхме щастливи.

Жената отново млъкна, по бузите й се застичаха сълзи. Тя ги избърса няколко пъти и с усилие продължи:

— Бяхме много щастливи, защото мъжът ми никога не се сърдеше. Никой в нашата палатка не е чувал гневни думи. Тя бе палатка на пиршества, песни и смях. Всеки ден се молехме на Слънцето, искахме от него да ни дари и занапред щастие, да ни даде дълъг живот.

Но не, мъжът ми все не идваше и аз почнах да се безпокоя. До късно седях и го чаках, страхът все по-силно сковаваше сърцето ми. Хората в лагера си легнаха. Станах и тръгнах към палатката на баща си. Не можех да заспя. Когато настъпи утрото, мъжете тръгнаха да търсят вожда ми. Целия ден го търсиха в прерията, в гората, по бреговете на реката, ала не го намериха. Нямало и следи — нито от него, нито от коня му. Три дена бродиха търсачите в различни посоки и накрая се отказаха. „Умрял е — казаха ми те, — удавил се е, убила го е мечка или враг. Сигурно е загинал от ръката на враг, иначе конят му щеше да се върне в своето стадо.“ Ала аз си мислех, че мъжът ми е жив, не можех да повярвам, че е мъртъв. Майка ми ме караше да си отрежа косите, но аз не исках. Казах й: „Той е жив. Когато се върне, ще се ядоса, като види, че ги няма дългите ми коси, толкова ги харесва. Колко пъти сам ги е ресал и сплитал.“

Дните минаваха, а аз все чаках, чаках и гледах не иде ли. Почнах да мисля, че може би наистина е умрял, но ето че една нощ сънят ми вдъхна надежда. Три нощи поред ми се присънваше все едно и също. Разбрах, че това е истината, че той е жив. „Далеч на север — ми каза моят сън, — край една река, в лагера на прерийни обитатели, лежи ранен и болен твоят вожд. Върви, намери го и му помогни да оздравее. Той тъгува в самотата си, вика те при себе си.“

Приготвих се и една вечер, когато всички заспаха, потеглих на път — това беше единственият начин да се измъкна. Ако баща ми и майка ми знаеха какво се готвя да направя, щяха да ме задържат. Взех със себе си храна, шило и сухожилия, както и голям запас кожа за мокасини. Когато провизиите ми се свършиха, почнах да ловя с примки катерици и зайци, да изравям корени. Не съм гладувала, но пътят беше дълъг, много дълъг и аз се страхувах от мечките, които скитат през нощта. Ала те не ми сториха нищо. Моят дух, изглежда, не им позволяваше да ме нападнат. Този лагер, както ми каза духът от съня, е там, накъдето се виждат планините. След много дни излязох на Голямата река и още много дни вървях надолу по нея, докато съзрях домовете на белите. Но лагера, който търсех, не намерих. Като завих на север и достигнах първата река, аз тръгнах по нея към планините, ала и там не срещнах хора. Тогава отново тръгнах на север и вървях, докато излязох на тази малка рекичка и ви срещнах. Кажете ми, не е ли във вашия лагер моят вожд?

Ние, разбира се, бяхме принудени да кажем на непознатата жена, че изчезналия й мъж го няма в нашия лагер. Невестулчената опашка й съобщи, че при нас са на гости няколко северни черноноги и хора от племето блъд, след което я посъветва да дойде с нас и да ги разпита. Тя на драго сърце се съгласи и ние потеглихме за в къщи. Приятелят ми яздеше упорита дребна кобила, на която не можеха да се качат двама души; бях принуден да настаня жената зад себе си. Предизвикахме сензация, когато по залез-слънце пристигнахме в лагера.

Невестулчената опашка се съгласи да подслони жената в своята палатка и аз се надявах да я сваля от коня някъде край дома му, за да не бъда забелязан от стопанката на друг дом, който се намираше доста наблизо. Но нямах късмет: съзрях отдалеч Нет-ах-ки. Тя стоеше и ни наблюдаваше. Гледаше хубавата млада жена, възседнала коня зад мен и здраво обвила с ръце кръста ми. Когато стигнах до палатката си, никой не ме посрещна. За пръв път разседлах сам коня. Влязох в палатката и седнах. Нет-ах-ки печеше месо. Тя не ми продума и не вдигна очи. Подаде ми мълчаливо водата, сапуна, кърпата и гребена. Когато се измих, Нет-ах-ки сложи пред мен паница със супа, месо и ме погледна тъжно, с укор. Аз глупаво и смутено се ухилих. Макар да нямах никаква вина, кой знае защо, не можех да срещна очите й и побързах да се заловя с яденето. Жена ми избяга на другия край на палатката, покри глава с шала си и се разплака. До този момент си мислех, че съм гладен, но изведнъж храната ми се стори безвкусна. Похапнах малко и припряно, после излязох и се запътих към Невестулчената опашка.

— Прати майка си в моята палатка — рекох аз, — нека разкаже всичко на Нет-ах-ки.

— Аха! — засмя се Невестулчената опашка. — Младите са се скарали, така ли? Момичето ревнува. Добре, ей сега ще оправим работата. — И той помоли майка си да отиде у нас.

След около два часа, когато се прибрах, Нет-ах-ки ме посрещна с радостна усмивка, настоя да вечерям повторно и ми подаде чифт чудесни мокасини, които бе ушила тайно, за да ме зарадва.

— Бедната жена — каза тя, когато вече заспивахме, — как ми е жал за нея! Утре ще й подаря един кон.

Четиринадесета глава

Жената Снейк търси мъжа си
Нет-ах-ки се гордееше с малкото си стадо коне: някои й бяха подарък от нейните близки. Тя обичаше да говори за конете, да описва цвета, възрастта и особените белези на всеки от тях. Черноног, който не притежаваше коне, ставаше субект на упреци и предмет на съжаление. Конете представляваха богатството на племето и собственикът на голямо стадо заемаше положение, което можеше да се сравни само с това на милионера в нашето общество. Имаше индианци, които притежаваха от сто до триста-четиристотин коня. Ако собственикът на коне нямаше синове, той си вземаше някое момченце сираче да му пасе стадото и да води конете два-три пъти дневно на водопой. Собствениците обичаха с часове да стоят в прерията или по хълмовете, за да бъдат при стадото си и да се наслаждават на конете, които пасяха сочната трева. Когато някой умреше, основната част от неговата собственост се разделяше между роднините му мъже. Те се оказваха тъй много, че рядко се случваше някому да наследи значителен брой коне. Притежателите на стотици коне се сдобиваха с тях по време на честите набези срещу съседните племена, в чиито лагери се промъкваха нощем. Често в такива случаи се стигаше до ръкопашни схватки. Затова не е чудно защо тези хора се гордееха с конете си и със самите себе си, а и всички се отнасяха към тях с уважение.

За стадото на Нет-ах-ки се грижеше чичо й, Рибешката кожа, който също имаше много коне. Когато на другия ден след деня, в който намерихме жената Снейк, конете на Нет-ах-ки излизаха на паша, тя избра един охранен, пъстър кон, измоли от една своя леля старо женско седло, постави го на коня и го поведе към палатката на Невестулчената опашка. Сетне подаде на жената Снейк поводите. Отпърво пришълката не можеше да разбере какво означава тази постъпка. Ала когато Нет-ах-ки й обясни със знаци, че това е подарък, че конят ще бъде неин, тя така се зарадва, щото ни беше драго да я гледаме. Двете много се сприятелиха и известно време жената Снейк живя при нас. „Аз си почивам — казваше тя — и разпитвам посетителите от другите племена. Ако скоро не науча нищо за своя вожд, отново ще тръгна да го търся.“

Не й беше съдено обаче да изпълни намерението си. Веднъж, когато тя и Нет-ах-ки събирали в гората съчки, край тях преминал отряд от племето блъд, който отивал в лагера ни. Тя се затичала след него с все сили. Нет-ах-ки я последвала, мислейки, че бедната жена е загубила разсъдъка си. Гостите слезли от конете и влезли в палатката на нашия вожд. Жената Счейк, развълнувана, разтреперана, сочела пъстър чер кон — един от тези, с които пристигнали гостите — и говорела с езика на жеста:

— Познавам го, това е конят на моя вожд. Попитайте този човек откъде го е взел.

Нет-ах-ки влязла в палатката, предала молбата на една от жените и тя, веднага щом настъпила пауза, повторила молбата пред Голямото езеро. Разбира се, всички я чули и един от гостите рекъл:

— Пъстрият кон е мой, аз си го хванах.

— Въведете тази жена при нас — заповядал Голямото езеро и разказал на гостите как сме я намерили сама в прерията, какъв сън била сънувала и как търсела мъжа си.

Тя влязла, пламтяща от нетърпение, и забравила за присъщата на жените плахост в присъствието на много вождове и старейшини.

— Кой — бързо попитала тя с жестове, — кой язди пъстрия кон?

— Аз — отвърнал с жестове блъдът, — какво има?

— Това е мой кон, конят на моя мъж — същият, с който той една сутрин преди три месеца потегли от къщи. Какво е станало с мъжа ми? Виждал ли си го? Как е попаднал конят му у тебе?