Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

— Хаи-йа, приятелю! — извика той умолително във въздуха.

Седлото и Мощните гърди тупнаха тежко на земята на по-малко от две крачки от преследващата ни мечка. Изуменият звяр ревна уплашено, рязко зави обратно и хукна към гората. Препуснах след него, като стрелях непрекъснато. Най-после с един сполучлив изстрел успях да му строша гръбнака. Не беше трудно да го доубия: прицелих се спокойно и пратих куршум в основата на черепа. Когато всичко свърши, изведнъж си спомних колко беше смешен Мощните гърди, яхнал седлото във въздуха, как ме викаше на помощ с опулени очи. Започнах да се смея и сякаш смехът ми нямаше да спре никога. Спътникът ми се приближи и застана много сериозен, като поглеждаше ту мен, ту мечката.

— Не се смей, приятелю — каза той. — Не се смей. По-добре се помоли на доброто Слънце, принеси му жертва, за да можеш и ти някога да избегнеш нещастието като мен, ако те преследва враг или звяр. Слънцето наистина е чуло молитвата ми. Обещах му жертва: да окача в палатката му чудесното бяло одеяло, което купих наскоро. Ала ще направя нещо повече — освен одеялото ще окача и шапката си от кожа на видра.

Мечката имаше чудесен кожух и аз реших да го одера и дам за обработване. Мощните гърди яхна коня ми и тръгна да търси своя, изгубил се нейде из долината, а аз се залових за работа. Не ми беше лесно, защото мечката се случи много тлъста, а исках да сваля кожата колкото може по-чиста. Дълго преди да свърша, приятелят ми се върна с търсения кон, слезе от него недалеч от мен, седна, напълни лулата си и запуши.

— Помогни ми — помолих го аз, когато изпуши лулата си. — Изморих се вече.

— Не мога — отвърна ми той, — това е против повелите на моите духове, те насън ми забраниха да докосвам мечка.

В лагера се прибрахме рано. Щом ме чу да се приближавам към палатката, Нет-ах-ки изтича навън.

— Киай-йо! — възкликна тя, като видя мечата кожа. — Киай-йо! — повтори тя и побягна към палатката.

Държанието й ми се стори много странно. Обикновено когато се връщах от лов, тя винаги настояваше да снеме товара от коня, да го разседлае и отведе при палатката на момчето, което се грижеше за малкото ми стадо. Този път сам свърших това, после влязох в палатката, където бяха приготвени чудесни варени ребра и супа. Докато ядях, разказах за лова, но когато описвах как Мощните гърди полетя във въздуха и закрещя, Нет-ах-ки не се смя заедно с мен. Това ми се стори странно, защото тя лесно долавяше комичното във всичко.

— Кожата е чудесна — казах аз накрая, — козината е дълга, гъста и тъмна. Бих искал да я обработиш за мен.

— Ах — възкликна тя, — знаех, че ще ме молиш за това, още щом я видях. Пожали ме, не мога да го сторя. Не мога да я докосна. Твърде малко жени и дори малко мъже могат да обработват меча кожа, и то само ако духовете им са силни. Ако ли не, сполетява ги голямо нещастие — болест, а понякога и смърт. Никоя от нашите жени не ще посмее да ощави тази кожа. Има една жена от племето кут-аи-им-икс (не се смей), тя би могла да свърши тази работа, и една от племето бизонски тор. Неколцина са и всичките далеч оттук.

Не говорих повече на тази тема, излязох от палатката и опънах кожата на земята, закрепвайки я с колчета. Нет-ах-ки бе неспокойна, постоянно излизаше да види какво правя, а после бързо се прибираше в палатката. Аз продължавах да работя, по кожата имаше още доста тлъстина. Колкото и да се мъчех, не можех да отстраня всичката. Привечер бях целият омазнен и изморен.

Събудих се малко след изгрев. Нет-ах-ки бе вече станала. Нямаше я в палатката. Чух как се моли отвън и казва на Слънцето, че се готви да вземе мечата кожа, да я остърже и ощави. Нет-ах-ки молеше своя бог да бъде милостив към нея. Не желаела да щави нечистата кожа и дори се бояла да се докосне до нея, но мъжът й я искал мека и обработена.

— О, Слънце — завърши тя, — помогни ми, защити ме от злите сили на сянката (духа или душата) на тази мечка. Ще ти принеса жертва. Дай ми и занапред добро здраве, дай ни на всички: на моя мъж, на моята майка, на моите роднини, на мен, дай на всички ни дълъг живот, щастие, нека доживеем до старини.

Отначало мислех да я извикам и да й кажа, че не е нужно да щави тази кожа, че в края на краищата не ми е чак толкова необходимо това. Но после реших, че ще бъде добре, ако Нет-ах-ки свърши тази работа. Дори да не се убеди, че духът на мечката не влияе зле, поне ще стане по-уверена в себе си и в силата на своите духове. Затова полежах известно време неподвижен и се вслушвах в честото скрибуцане на стъргалото, с което чистеше месото и тлъстината от кожата.

След малко Нет-ал-ки влезе и като забеляза, че не спя, запали огън за закуската. Когато огънят се разгоря, тя се изми с десет води, после постави суха глицерия върху няколко въглена, наведе се над ароматния дим и разтърка ръце над него.

— Какво правиш? — запитах аз. — Защо толкова рано гориш глицерия?

— За пречистване — отвърна ми тя, — нали стържа тлъстината от мечата кожа и ще я ощавя за тебе.

— Много мило — казах аз, — когато заминем за Форт Бентън, ще ти подаря най-хубавия шал, който намерим. Ще трябва ли да принесеш жертва? Кажи ми и аз ще доставя всичко необходимо.

Моята малка жена беше доволна. Тя се усмихна щастливо, после стана много сериозна. Седна до мен, наведе се към лицето ми и прошепна:

— Аз се помолих. Обещах да принеса жертва от твое и мое име. Трябва да дадем нещо хубаво. Ти имаш две къси пушки (револвери). Можеш ли да дадеш едната? А аз, аз ще дам синята си сукнена рокля.

Синята сукнена рокля! Най-любимата й рокля, която рядко обличаше, но често вадеше от кожения калъф, оправяше гънките й, сгъваше я, разгъваше я, любуваше се на това свое богатство и после пак я прибираше. Щом можеше да се раздели с тази рокля, то, разбира се, и аз можех да прежаля един от шестзарядните си револвери. Единият от тях — и двата бяха стари колтове и се зареждаха с капсула и куршум — имаше навика да изстрелва всичките заряди наведнъж. Точно него смятах да пожертвувам. И така след закуската излязохме и окачихме на едно дърво близо до лагера приношенията си. Докато Нет-ах-ки се молеше, аз се покатерих на дървото и завързах нашите дарове за един здрав клон. През целия ден жените от лагера идваха да гледат как жена ми щави мечата кожа. Някои я увещаваха веднага да остави работата, всички й предричаха нещастие. Но тя не им обръщаше внимание и след четири-пет дена имах вече голяма мека постилка от меча кожа, с която веднага покрих нашето легло. Оказа се обаче, че не мога да оставя кожата там, ако исках да посрещам гости: никой от приятелите ми не желаеше да влезе в палатката, докато в нея беше кожата. Наложи се да я скрия под няколко необработени бизонски кожи зад палатката.

Останахме на река Кътбанк докъм първи юни. Мухите започнаха да ни досаждат и трябваше да се преместим в прерията, където се въдеха по-малко. Прехвърлихме билото на вододела, спуснахме се по течението на река Милк и след няколко дни път спряхме временно край северната част на източен хълм от веригата Суийтграс, където се намираха останалите пиегани. Непрекъснато се точеха гости от нашия лагер в другия и обратно. Посетителите разказаха, че в племето не се смей избухнал голям скандал малко след като напуснало лагера си край река Марайъс. Жълтата птица — младата хубавичка съпруга на стария Гледам назад — избягала с един младеж на име Двете звезди. Предполагаше се, че са отишли на север към блъдите или черноногите, и мъжът и тръгнал да ги преследва. Много се говореше за това събитие, правеха се най-различни предположения за края му. Скоро узнахме развръзката.

Една вечер Нет-ах-ки ми каза, че преследваната двойка пристигнала от север и се намирала в палатката на техен млад приятел. Те се скрили от съпруга й, когато пристигнал в лагера на блъдите, и той поел обратно на юг. Предполагало се, че мъжът е продължил към лагера на черноногите, с надеждата да намери бегълците там. Те от своя страна възнамерявали да навестят племето гро-вантри. Бегълците мислели, че след време съпругът ще прекрати преследването и тогава ще могат спокойно да живеят заедно, като му заплатят доста вещи за отстъпката.

Още на следната сутрин обаче, скоро след изгрев-слънце, нашият лагер бе разбуден от пронизителни, изпълнени с ужас женски писъци. Всички наскачаха от постелите и хукнаха навън. Мъжете носеха оръжие, мислеха, че може би са ни нападнали врагове. Нападение нямаше, пищеше Жълтата птица: мъжът й я намерил и я хванал, когато тръгнала за вода към реката. Той я беше хванал за ръката и я мъкнеше към палатката на нашия вожд. Жената се съпротивляваше, пищеше и се мъчеше да се изскубне.

В палатките се приготвяше закуската, но лагерът бе много тих. Не се чуваха нито песни, нито смях, нито разговори, дори децата кротуваха.

Казах нещо по този повод на малката си жена.

— Мълчи — отвърна тя, — как ми е жал за нея! Мисля, че ще се случи нещо ужасно.

Скоро чухме лагерният глашатай да обявява гръмко, че в палатката на Голямото езеро (нашия вожд) ще се състои съвет. Глашатаят изреди имената на поканените: притежателите на вълшебни лули, опитните ловци и воини, мъдрите старци. Един по един те тръгнаха към палатката на вожда. Дълбока тишина се възцари в лагера.

Бяхме вече закусили и аз бях изпушил две лули, когато отново се разнесе гласът на глашатая: „Всички жени, всички жени — викаше той — трябва веднага да се съберат в палатката на нашия вожд, където ще бъде подложена на публично наказание жената, обвинена в измяна. Трябва да видят какво сполетява жената, опозорила своя мъж, своите роднини и самата себе си.“

Предполагам, че твърде малко жени са пожелали да отидат, но подир глашатая вървеше група „бесни кучета“ от Дружеството на приятелите — изпълняваха ролята на лагерна полиция. Минаваха от палатка на палатка и заставяха жените да излязат. Когато един от полицаите отметна полите на нашата палатка, Нет-ах-ки се хвърли към мен и се вкопчи в ръката ми.

— Хайде — каза полицаят, като надникна в палатката. — Тръгвай. И по-бързо! Не чу ли поканата?

— Тя вече не е пиеганка — казах аз спокойно, макар да бях много ядосан. — Тя сега е бяла жена и няма да отиде.

Очаквах, че полицаят ще почне да спори с мен, но той не възрази. Пусна полите на палатката и отмина, без да каже нито дума.

Зачакахме напрегнато по-нататъшните събития.

— Какво се готвят да правят? — запитах аз. — Ще я убият ли?… Какво ще й сторят?

Нет-ах-ки потрепери и не отговори. Тя се притисна още по-силно към мен. Внезапно чухме отново пронизителни писъци. След това настъпи тишина, после заговори мъжки глас — нашият вожд:

— Кий! Всички вие, които сте тук, видяхте какво наказание сполетя тази, която се опита да измени на своя мъж. Изневярата е голямо престъпление. Много отдавна нашите бащи решили как трябва да се наказва жената, донесла мъка и срам в палатката на мъжа и родителите си. Както те са постъпвали, така постъпихме и ние днес с тази жена, за да служи за урок на всички присъствуващи. Тази жена е белязана, този белег тя ще носи цял живот. Където и да отиде, щом я погледнат, хората ще се изсмеят и ще кажат: „Ха, жена с отрязан нос! Значи е имала леко поведение, вижте как чудесно изглежда!“

След вожда говореха още няколко мъже все в същия дух и когато свършиха, вождът заповяда на всички да се разотидат.

Наказаната тръгна към реката да измие окървавеното си лице: бяха й отрязали носа. Той беше отсечен от веждите до устата с един замах. Гледката бе ужасна — жив човешки череп.

А младежът? Той офейкал за своя лагер веднага щом заловили жената. Никой нищо не му казал, нищо не му сторил. В това отношение и цивилизованите, и нецивилизованите си приличат. Страда винаги жената, мъжът се отървава невредим.

— Разбираш ли — каза ми Нет-ах-ки, — тази жена не е виновна за нищо. Тя винаги е обичала Двете звезди, но той е много беден и лошият й баща я накара да се омъжи за отвратителния стар Гледа назад, а той имаше вече пет жени, към които се отнасяше подло и жестоко. О, колко ми е жал за нея!

Единадесета глава

Кутенайска история

— Какво има? — попитах аз. — Защо се издокарваш така?

— Тази сутрин Самотния уапити ще изнесе свещената си лула и ще мине с нея из целия лагер. Ние ще вървим след него. Ти няма ли да дойдеш?

Разбира се, че исках да отида, и също облякох празнични дрехи: кожени панталони с ресни и вити шевици от ярки мъниста, кожена риза с ресни и мъниста, богато украсени мокасини. Изглежда, в тази премяна имах живописен вид, а и косата ми беше толкова дълга, че падаше по гърба ми на вълни. Индианците не могат да търпят късо подстригани коси. Бях чувал неведнъж да говорят за старите времена, за разни влиятелни хора и видни представители на Американската компания за търговия с кожи, и да казват: „Да, имаше такъв и такъв вожд, един с дълги коси. Сега вече няма бели вождове: всички, които срещаме днес, са късо подстригани.“

Закъсняхме. В палатката на жреца и около нея имаше голяма тълпа, но кожите, с които бе покрита палатката, бяха загънати нагоре и ние виждахме какво се върши вътре. Пречистил ръцете си с дим от запалена глицерия. Самотния уапити снемаше обвивките на лулата, по-точно на шийката й.

При свалянето на всяка обвивка изпяваше с всички в палатката съответната песен. Изпяха песните на антилопата, вълка, мечката и бизона — последната се пееше много бавно, с нисък глас, тържествено.

Най-сетне дългата шийка, загърната в кожи и разкошно украсена със снопчета лъскави орлови пера, бе освободена от обвивките. Поел благоговейно лулата, Самотния уапити я вдигна към слънцето, наведе я към земята, насочи я на север, юг, изток и запад, произнасяйки молитва за здраве, щастие и дълголетие. После, като стана от мястото си и протегна лулата в изпънатите си ръце, с бавен и спокоен танц се отправи навън. Мъжете един след друг го последваха, в това число и аз. След нас тръгнаха жените и децата и се образува дълга процесия, подобна на змия, която лъкатушеше сред палатките. Неколкостотин души вървяха, танцувайки, и пееха песните за вълшебната лула. Като завършехме една песен, правехме малка почивка, преди да започнем следващата, а през това време хората разговаряха и се смееха. Те бяха щастливи. Сред тях нямаше нито един, който да не вярва във въздействието на молитвите и в това, че Слънцето обича да наблюдава облечените празнично, в най-хубавите си дрехи, и танцуващи в негова чест индианци. Вървяхме все напред, докато най-после обиколихме целия лагер. Когато, водещият Самотен уапити достигна входа на палатката си, той ни освободи и ние се пръснахме по своите домове, за да облечем отново делничните дрехи и да започнем делничната работа.

— Кйи — възкликна Нет-ах-ки, — какъв жизнерадостен танц! А как добре изглеждаха всички, облечени в най-хубавите си дрехи!

— Да — отвърнах аз, — това беше танц на радостта и всички изглеждаха чудесно. Направи ми впечатление една жена, беше най-хубава от всички и най-добре облечена.

— Коя е тя? Веднага ми кажи!

— Ами… жената на онзи, белия, която живее в ей тази тук палатка, разбира се!

Нет-ах-ки не каза нищо и дори се извърна. Забелязах израза на очите й, тя беше доволна, но се стесняваше да го покаже.

Юнските дни са дълги, а ми се струваше, че просто летят. Толкова беше интересно да ходиш на лов, да седиш в сянката на палатките, да наблюдаваш хората, заети с най-различни неща, да слушаш разказите на старите. Веднъж в нашия лагер пристигнаха трима индианци от племето кутенаи. Те донесоха на Голямото езеро тютюн и известие от техния вожд, че племето му ще посети племето на пиеганите. Бяха пристигнали при нас направо от земите си отвъд Скалистите планини — през гъстите гори по западния склон, през покритите с ледници върхове на големите планини, по дълбокия каньон на река Кътбанк, бяха изминали сто мили по обширните прерии, за да стигнат до нашия лагер. Откъде знаеха вярната посока, че да излязат съвсем точно при единствения лагер сред огромното пространство от планини и хълмове, разпръснати като часови по всички посоки на вълнообразната прерия? Може би донякъде се ръководеха от инстинкта си. Навярно бяха вървели по следите на някой завръщащ се боен отряд или отряд търсачи на плячка от собственото им племе им бе показал къде се намират хората, които търсят. Така или иначе, те пристигнаха направо в лагера откъм изворите на Колумбия и нашите вождове приеха техния тютюн, пушиха го на съвета и решиха, че е добър. Имаше в съвета и такива, които бяха изгубили роднини в битките с планинското племе и категорично бяха против сключване на мир. Ала повечето не бяха на тяхна страна и пратениците си заминаха с поръка да предадат на своя вожд, че пиеганите с удоволствие ще приемат задълго като гости него и племето му.

След време те пристигнаха. Не бяха много — едва ли повече от седемстотин, но както узнах, представляваха по-голямата част от племето. Доста се различаваха от пиеганите: може би не бяха по-високи, но много по-набити, с по-едри ръце и крака. Такава конструкция на тялото естествено е резултат от живота в планините. Племето кутенаи са изкусни ловци на диви овце и кози и постоянното катерене е развило прекомерно мускулите на краката им. Черноногите презираха такъв начин на живот: те не преследваха онези диви животни, които не можеха да доближат с кон, а най-тежката работа, която извършваха, беше нарязването на убитата плячка и натоварването на месото върху конете. Не е чудно, че ръцете и краката на черноногите бяха дребни и деликатни, при това меки и гладки като на жена.

Вождът на племето кутенаи, старецът Сах-ау-ко-кин-ап-и (Вижда назад), пристигна с неколцина от старейшините си малко преди основната група. Нашият вожд Голямото езеро никак не предполагаше, че очакваните гости са вече близо, когато един ден кожата, която служеше за врата на палатката му, се отметна и на прага застанаха кутенаите. Обичаят изискваше изненаданият стопанин да направи на госта си подарък. Докато изпушат първата лула, стадото на вожда гост се увеличи с пет коня.

Кутенаите разположиха палатките си досами нашия лагер и жените, още неуспели да се настанят и стъкнат огъня, вече, започнаха да си правят посещения, гощавки и да си разменят подаръци. Кутенаите бяха донесли много грудково нишесте и сушена кама — жълта, сладка, лепкава печена луковица, — приятна на вкус за хората, невиждали зеленчук цели месеци. Пиеганите бяха много доволни, че им носят тези зеленчуци, и подариха на кутенайските жени от най-хубавия пемикан и сушено месо. Пиеганите заменяха ощавени и сурови бизонски кожи срещу обработени кожи на овце, лосове и други планински животни.

Разбира се, младежите и от двете племена се втурнаха да ухажват девойките. Пиеганските момци отиваха в лагера на кутенаите и обратното. Те заставаха в кръг мълчаливи и тържествени, пременени с разкошните си облекла, с лица, нашарени с крещящи бои, и грижливо сплетени дълги коси. Някои щастливци носеха на лявата си китка огледалца. Те се въртяха, окачени на ремъче, и хвърляха ослепителни отблясъци слънчева светлина. Някои огледала бяха в груби, ярко оцветени дървени рамки, които притежателят им бе украсил с резба. Разбира се, тези кавалери от прерията не заговаряха нито една от девойките, не можеше дори да се каже, че изобщо ги поглеждаха. Младежите стояха с часове, уж устремили поглед в някой далечен предмет, ала всъщност тайно наблюдаваха момичетата, знаеха до най-малки подробности чертите на лицето на всяка от тях, всяка особеност на движенията и позите им. А девойките? Те, изглежда, съвсем не забелязваха, че в лагера има млади хора. Не биваше да ги уловят в това, че гледат момците, но въпреки всичко те ги гледаха, събираха се заедно и обсъждаха по същия начин, както постъпват и белите момичета, външността ту на един, ту на друг, неговата доблест и характер. Зная това навярно защото Нет-ах-ки ми е разказвала всичко. Тя ми разказа как девойките тайно се присмиват на тщеславния поклонник, който не им харесва, но си въобразява, че в целия лагер е единственият очарователен красавец.

Младежите от двата лагера често устройваха конни надбягвания, хазартни игри и танци. По-възрастните гледаха със спокойно одобрение и разговаряха за лов и битки, за далечни места и преживелици. Голяма част от разговорите се водеше с езика на жеста, ала сред кутенаите имаше няколко мъже и жени, които говореха езика на черноногите, усвоен по време на плен или поради по-дълъг контакт със същото племе. Нямаше близко племе, в което поне един-двама души да не говорят езика на черноногите. Ала нито един черноног не говореше на каквито и да било други езици освен своя собствен и езика на жеста. Черноногите смятаха, че всички останали племена стоят по-ниско и че да се учи друг език, е под тяхното достойнство.

Един кутенаи, който знаеше езика на черноногите и който бе твърде жизнен въпреки преклонната си възраст, често ме посещаваше в палатката. На него навярно му беше ясно, че е желан гост, тъй като у нас винаги намираше готова паница с храна и колкото иска тютюн. В отплата за моето гостоприемство и честите подаръци тютюн той ми разказваше за своите пътешествия и приключения. Навремето странствувал твърде много и бил нещо като етнограф, понеже посетил много племена на различни места из този край — от земите на черноногите до бреговете на Тихи океан и на юг до Голямото солено езеро, изучавайки езиците и обичаите на индианците. Една вечер ни разказа история, която нарече „Разказ за хранещите се с риба“. Стори ни се интересна, на мен и Нет-ах-ки.

— Това се случи много отдавна, в дните на моята младост — започна той. — Бяхме четирима близки приятели, всичките ергени, и вече бяхме участвували в няколко успешни набези. Всеки от нас си бе набавил прилично стадо коне и имущество — готвехме се да си вземем жени и да си имаме собствени палатки. Мнозина искаха да се присъединят към нашите походи, но ние не желаехме никого, защото смятахме, че четири е щастливо число — толкова са посоките на света. Имахме и подходящи имена — единият се казваше Север, другият Юг, третият Изток, аз пък бях Запад.

Дотогава бяхме извършили две нападения в прерията и едно — на юг. Този път се отправихме на запад, след като научихме, че далеч надолу по течението на голямата река живее племе, богато с коне. Потеглихме в началото на лятото и решихме да вървим дотогава, докато намерим тези прекрасни стада. Освен оръжие, въжета и резервни мокасини носехме със себе си шила и конци от сухожилия, за да си шием нови дрехи и обувки, в случай че тези, които са на нас, се износят.

Минахме край езерото на плоскоглавите, останахме на лагер два дена и оттам продължихме към езерото на племето пан д’орей през голяма гора, в кояго често нямаше пътеки, а само следи от диви животни. Над езерото, откъм северния му край, съзряхме дима от огньовете на племето пан д’орей и няколко техни лодки във водата. Не се приближихме до лагера, макар че имаха хубави стада, от които можехме да си изберем най-доброто. Продължихме напред. Жадувахме за открития, искахме да видим далечната земя и нейните хора.

На нас не ни хареса огромната гора, през която вървяхме. Храната ни се свърши и щяхме да гладуваме, ако не беше малкото риба, която убивахме със стрели. Отслабнахме и паднахме духом. Рядко вечер някой прекъсваше мълчанието край огъня, за да попита ще свърши ли някога тази гора и не е ли по-добре да се върнем. Дори Изток, който винаги бъбреше и се шегуваше, сега мълчеше. Мисля, че щяхме да тръгнем обратно, ако не ни беше така неприятно да се откажем от започнатото. Страхувахме се, че ако се предадем, и в бъдеще ще ни очакват неуспехи. Никак не подозирахме, че ни предстои нещо много по-лошо от неуспех. Все още си мисля, че бяхме някак предизвестени, тъй като се безпокоях, изпитвах страх, ала от какво — не бих могъл да кажа. Другите чувствуваха същото, но никой не искаше да се предаде. По-късно почнах да обръщам внимание на това чувство: три пъти се връщах, след като бях тръгнал за набег, и зная, че поне единия път постъпих разумно, тъй като приятелите ми, които ми се смееха и продължиха, повече не видяха своите палатки.