Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

След много дни най-сетне излязохме в открита местност. Тук растяха групи дървета, но по-голямата част от местността представляваше прерия с многобройни пропасти, хълмове и голи, обли тъмнокафяви камъни. Реката стана по-широка, по-дълбока, течението й — по-силно. Имаше множество уапити, елени, черни мечки, глухари. Отново чухме птичи песни. Убихме млад самец уапити и си устроихме пир. Беше ни хубаво. Никъде наоколо нямаше признаци за присъствието на хора, не се виждаха ни конски следи, ни дим от лагерни огньове. Решихме, че можем безопасно да запалим огън сред бял ден, и прекарахме край огъня до следното утро в почивка, ядене и сън. Когато слънцето изгря, отново потеглихме на път. Вървяхме много предпазливо, изкачвахме се на всеки хълм и гребен, за да огледаме местността. През този ден нямаше признаци за хора, но на следния ден далече долу по течението на реката се показа дим. Като се придържахме към тясната ивица гора, която ограждаше гората, продължихме напред и скоро видяхме, че димът се издига на отсрещния бряг. Отнякъде, вероятно отвъд, близо до мястото, където би трябвало да се намира лагерът, долиташе рев, какъвто се чува при големите прагове, а край нас течението на реката беше много силно. Това трябваше да се обсъди незабавно. Ако преминем от другата страна на реката и уловим коне, ще има ли отвъд пътека, по която да подгоним стадото към дома? А ако няма, как ще ги прехвърлим през широката бърза река и после към пътеката, по която бяхме дошли? Накрая този, когото наричахме Юг, рече:

— Губим време за разговори, а още не сме видели нито другия бряг, нито конете, нито дори хората и техния лагер. Хайде да преминем реката, да огледаме каквото можем и чак тогава ще решим какво да правим.

Това бяха мъдри думи и всички се съгласихме с него. На брега имаше много изхвърлени от реката плаващи дървета и скоро след залез-слънце търколихме във водата един къс сух дънер. За него завързахме друг, много малък, за да не се върти големият във водата. Решихме да не чакаме нощта, за да преминем реката, тъй като тя беше широка и бърза, а искахме да следим накъде плуваме. От една страна, това беше неразумно: някой от жителите на лагера можеше да ни види и да вдигне тревога. Но от друга, трябваше да се рискува. От лагера още никой не се показваше и ние се надявахме да се прехвърлим незабелязано в храстите. Струпахме дрехите и оръжието си на купчина върху сала и го тласнахме от брега. Отначало всичко, вървеше добре. После изведнъж салът попадна в бързей, водите на реката като че се стичаха от всички страни. Колкото и да се мъчехме, не успявахме да се измъкнем от това място. Опитвахме се да се придвижим към отсрещния бряг или към брега, от който бяхме отплавали, но се оказваше, че е толкова трудно, като да изкачиш цяла планина. И през всичкото време течението ни отнасяше все по-бързо и по-бързо надолу — натам, където ревеше прагът, към лагера на неизвестното племе.

— Да зарежем сала — рече Север — и да се върнем обратно на нашия бряг.

Опитахме се да го направим, но не можахме да се освободим от бързото, силно и влачещо ни надолу средно течение, сякаш бяхме безпомощни сухи листа, понесени от него. Един след друг се върнахме към сала и се хванахме за него.

— Единствената ни възможност — подхвана Юг — е да се държим за сала и така да минем през праговете и край лагера незабелязани.

Отминахме един завой и пред нас се показа ужасното място, към което ни влачеше стремително реката. Течението се стесняваше и преминаваше между две високи скалисти стени. Зелената вода се пенеше и издигаше на големи вълни, образуваше водовъртежи около грамадните черни скали и се прехвърляше през тях.

— Дръжте се, дръжте се с все сила! — извика Юг.

Аз още по-здраво се вкопчих в малкия дънер. Силата ми обаче не значеше нищо, абсолютно нищо. Изведнъж бясната зелена кипяща вода ни повлече надолу заедно със сала. Нашите дънери се удариха в една скала, аз бях изтръгнат от тях, нещо ме завъртя и повлече напред. После стихията ме изхвърли на повърхността, пренесе ме през гребена на голяма вълна и отново ме повлече под водата надолу, надолу… не зная до каква дълбочина. Левият ми крак попадна между два камъка, водата ме теглеше и кракът ми се счупи на ей това място, над глезена. Няколко мига останах неподвижен, после водата се отдръпна назад, изтласка ме нагоре и успях да поема няколко пъти въздух. Сетне пак потънах и този път останах под водата тъй дълго, че напълно изгубих надежда да се издигна отново нагоре. Молех се през цялото време. В един миг престанах. „Безполезно е — рекох си, — ей сега ще умра.“ Ала ето ме отново изплувах и се озовах в спокойна, но бързотечаща вода. Над мен имаше лодка. През борда й се надвеси нисък, пълен, тъмнолик човек. Забелязах, че косата му има такъв вид, сякаш никога не я бе ресъл. Беше с много широко лице и с много голяма уста. Усетих как ме хвана за косите и „умрях“ (изгубих съзнание).

Когато се свестих, видях, че се намирам в малка, стара, изпокъсана палатка от кожи на уапити. Лежах на ложе, завит с наметало от боброви кожи. Стар беловлас човек пееше непозната песен, слагаше на крака ми пръчки и ги завързваше. Досетих се, че е лечител. Мъжът, когото видях наведен през борда на лодката, седеше до мен. В палатката имаше и три жени, едната беше съвсем млада и хубава. Щом я погледнах, тя извърна лице, но другите седяха и ме зяпаха. Влязоха още няколко мъже. Всички бяха дребни, широкоплещести и мускулести. И тяхната кожа беше много тъмна. Имаха съвсем обикновен вид, но грозното бе, че над устните и на брадичките им растяха косми. Разговаряха и непрекъснато ме гледаха. Речта им ми се стори твърде странна: сякаш идваше от дълбините на стомаха и се изтръгваше от гърлото със звук, подобен на онзи, който издава кората, когато я отпаряш от дървото. Помислих си, че никога не ще мога да се науча да говоря такъв език. Старият лечител ми причиняваше силна болка, превързвайки крака, но аз лежах съвсем тихо. Исках да узная успял ли е някой от приятелите ми да се отърве от онези страшни прагове и да се скрие, или и тях са ги измъкнали като мен. По-късно разбрах, че водните богове ги отнесли. Във всеки случай нито един от приятелите ми не се върна вече в земите на племето кутенаи.

Реших, че тези непознати хора са много добри: бяха ме измъкнали от реката и се грижеха за мен. Опитах се да им обясня какво чувствувам, ала това се оказа невъзможно: те не разбираха езика на жеста, нито един знак, което беше много странно.

Когато лечителят свърши с превръзката, дадоха ми риба — къс едра, тлъста пъстърва. Оказа се, че се хранят с риба, която ловят с копия под праговете и сушат в големи количества за зимата. Този край бе пълен с диви животни: уапити, елени, черни мечки, ала странните ми спасители рядко ходеха на лов — задоволяваха се с риба и горски плодове. Докато оздравея, страдах от липсата на месо. Бях дълго принуден да лежа в палатката, после започнах, накуцвайки, да излизам, като всеки ден се отдалечавах малко повече от предишния, докато накрая успях да се добера до реката и да гледам как ловят риба. Ето че и за мен се намери работа. Дадоха ми купчина риба и нож и ми показаха как трябва да я приготвям за сушене. Изведнъж ми стана ясно защо ме бяха измъкнали от реката и се бяха погрижили за мен: аз бях техен роб. Чувал бях, че имало такива хора, които залавят враговете си, вместо да ги убиват, и ги заставят да вършат тежка работа. Бях попаднал тъкмо на такива. Аз, кутенаи със счупен крак, лишен от възможността да избяга, бях роб на рибоядните хора с космати лица. Обзе ме голяма мъка. Работа ми даваха жените на мъжа, който ме бе пленил, и ми показваха какво да правя. Момичето — дъщеря на господаря — не ми заповядваше нищо, това вършеха другите. Девойката беше винаги мила, съжаляваше ме и когато можеше, извършваше вместо мен възложената ми работа. Ако майка й се възпротивеше, избухваше свада, ала девойката не се боеше.

„Оправи ли се кракът ми — повтарях си наум, — ще избягам. Ще открадна оръжието на този мъж и отново ще се върна при Хребета на света.“

Ала счупеното заздравяваше бавно и още преди да можех да ходя добре, планът ми се провали. Един ден господарите ми заприбираха всичко: вързопите със сушена риба, палатките, после натовариха имуществото на лодки и потеглихме надолу по реката. Озовахме се много надалеч. Реката ставаше все по-широка, тя течеше през големи тъмни гори; накрая спряхме при огромно езеро, което нямаше друг бряг. То беше набраздено от огромни вълни и се губеше в гъста мъгла. Мястото бе ужасно. Установихме лагер заедно с много други, които също се хранеха с риба. Освен риба ядяхме и „водни дяволи“ — те плуваха по-бързо от видрата. Месото им имаше противен вкус.

Лека-полека почнах да говоря на този труден език дотолкова, че можех горе-долу да се разбирам с тях. След известно време ми позволиха да взема лък и да отида на лов. Убих много елени, няколко черни мечки, уапити. Но все тъгувах: идеше зима, нямаше смисъл до пролетта да се опитвам да се върна в родината си. А когато дойдеше този миг, как щях да потегля обратно по тази голяма река, като не знаех да управлявам тежките им дълги лодки, как щях да се справя и с другите реки, които бяхме преминали? Наистина лагерът ни се намираше на брега на река и аз можех да тръгна покрай него до страшните прагове и да се прехвърля отвъд тях нагоре по течението, ала пътят бе дълъг, минаваше през обширни гори, повалени дървета, клони и гъсти храсти. Предстоеше ми много тежко пътешествие, но нямаше как — трябваше да опитам да се спася.

Духът на съня ми посочи изход. Една нощ той ми каза: „Помоли девойката, ти й харесваш, тя ще ти помогне.“

Като се събудих сутринта, надзърнах през палатката, за да я видя: тя гледаше към мен и очите й бяха нежни, усмихна ми се. Това бе добър признак. Казах, че ще вървя на лов. Похапнах, взех необходимите оръжия и излязох. Но не започнах никакъв лов, поотдалечих се в гората и се скрих. През деня девойката трябваше да отиде за дърва; ако беше сама, можех да поговоря с нея. На тръгване я погледнах многозначително и тя, струва ми се, разбра погледа ми, защото тозчас дойде в гората. Щом ме видя, почна да събира съчки, но през цялото време се приближаваше към мен, озъртайки се често към лагера. Скрих се зад корените на повалено дърво и тя скоро дойде при мен. Така, един до друг, поглеждахме към лагера през корените и разговаряхме. Страхувах се да започна: лошо говорех нейния език, много лошо. Опитах се да намеря необходимите думи, но те не идваха. Девойката вдигна очи, сложи ръка на рамото ми и рече:

— Искаш ли да си отидеш при своите?

— Да — отвърнах аз завалено, — да, искам да си отида, но голяма река, не разбира лодка.

Тя се засмя, огледа се внимателно дали не идва някой и после изрече няколко къси фрази, които разбрах:

— Знам една лодка, ще те взема, бъди добър към мен, аз те обичам.

— Да — потвърдих аз, — ще бъда добър с тебе. Аз ще направя теб моя жена и ще дам на теб всичко: много коне, хубава палатка, красиви дрехи.

Тя се разсмя щастливо.

— Нощес, когато всички заспят, ще избягаме.

Аз я прекъснах:

— Това далеч, много сняг; трябва да чака разлисти листа…

Тя лекичко ме побутна и продължи:

— Аз казах „нощес“; аз зная накъде да вървя и какво да правя. Ще тръгнеш тази нощ с мен. Ще взема каквото трябва.

Когато всичко бъде готово, ще те извикам ей така: — тя лекичко ми дръпна ръката.

Незабелязано изчезнах в гората, но скоро се върнах в лагера откъм другата страна и казах, че съм болен и не мога да се занимавам с лов. Една от старите жени ми даде лекарство. Тя се страхуваше, че нейният роб няма да може да работи, да ходи на лов и да донася кожи. Трябваше да изпия лекарството — то имаше много неприятен вкус. По-добре щеше да бъде, ако бях измислил някаква друга лъжа. Сякаш нощта никога нямаше да настъпи! Най-после слънцето залезе, вечеряхме и си легнахме. Огънят угасна и в палатката стана съвсем тъмно. Не след дълго господарят ми и жените захъркаха. Най-после усетих очакваното лекичко подръпване на ръката. Станах бавно, взех лъка със стрелите и ножа — като се върнах от лов, ги бях оставил небрежно до леглото си — и безшумно се измъкнах от палатката. Девойката ме хвана за ръка и тръгнахме надолу край реката към една лодчица, собственост на друго семейство. Тя предварително бе сложила в лодката няколко кожени наметала, малко храна и мех с хубава вода, защото водата на страшното езеро беше солена; то често се бореше с голямата река и отпъждаше нагоре нейната снежна и изворна вода. Седнахме в лодката: аз отпред, девойката отзад на веслото, и съвсем безшумно се отделихме от брега. Скоро се озовахме сред тъмнината и мълчанието на широката, дълбока река. След малко девойката ми даде веслото и аз почнах непохватно да го потапям във водата с голям шум, ала шумът вече нямаше значение. Плавахме, без да изречем нито дума, докато не се заразсъмва. Тогава спряхме лодката на брега, на едно място, осеяно с множество дребни камъни. Напълнихме с тях лодката и тя потъна толкова, че престана да се вижда. След това се скрихме навътре в гората и се почувствувахме в безопасност. Преследвачите ни не биха могли да забележат нито лодката, нито нас, камо ли да се усъмнят, че някой може да се крие тук.

Плавахме три нощи нагоре по голямата река, а после завихме по друга, по-малка, която течеше откъм север. Красива река, бистра и бърза. Навсякъде по бреговете й се виждаха следи от диви животни. Половин ден плавахме по нея, после скрихме лодката и тръгнахме покрай тесен поток към някакви високи хълмове. Там аз убих елен, а жена ми стъкми колибка от пръти и клони. Накладохме малък огън и похапнахме. Колибата ни се намираше на безопасно място. Тук трябваше да дочакаме пролетта. Аз щях да ходя на лов и да набавя много кожи, а тя щеше да построи хубава палатка. Така рече жена ми. За пръв път от много месеци се почувствувах щастлив. Имах си човек, когото обичах, човек, комуто бях нужен. Когато настъпи лятото, двамата щяхме да продължим пътя си до моето племе. Да, аз бях щастлив. Пеех по цял ден. Вечер седяхме край малкото огнище и се хранехме, учех жена ми на моя език и тя бързо го овладя; разказвах й за моето племе, за нашите земи, за прериите, за планините, за дивеча.

Сега не чаках така нетърпеливо лятото. Времето течеше бързо и всеки ден беше щастлив. Скоро по върбите се показаха листа, тревата почна да расте и една вечер измъкнахме лодката и отплавахме към голямата река. После поехме нагоре по нея, движейки се нощем, докато не достигнахме страшните прагове. Там потопихме лодката, та никой да не разбере, че сме минали по този път, и се впуснахме в далечно пътешествие по пътеката, по която някога бях минал със загиналите си другари. Сега голямата гора не ми се стори толкова мрачна, а пътят толкова дълъг. И ето че най-сетне пристигнахме при езерото на племето пан д’орей.

— Оттук — рекох аз — ще продължим с коне. Ще открадна няколко от това племе.

Жена ми възрази, но аз настоях на своето. Беше се изморила от продължителното ходене, личеше, че с всеки ден се изморява все повече. Трябваше да се сдобия поне с един кон за нея. Видях лагера и около него много коне. Когато хората в лагера заспаха, аз влязох, въпреки че луната светеше ярко, тръгнах право по пътеката между палатките, откраднах едно женско седло и отрязах от въжетата два от най-хубавите коне. Поведох ги към мястото, където оставих жена ми. Тя ужасно се изплаши, защото никога не бе яздила кон. Оседлах единия, възседнах го и се поразходих. Конят се оказа кротък. Завързах подпръгата, настаних жена си на седлото, скъсих ремъците на стремената и й показах как да се държи. После възседнах другия и повел коня на жена си за повода, потеглихме по тъй добре познатата ни пътека.

Не бяхме се отдалечили много, когато изведнъж жена ми извика, конят й се изтръгна от мен и се изправи на задните си крака. Когато дотичах, тя беше вече мъртва: подпръгага се беше скъсала, тя бе паднала и конят я бе стъпкал.

Отпърво не можех да повярвам на очите си. Прегърнах жена си, почнах да я викам, опипвах я цялата и накрая намерих мястото на удара: главата й беше пробита на темето. Обезумях от скръб. Скочих и убих коня й, после убих и своя. Молих се на нейните и на своите богове, исках да й върнат живота, но всичко бе напразно. Настъпи утрото. Отнесох я встрани от пътеката и я погребах, както можах.

Погледнах на запад, към земята, където така бях страдал, където изгубих другарите си, попаднах в робство и намерих любяща жена само за да я изгубя, и заплаках от яд и болка. После самотен се отдалечих от мястото, където тя лежеше, и отново поех на път към племето си.

Сега съм старец, но многото изминали зими не изличиха скръбта ми. Аз все още оплаквам жена си и така ще бъде; докато съм жив.

Нет-ах-ки често си спомняше разказа на стареца.

— Кйаи-йо! — възкликваше тя. — Каква нещастница, колко тъжна история!

— Кой, какво? — питах аз.

— Ами онази млада жена кутенаи, разбира се. Помисли само, да умре тъкмо когато е намерила щастието си. Никога вече да не види слънцето, планините и тези прекрасни прерии.

— Прерии тя никога не е виждала — възразих веднъж. — Тя е живяла сред гори и големи реки, сред дъждове и мъгли.

Нет-ах-ки потрепери.

— Не искам да виждам тези места! — възкликна тя. — Ненавиждам дъжда. Искам винаги да живея в слънчевите прерии. Колко е добър Старецът*, че ни е дал тези богати земи.

[* Спорел черноногите създателят. Слънцето. — Б.а.]

Дванадесета глава

Големите надбягвания

Най-сетне настъпи решителният час и всички обитатели на двата лагера, дори жените и децата, излязоха на равното, дълго около петстотин ярда място, където трябваше да се състоят надбягванията. Сключваха се невероятни облози. Никога не съм виждал — нито преди, нито след това — толкова много предмети, наредени на полето. В купчините можеше да се види всичко от бита и от украшенията на двете племена. Неучаствуващите в облозите младежи и малки момчета държаха вързани множество коне — като залог. Дори жените сключваха облози: на едно място можеше да се види меден чайник, поставен срещу обшита с мъниста рокля, на друго — кожена торба със сушено бизонско месо срещу ощавена кожа на уапити или ярд червена вълна срещу две медни гривни.

Стоях сред тълпата зрители на финала, където през прашната пътека, която служеше за състезателно трасе, бе прокарана черга. Стартът се даваше от място. Видяхме как двама млади ездачи, голи — ако не се смята задължителната бедрена превръзка, — подкараха неспокойно подскачащите коне към старта. Конете стартираха. Зрителите, застанали от двете страни на пътеката, почнаха да викат и окуражават ездачите — подтикваха ги да се стараят колкото може повече. Смесеният шум от възгласи на езика на черононогите и кутенаите непрекъснато се засилваше, открояваха се острите викове на жените. От мястото си не можех да видя кой от конете е пръв: те се приближаваха с бързи, дълги скокове и ми се струваше, че бягат един до друг. Ето че наближиха целта и тълпата изведнъж притихна. Всички затаиха дъх. Ясно се чуваше как широките ремъци на камшиците, с които ездачите непрекъснато удряха конете, шляпат по хълбоците на напрягащите всички сили животни. Конете стигнаха до финала. След няколко крачки пресякоха чертата почти глава до глава. Стори ми се, че кутенайският кон изпревари с няколко инча този до него. В миг избухна силна глъчка и всички се втурнаха към залозите.

— Ние спечелихме — викаха пиеганите, — ние спечелихме!

Предполагам, че същото са изразявали и кутенаите с непонятните си сърдити викове. Хората сграбчиха залозите, задърпаха се и се заблъскаха. В средата на боричкащата се тълпа един кутенаи измъкна старинен кремъклия пищов и се прицели в противника си, но някой навреме перна цевта и куршумът полетя нагоре.

При звука на изстрела жените в уплаха се втурнаха към палатките си и помъкнаха разплаканите деца. По-разпалените пиегански момци и мъже заподвикваха: „Вземай оръжието! Да избием измамниците кутенаи!“

Борбата за заложените вещи престана. Всеки участник сграбчи, без да среща съпротива, онова, което си беше негово, и с бързи крачки се отправи към своята палатка. Само за няколко мига мястото опустя, останаха единствено вождовете на пиеганите и кутенаите, неколцина старейшини, жена ми и аз. Нег-ах-ки ме хвана за ръката — в очите й се четеше истински ужас — и ме помоли веднага да се махнем.

— Ще има голямо сражение, да оседлаем конете и да идем по-далеч! Хайде!

— Това сражение не ме засяга — отговорих, — аз съм бял.

— Да — продължи Нет-ах-ки, — ти си бял, но си също и пиеган. Кутенаите ще стрелят в теб така охотно, както и във всички останали.

Направих й знак да мълчи, тъй като исках да чуя до какво решение ще стигнат вождовете. Голямото езеро изпрати глашатая си.

— Кажи им — нареди му той, — че тази е моята дума: ей сега ще се отправя за лагера на моя приятел Гледа назад. Който иска да се сражава срещу кутенаите, трябва да се сражава с мен и хората край мен.

Глашатаят бързо се отдалечи. Тогава вождът се обърна към мен.

— Да вървим — рече той, — ти си също за мира. Ела с нас.

Тръгнах с тях за лагера на кутенаите. Нет-ах-ки, много обезпокоена, ни следваше. Едва пристигнахме, и видяхме нарастваща тълпа от възбудени конници да се носи с викове към нас.

— Дайте ми пушка — изрече властно Голямото езеро, — някой от вас да ми даде пушката си!

Когато му дадоха пушка, той излезе напред. Хубавото му старческо лице изразяваше сурова решителност, очите му блестяха гневно. Зад гърба ни шумоляха кожи и трещяха пръти на палатки — изплашените жени бързаха да приберат палатките и вещите. Около нас се събираха кутенайските мъже, готови да бранят себе си и своите близки. Те добре знаеха, че не могат да мерят сили с пиеганите, които бяха далеч по-многобройни. Ала достатъчно бе да ги погледнеш как се стягат за бой, да видиш упорития израз в очите им и стиснатите устни, за да разбереш със сигурност, че ще се бият докрай.

Начело на препускащите към нас пиегани яздеше млад воин на име Еленчето. Не го обичах твърде, тъй като чувствувах, че ме мрази. По-късно имах с него сериозна неприятност. Той имаше подло, жестоко, безмилостно и коварно лице и прикрит поглед. После научихме, че повечето от разгневените пиегани не чули сред суматохата и възбудата какво е обявил глашатаят, а други потеглили преди пристигането му. И сега препускаха към нас, решили да се разправят безмилостно с тези, които смятаха за свои врагове. Голямото езеро побърза да ги пресрещне. Вождът им викаше нещо и правеше знаци да спрат. Ала тъй като не му обърнаха внимание, продължи още малко напред и насочил пушката към Еленчето, извика:

— Спри или ще стрелям!

Еленчето неохотно спря коня си и рече:

— Защо ме спираш? Тези кутенайски кучета ни ограбиха и измамиха. Искаме да им отмъстим.

Той понечи да продължи напред и викна на другите да го последват. Голямото езеро отново вдигна пушката.

— Тогава стреляй в мен — извика той, — аз сега съм кутенаи! Цели се, стреляй! Давам ти тая възможност.