Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Жената Кроу, тази мила старица, заяви, че сама ще свърши тази работа, и веднага опъна кожата на рамката. На следното утро замръзналата кожа бе станала твърда като дъска и жената Кроу, надвесена над нея, я стържеше, когато в палатката влезе полупиян индианец кри. Случих се наблизо и като видях, че се готви да й отмъкне кожата, дотичах и с всичка сила, го ударих с юмрук в челото! Той обаче дори не се олюля от удара. Чувал съм неведнъж, че да повалиш индианец, е почти невъзможно, и наистина е така. Индианецът вдигна един счупен прът от скелета на палатката — дълъг и тежък — и тръгна с него към мен. Бях с голи ръце, трябваше да обърна гръб и потърся спасение в позорно бягство. Ала аз не тичах така бързо, както преследвача ми. Трудно може да се каже как би свършило всичко това, той навярно щеше да ме убие, ако Бери не беше видял какво става и не бе побързал да ми се притече на помощ. Индианецът тъкмо се готвеше да ме удари по главата, когато Бери гръмна и го повали с пронизано рамо. Няколко души от племето му довтасаха, вдигнаха го и го отнесоха у дома му. После при нас се яви вождът им със своите съветници и последва бурно обсъждане на случая. Свърши се с това, че платихме за нанесената телесна повреда. Винаги се стремяхме, доколкото бе възможно, да живеем с индианците без ежби и все пак платих с неохота за тази напълно заслужена рана.

Няколко сезона търгувахме с индианците кри и северните черноноги по Мисури, тъй като тези племена бяха тръгнали подир последните стада бизони от река Саскачеуан на юг, към Монтана. Много се сприятелих с един млад индианец от черноногите, но веднъж той дойде съвсем пиян и аз отказах да му дам алкохол. Той страшно се разсърди и си отиде с дръзки заплахи. Бях съвсем забравил за случката, когато след няколко часа дотича жена му и каза, че Взел пушка под водата (Ит-су-йи-на-мак-ан) иде насам да ме убие. Жената беше ужасно изплашена и се молеше да я съжаля и да не убивам мъжа й, когото горещо обичала. Когато изтрезнеел, той щял да се срамува много от намеренията си да ми причини зло. Отидох до вратата и съзрях бившия си приятел. Идеше съвсем гол, само по мокасини. Лицето, тялото, ръцете и краката бяха фантастично боядисани със зелени, жълти и червени ивици. Размахваше „Уинчестър“ калибър 0,44 и призоваваше Слънцето за свидетел как ще убие мен, най-злия си враг. А аз съвсем не исках да го убия. Обзета от ужас, жена му избяга и се скри в купчина бизонски кожи, а аз застанах зад отворената врата с „Уинчестър“ в ръка. Индианецът с дългото име се приближаваше, крещейки бойната си песен, и повтаряше безброй: „Къде е онзи негодник, белият? Покажете ми го, за да пратя в него един куршум, само едно куршумче!“

Влезе с едри крачки, поставил пръст на спусъка на пушката, и в момента, когато минаваше край мен, аз го хлопнах здравата по главата с цевта на моята пушка. Той рухна безчувствен на пода, пушката му гръмна и предназначеният за мене куршум проби един сандък с консервирани домати на полицата. Като чу изстрела, жената дотича от скривалището си, уверена, че аз, разбира се, съм го убил. Как се зарадва, като разбра заблудата си. Двамата го завързахме здраво и го отнесохме в палатката му.

Често сме чели, че индианецът никога не забравя нанесения му удар или рана, независимо доколко е бил виновен. Това е съвсем невярно. На другата сутрин Взел пушка под водата ми прати чудесна бизонска кожа. По здрач дойде да ми поиска прошка. След това си останахме големи приятели. Винаги когато имах време за кратък лов в долчинките зад лагера или в прерията, го взимах със себе си и от него нямаше по-верен и грижовен спътник.

Не мога да кажа, че всичките търговци имаха такива добри отношения с индианците, каквито Бери и аз. Сред търговците се срещаха лоши хора, които обичаха да причиняват болка, да проливат кръв. Зная случаи, когато белите търговци убиваха индианци просто за забава, но никога в честен, открит двубой. Те бяха големи страхливци и съвсем безпринципни. Продаваха „уиски“, което се състоеше от накиснат тютюн, кайенски пипер и други такива гадости. Наистина Бери и аз също продавахме слаби напитки, но ниският им градус се дължеше само на добавената в тях чиста вода. Не одобрявах търговията с уиски. Опиването на индианците е зло, чисто зло, и никой не разбираше това по-добре от нас, разпространителите на алкохол. Уискито причини неизброими страдания, смъртта на много хора, силно деморализира прерийните племена. И във всичко това имаше само една смекчаваща злото черта: по онова време нашата търговия с уиски не лишаваше индианците от необходимите средства за съществуване, те винаги можеха да си набавят и месо, и кожи, стига да имаше дивеч. В сравнение с разните правителствени чиновници и политици, които грабеха индианците и ги принуждаваха да умират от глад в резерватите след изчезването на бизоните, ние бяхме просто светци.

Общо взето, зимата, прекарана на река Марайъс, мина приятно. Дните летяха неусетно. Ходех на лов с индианците, разговарях с тях вечер край огнищата в палатките, седях край камината у дома или у Дорестия кон. Понякога отивахме с Дорестия кон да огледаме „примамките“ му. Интересна гледка представляваха грамадните вкочанени вълци, проснати околовръст.

За да се направи хубава „примамка“, трябваше да се разреже гърбът на убит бизон и да се поръси месото, кръвта и вътрешностите с три флакона стрихнин — три осми от унцията*. Очевидно една хапка от тази смъртоносна смес бе достатъчна да убие вълк. Жертвата рядко успяваше да измине повече от двеста ярда, преди да започнат ужасните гърчове. Разбира се, отравяха се и много койоти и прерийни лисици, но те не влизаха в сметката. Големите вълчи кожи с гъста козина се търсеха много на Изток за шейните и каретите и се продаваха във Форт Бентън от три до пет долара парчето. Веднъж ми хрумна да отнеса няколко вкочанени от студа вълци и да ги наредя изправени около дома на Дорестия кон. Странно и интересно зрелище — вълците стояха с вирнати глави и опашки, сякаш пазеха дома. Ала един ден задуха чинук и повали вълците. Скоро одраха и кожите им.

[* Около 10 грама — Б.пр.]

Така минаваха дните. Настъпи пролетта, реката се очисти от леда — отведнъж премина масата удрящи се с трясък големи ледове. Склоновете на долината потъмняха от зазеленилата се трева. В блатата закрякаха гъски и заквакаха патици. Всички ние — и индианци, и бели — не подхващахме работа, само лежахме на земята, приличахме се на слънце, пушехме и мечтаехме, спокойни и доволни.

Девета глава

Сдобивам се със собствена палатка
— Защо не си вземеш жена? — запита ме внезапно Невестулчената опашка една вечер, когато аз и Говори с бизона седяхме и пушехме в неговата палатка.

— Наистина — обади се и другият ми приятел, — защо не го сториш? Имаш право на това, понеже си излязъл победител, дори два пъти. Ти уби индианец кри и си хвана кон от това племе в сражението край Хеъри Кап.

— Вярно, че си хванах кон — отвърнах аз, — много хубав кон. Но ти грешиш за индианеца кри. Нали си спомняш, че той избяга, скри се в боровата гора на Хеъри Кап.

— Не става дума за него — каза Говори с бизона. — Ние знаем, че той избяга. Имам предвид един от падналите в началото на боя, когато всички стреляхме: един висок, с шапка от борсук. Видях раната му. Нашите куршуми не правят такива малки дупки.

Това беше нещо ново за мен. Много добре си спомнях, че няколко пъти стрелях в този воин, но не мислех, че куршумът ми го е довършил. Не знаех дали да се радвам, или да съжалявам за тази случка, но в края на краищата реших, че трябва да се радвам, понеже той би ме убил, ако можеше. Замислих се дълбоко, възстанових в паметта си всяка малка подробност от забележителния ден, но стопанинът на палатката смути размислите ми:

— Питам те защо не си вземеш жена. Отговори!

— Просто никоя няма да се омъжи за мен — отвърнах аз. — Това не е ли достатъчно?

— Киай-йо! — възкликна госпожа Невестулчена опашка и закри уста с длан: така черноногите изразяват почуда или изумление. — Киай-йо! Що за отговор! Много добре знам, че всяко момиче от лагера би искало да стане негова жена. Да не беше този лентяй… — тя нежно стисна ръката на Невестулчената опашка, — само да замине някъде и да не се върне, щях да те склоня да ме вземеш. Ще ходя все подир тебе, докато накрая се съгласиш.

— Мах-ках-кан-ис-ци! — възкликнах аз. Тази пренебрежителна жаргонна дума изразява съмнение в искреността на събеседника.

— Ти самият си мах-ках-кан-ис-ци — възрази тя. — Как мислиш, защо те канят на всички асинибойнски танци, където момичетата обличат най-хубавите си одежди и все гледат да те покрият с наметалата си? Защо според тебе обличат най-хубавите си дрехи за търговския пункт и отиват с майките или близките си там при всеки повод! Не знаеш ли? Аз ще ти кажа тогава: всяка от тях се надява, че ще й обърнеш внимание, че ще изпратиш свой приятел при родителите й, за да направи предложение от твое име.

— Това е вярно — каза Невестулчената опашка.

— Да, вярно е — потвърдиха Говори с бизона и жена му.

Аз се разсмях малко изкуствено и смених темата — попитах закъде ще тръгне бойният отряд на другия ден. Въпреки всичко мислех за предишния разговор. През цялата продължителна зима чувствувах известна завист към моите добри приятели Бери и Дорестия кон, които изглеждаха така щастливи с жените си. Никога не бяха си казали гневна дума, чувствуваше се добрата им дружба и явната им привързаност. Аз виждах всичко това и неведнъж си казвах: „Не е добре мъжът да бъде сам.“ Струва ми се, че нещо подобно пишеше в Библията или може би това бяха думи на Шекспир. Във всеки случай тази мисъл е правдива. Черноногите имат почти същия израз: „Мат-ах-куи тем-еп-и-ни-по-ке-ми-осин“ — „Няма щастие без жена.“

След тази вечер започнах по-често да се вглеждам в девойките, които срещах в лагера и в търговския пункт, и си казвах: „Интересно каква жена би станало от нея? Спретната ли е и кротка, отличава ли се със скромност?“ Ала аз не забравях, че нямам право да взема някое от тези момичета. Не се готвех да остана дълго на Запад, а и моето семейство нямаше да ми прости такъв брак. Близките ми бяха от стар и горд пуритански род. Представях си как ще се ужасят само ако им го спомена.

Обърнете внимание, че дотук все употребявах думата „жена“ вместо „съпруга“. Един жител на прерията винаги казва „жена ми“, когато говори за индианската си половинка. Черноногите се изразяват по същия начин: „нит-о-кеман“, тоест жена ми. Никой от белите жители на прерията не встъпваше в законен брак, ако не се смята за такъв индианският начин да си вземеш жена, като дадеш под формата на откуп определен брой коне или вещи. Първо, тук нямаше човек, който да извърши венчавката, с изключение на случайните странствуващи свещеници йезуити. А освен това белите жители на прерията почти до един пет пари не даваха за отношението на закона по този въпрос. Закон нямаше. Те не бяха и вярващи, повелите на църквата не значеха нищо за тях. Вземаха си индианки и ако жената се окажеше добра и вярна, всичко беше наред. В противен случай се разделяха. При това нито за миг не се замисляха за евентуалните усложнения и задължения, които поемаха. Тяхното верую беше: „Яж, пий и се весели — сега сме живи, а утре ще умрем.“

„Не — казвах си аз често, — не, така не бива. Ходи на лов, ходи на бой, върши каквото си искаш, но не си вземай жена и през есента се върни при своите.“ Така реших да живея, без отстъпления. Но…

Една сутрин жената Кроу и аз седяхме под сянката на навеса, който тя бе направила от две шейни и няколко бизонски кожи. Както обикновено тя украсяваше мокасини с разноцветно боядисани таралежови бодли, а аз старателно почиствах пушката си преди лова на антилопи. Покрай нас минаха две жени — отиваха в магазина с три-четири бизонски кожи. Едната от тях беше девойка на около шестнайсет-седемнайсет години. Не бих я нарекъл красавица, но беше симпатична, доста висока и добре сложена. Имаше хубави, големи, прями и изразителни очи, безупречно бели равни зъби и гъста коса, прибрана на плитка, която стигаше почти до земята. В нея се таеше нещо много привлекателно.

— Коя е тази? — попитах аз жената Кроу. — Коя е тази девойка?

— Не я ли познаваш? Тя често идва тук — братовчедка е на жената на Бери.

Отидох на лов, но той се оказа не много интересен. През цялото време си мислех за тази братовчедка. Вечерта поговорих за нея с Бери. Той ми каза, че баща й умрял, майка й била жрица и момичето се славело с безупречна честност и доброта.

— Искам да си взема тази девойка — рекох аз, — какво ще кажеш?

— Ще видим — отвърна Бери, — ще поговоря с жена ми.

Минаха два-три дена, но никой не спомена за това.

Един следобед мисис Бери ми каза, че мога да взема при себе си тази девойка, стига да обещая винаги да се отнасям към нея добре и с нежност. Съгласих се на драго сърце.

— Отлично — добави мисис Бери, — иди в магазина и й избери шал, платове за рокли, бял муселин. Чакай, недей, сама ще избера всичко каквото трябва и ще й ушия няколко рокли като на белите жени, също като моите.

— Почакай! — възкликнах аз. — Какво трябва да платя? Колко коня? Или пък други неща ще трябват?

— Майка й казва, че никакъв откуп не е нужен, че ти само трябва да удържиш обещанието си добре да се отнасяш към нейната дъщеря.

Да не се иска нищо във вид на откуп за дъщерята, съвсем не беше по обичая. Обикновено на родителите се изпращаха много коне, понякога петдесет или повече. Случваше се бащата да посочи броя на конете, ако ли не, женихът даваше колкото можеше. Нерядко се случваше бащата сам да предложи на някой многообещаващ младеж — добър ловец и смел участник в набези — да му стане зет. В такъв случай конете даваше бащата на момичето, а понякога дори и цяла палатка.

И тъй, дадоха ми девойката. Двамата се почувствувахме неловко, когато една вечер, тъкмо се хранехме, тя дойде със спуснат на лицето воал. Дорестия кон и жена му ни бяха гости. Заедно с Бери и неговата жена те започнаха да се шегуват с нас, докато майката на Бери не сложи край на това. Дълго време се смущавахме един от друг, особено тя. С „да“ и „не“ се изчерпваше почти всичко, което можех да изтръгна от нея. Стаята ми обаче претърпя чудна промяна. Всичко беше спретнато и чисто, дрехите ми — добре изпрани, а „талисманите“ ми — всеки ден грижливо изваждани и окачвани на триножника.

Преди това си бях купил бойно украшение за глава, щит и други предмети, смятани от черноногите за свещени, и никому не доверявах, че не вярвам в тяхната святост. Към тези вещи се отнасях с необходимата тържественост и церемониалност.

Дните минаваха, а младата ми жена ставаше за мен все по-голяма тайна. Искаше ми се да зная какво мисли за мен и вълнува ли я въпросът какво мисля аз за нея. Не можех в нищо да я упрекна: беше винаги акуратна, винаги усърдно се занимаваше с дребните домашни задължения, грижливо следеше за нуждите ми. Ала всичко това не беше достатъчно. Исках да я разбера, за да зная нейните мисли, нейното мнение… Искаше ми се да разговаря с мен, да се смее и разказва разни истории, както често правеше в дома на мисис Бери.
Вместо това, когато влизах, смехът й замръзваше на устните, тя сякаш се сковаваше и затваряше в себе си. Промяната настъпи, когато най-малко я очаквах. Един ден научих в лагера на пиеганите, че се образува боен отряд за нападение срещу кроу. Говори с бизона и Невестулчената опашка отиваха и ме повикаха на пункта, за да се приготвя.

— Нет-ах-ки — казах аз, нахълтвайки в стаята, — давай всичките ми мокасини, няколко чифта чисти чорапи и пемикан. Къде е кафявата ми платнена торбичка? Къде си сложила калъфа на пушката? Ами…

— Закъде се стягаш да вървиш? — това беше първият въпрос, който тя ми задаваше.

— Закъде ли? За боен поход. Приятелите ми отиват и ме викат да ида с тях…

Млъкнах, защото тя изведнъж стана и се обърна към мен, очите й искряха.

— Отиваш на боен поход! — възкликна тя. — Ти, бял човек, тръгваш с шайка индианци тайно нощем по прерията, за да крадеш коне и може би да убиваш нещастни хора, обитатели на прерията! И не те е срам?

— Виж какво — подхванах неуверено, — аз пък си мислех, че ще се зарадваш. Нима индианците кроу не са ти врагове? Обещах и трябва да отида.

— Тази работа е достойна само за индианци — продължи тя, — но не и за един бял. Ти си богат, имаш всичко каквото ти трябва. За онези хартийки, за онова жълто твърдо нещо (златото), дето носиш у себе си, можеш да купиш всичко, което ти потрябва. Би следвало да се срамуваш да дебнеш из прерията като койот! Никой от твоите никога не е правил това!

— Трябва да отида — повтарях аз. — Обещал съм.

Тогава Нет-ах-ки почна да плаче.

— Не отивай — молеше ме тя, — ако отидеш, ще те убият, зная, а толкова те обичам.

Никога не съм бил толкова учуден, просто се смаях. Значи всичките тези седмици мълчание се обясняваха просто с присъщата й плахост, прикриваща нейните чувства. Бях доволен и горд, след като научих, че ме обича, но друга мисъл ме измъчваше: не постъпих добре, като си взех тази девойка и я накарах да се влюби в мен, щом скоро трябваше да я върна на майка й и да си замина за родината.

На драго сърце обещах да не заминавам с бойния отряд. Тогава Нет-ах-ки, постигнала своето, изведнъж почувствува, че се е държала твърде смело, и се опита отново да приеме сдържан вид. На мен обаче не ми харесваше такъв обрат. Хванах жена си за ръката, сложих я да седне до мен и почнах да й доказвам, че не е права, че да се смеем и шегуваме, да бъдем приятели и другари е по-добре, отколкото да прекарваме дните си в мълчание, потискайки естествените си чувства.

Оттогава отношенията ни се промениха.

Не зная правилно ли постъпих, като изложих всичко това на хартия, но мисля, че ако Нет-ах-ки знаеше какво съм написал, би рекла с усмивка „Да, разкажи за всичко. Разкажи за всичко както е било.“ Защото, сами ще се убедите, всичко свърши добре, всичко освен най-последния, истинския край.

Онези, които са чели книгата „Разкази на черноногите“, знаят, че не се допуска Черноногият да се среща с тъща си. Струва ми се, че ще се намерят доста бели, които биха се радвали на такъв обичай в цивилизованото общество. Според черноногите мъжът никога не бива да влиза в палатката на тъща си, а тя не трябва да влиза в дома му, когато си е в къщи. И тъщата, и зетят трябва по всякакъв начин да странят един от друг, да търпят всякакви неудобства, но да избягват срещите. Този странен обичай често поражда смешни положения. Веднъж видях един висок на ръст и достоен вожд да ляга по гръб зад тезгяха, като забеляза, че на вратата се е показала неговата тъща. Видях друг да се хвърля на земята до пътеката и да се покрива с наметалото си, а един път някакъв мъж скочи от стръмен бряг в дълбоката река, с всичките си дрехи и наметалото, когато неочаквано наблизо се показа тъща му. Касае ли се обаче за бял човек, обичаят малко се видоизменя. Като знаеше, че зетят не обръща внимание на това, тъщата се появяваше в стаята или в палатката, където беше той, но не говореше с него. Моята тъща ми харесваше и бях доволен, когато наминаваше. След известно време дори успях да я предразположа да разговаря с мен. Тъща ми бе добра жена, с много твърд характер, много честна и беше възпитала дъщеря си в същия дух. Двете безкрайно се уважаваха. Нет-ах-ки неуморно ми разказваше колко много е направила добрата й майка за нея, какви съвети й е давала, колко жертви е извършила за детето си.

Десета глава

Убивам мечка

— Не те ли е срам? — рече тя. — Това е моя работа. Върви напред с вождовете. С всичко това ще се заема аз.

Направих както ми каза. По време на пътуването яздех все отпред с първите хора на племето или се занимавах с лов, а вечер, когато пристигах в лагера, палатката ме чакаше построена, край нея имаше куп съчки, а вътре гореше ярък огън, на който се приготвяше вечерята. Всичко това бе дело на жена ми и майка й. Когато работата привършеше, тъща ми поемаше към палатката на брат си, където живееше.

Имахме много гости, а и мен постоянно ме канеха на угощения ту у един, ту у друг приятел. Провизиите ни стигнаха за кратко време и скоро се оказахме принудени да се храним само с месо. Всички освен мен бяха доволни от това: понякога така ми се ядеше ябълков пай или поне картофи. Често сънувах, че съм щастлив притежател на бонбони.

Напускайки обезлюдения форт, ние поехме край брега нагоре по река Марайъс, после по най-северния й приток, река Кътбанк, докато накрая достигнахме боровете в подножието на Скалистите планини. Тук гъмжеше от диви животни. Бизони и антилопи срещахме рядко, но уапити, елени, диви овце и лосове имаше дори повече, отколкото бях видял на юг от Мисури. Що се отнася до мечките, цялата местност си патеше от тях. Нито една жена не смееше да ходи за съчки или пръти без придружвач. Някои от ловците никога не закачаха гризли: мечката се смяташе за неприкосновено или свещено животно; доста хора вярваха, че тя е човешко същество. Обикновеното название на мечката е кйаийо, но жреците, притежатели на вълшебни лули, бяха задължени, когато говорят за нея, да я наричат Пах-кси-куо-йи — Лепкавата уста.

Освен това единствено жреците можеха да вземат мечи кожи, и то само една тясна ивица за лента на главата или за увиване на лула. Обаче всекиму се разрешаваше да взема нокти на мечка за огърлица и други украшения. Най-склонните към рисковани постъпки носеха огърлици с по три-четири реда нокти на убити от тях мечки. С тези огърлици много се гордееха.

Една сутрин аз се отправих с Мощните гърди към вододела между реките Кътбанк и Милк. Той ми каза, че ще можем лесно да преминем с конете през боровете на вододела към подножието на голата планина, където винаги имало диви овце. Трябваше ни месо, а по това време на годината овните се оказват дори в по-добро състояние, отколкото мъжките антилопи в прерията. Намерихме широки пътеки, оставени от дивите животни, и скоро наближихме края на гората откъм планините. Слязохме, завързахме конете и почнахме внимателно да се придвижваме напред. След малко между преплетените клони на боровете се провидя доста голямо стадо диви овце — все самци, които вървяха по раковинова пътека в основата на една скала.

Предоставих на Мощните гърди първия изстрел, но той се прояви съвсем зле. Преди да успее да зареди отново пушката си, аз вече бях повалил два овена с моята „Хенри“. И двата бяха много едри, с тънък слой тлъстина по ребрата. Добили необходимото количество месо, ние натоварихме конете си и тръгнахме към къщи. Щом излязохме от боровата гора, съгледахме на четиристотин-петстотин ярда от нас голяма гризли, която старателно ровеше един чим на голия склон на хълма; търсеше гофър* или мравуняк.

[* Североамерикански подземен гризач. — Б.пр.]

— Да я убием! — възкликнах аз.

— Ок-йн (хайде) — рече Мощните гърди, но с изражение, което значеше: добре, ала ти го предложи, не аз.

Яздехме надолу покрай гората, към подножието на хълма. Спътникът ми се молеше за успех, като обещаваше жертва на Слънцето. Слязохме от хълма, свърнахме в дълбока долчинка и тръгнахме нагоре към мястото, където бяхме забелязали мечката. Когато излязохме от долчинката, звярът се намираше на по-малко от петдесет ярда от нас. Той ни забеляза в същия миг, седна на задницата си и забърчи нос, като душеше въздуха. Стреляхме и двамата и мечката се търколи с рев, от който настръхват косите. Тя хапеше и драскаше с нокти хълбока си там, където бе я поразил куршумът. После скочи на крака и се хвърли срещу нас с отворена уста. Подгонихме конете си на север, неразумно беше да препускаме надолу по хълма. Два пъти стрелях припряно в животното, но без резултат. През това време мечката преодоля разделящото ни разстояние с учудващо дълги скокове и почти настигна коня на моя спътник. Стрелях още веднъж и пак не улучих. Тутакси Мощните гърди излетя от бягащия кон със седлото и месото на овена: подпръгата — стар, износен ремък от сурова кожа — се бе скъсала.