Намеса на държавата в организацията на религиозните общности

Намеса на държавата в организацията на религиозните общности

През 1992 г. след решение на парламентарната Комисия по вероизповеданията е сезиран Министерският съвет, за да отстрани ръководствата на Българската православна църква и на мюсюлманското изповедание, тъй като техният избор /отпреди 30 години/ бил осъществен в нарушение на закона. Дирекцията по вероизповеданията като структурно звено на Министерския съвет, е орган, натоварен да осъществява контактите на държавата с религиозните общности. На основание решението на комисията по вероизповеданията директорът на Дирекцията изпраща писма до тези най-големи религиозни деноминации, в които ги уведомява, че обявява за незаконни досегашните им ръководства и определя временно други лица за ръководители на Светия Синод на Българската православна църква и на Висшия мюсюлмански духовен съвет. В писмото до главното мюфтийство на мюсюлманското изповедание от 21.02.1992 г. например, Директорът на Дирекцията по вероизповеданията обявява за нелегитимни в качеството им на районни мюфтии всички действащи към онзи момент и “отстранява същите от незаконно заеманата от тях длъжност на районни мюфтии”. Няколко месеца по-късно – на 25.05.1992 г., подобно писмо е изпратено и до Светия Синод на БПЦ, с което е обявен за “незаконен досега действащия състав на Светия Синод като ръководен орган на БПЦ”. В двете изповедания са утвърдени “временни” ръководства, предложени от господстващите в онзи момент политически сили.

С тези актове на изпълнителната власт е поставено началото на разцеплението на двете най-големи религиозни общности в България. То е съпроводено с открито вмешателство на изпълнителната и съдебната власт в организационния живот на изповеданията. Поведението на съда е смущаващо безучастно и неутрално, тъй като той отказва да се произнесе по законността на тези административни актове и въпреки че е принуден да констатира липсата на правомощия от страна на администрацията да отстранява религиозните водачи от техните постове, отказва да прогласи нищожността на тези актове.

В следващите години назначените временни ръководства свикваха религиозни форуми, приемаха нови устави и искаха регистрация на новоизбраните си органи. От своя страна, отстранените организираха паралелни конференции /респ. събори/, на които извършваха избори или отлъчваха отцепилите се свещенослужители. Всяко от ръководствата депозираше документи за регистрация или пререгистрация в Министерския съвет. Ако последният не удовлетворяваше молбата, се прибягваше до сезиране на съда. В зависимост от политическата конюнктура Върховният административен съд уважаваше жалбите и отменяше мълчаливия отказ на Министерския съвет да регистрира ново ръководство или оставяше жалбата без уважение. Но дори и след решение на съда в полза на съответното ръководство, Министерският съвет отказваше да изпълни решението на съда, тъй като никой не беше отменял по съдебен път регистрацията на съответното изповедание.

Така се стигна до решението на Европейския съд по делото Хасан и Чауш срещу България⁷. Съдът констатира, че властите не са успели да останат неутрални при упражняване правомощията си в тази сфера. Той напомни, че “ролята на властите в ситуация на конфликт между или в рамките на религиозните групи е не да премахнат причината за напрежението чрез елиминация на плурализма, а да гарантира толерантността между съперничещите си групи.”/§ 96/

Във втората половина на 90-те години във възгледите на политическите сили се наблюдава известна еволюция и стремеж не да се толерира създалото се разцепление, а да се създадат условия за помирение и консолидация на отделните крила в двете най-големи религиозни деноминации – християнската и мюсюлманската.⁸ В първата не се стигна до никакъв консенсус, тъй като отцепилите се от лоното на БПЦ още през 1992 г. бяха отлъчени от нея на архиерейски събор и съответно – лишени от свещенически сан и представителна власт, съгласно нормите на устава, приет през 1950 г., който не беше отменен. Натискът за смяната на ръководството на БПЦ бе неуспешен поради изричната регламентация в устава за пожизненото служение на патриарха и митрополитите.

Сред организациите, които не получиха разрешение да бъдат пререгистрирани, бе и сдружението “Свидетели на Йехова”, което първо подаде жалба пред Европейската комисия по правата на човека. Определението по допустимостта на жалба № 28626/1995¹⁰ от 3 юли 1997 г. в голяма степен илюстрира практическите ограничения, системно налагани от властите на представителите на такива “нетрадиционни” сдружения и изповедания. Тези мерки често бяха несъразмерни на действителната или твърдяната заплаха. Те включваха забрана на разпространението на литература, претърсване на жилища и помещения и изземане на вещи, заповеди, с които се отказваше отдаването под наем на общински помещения и сгради, употреба на полицейска сила, образуване на наказателни производства, експулсиране на проповедници и т.н.

След приятелското уреждане на спора, с решение на Министерския съвет от 7 октомври 1998 г. по реда на Закона за изповеднията тази религиозна общност бе официално регистрирана. В края на 90-те години постепенно въпросите по регистрация и пререгистрация на нетрадиционните религиозни общности бяха канализирани и понастоящем не възникват проблеми на централно ниво. Тези изповедания обаче срещат трудности и досега при регистрацията на своите местни поделения в немалко градове в страната. Тези проблеми са свързани с изискването за местна регистрация в съответната община, където изповеданието желае да развива дейност. Същевременно, липсата на местна регистрация дава възможност за преследване на религиозните дейности, извършвани “без разрешение”, което повдига сериозни въпроси по чл. 9, т. 2 от ЕКПЧ.

На теория, местната регистрация автоматично следва централната, но на практика много общински съвети упражняват дискреционна власт при решенията за регистрация и въвеждат допълнителни изисквания. Така през май 1998 г. Общинският съвет в гр. Бургас взе решение да не регистрира “Свидетелите на Йехова” дори и ако получат регистрация на национално равнище. В изпълнение на това решение през януари 1999 г. Община Бургас отказа регистрация и така местното поделение вече шеста година работи неофициално. Аналогично е положението и за градовете Велико Търново, Димитровград, Смолян. В наредбата на гр. Стара Загора от октомври 2000 г. е регламентирано, че основание за отказ от вписване в регистъра на общината на религиозни общности е наличието на забрана в страни от Европейския съюз, независимо дали са регистрирани централно в България.

Разбира се, както отказът, така и самата наредба на общината подлежат на съдебен контрол, но доколкото се касае до актове, чието приемане е от компетентността на самата администрация, съдебните решения не са достатъчни, за да гарантират наличието на средство за защита. Това е така, защото дори и след постановяване на съдебното решение в полза на заинтересованата страна не са редки случаите на неизпълнението му. Подобно поведение от страна на администрацията поставя сериозни проблеми и на плоскостта на чл. 6 от Конвенцията и дискредитира правото на справедлив процес поради липсата на воля за изпълнение на влязъл в сила съдебен акт.

В заключение може да се обобщи, че основният проблем, който се очертава във връзка със съответствието на действалия до края на 2002 г. Закон за изповеданията и разпоредбата на чл. 9 от Конвенцията е на плоскостта на неоправданата намеса на държавата във вътрешноорганизационния живот на двете най-многобройни религиозни общности в страната.

В същото време той даде повод за известни критики както от страна на много религиозни общности, така и от страна на неправителствени и международни организации. С Резолюция 1390/2004 г. на ПАСЕ бе отправена препоръка към България за внасяне на промени в Закона за вероизповеданията. Конституционният съд бе сезиран по инициатива на група народни представители, които оспориха конституционността на 7 текста от закона и тяхното съответствие с ЕКПЧ и МПГПП. С решение № 12 от 15.07.2003 г. Конституционният съд отхвърли искането.¹¹

В следващото изложение ще бъдат представени накратко становищата и критиките по тези текстове на закона, предизвикали най-сериозни дебати, тъй като е вероятно, че те биха могли да повдигнат сериозни спорове за съответствие, респ. несъответствие с чл. 9.

Чл. 7, ал. 1 по същество изцяло повтаря нормата на чл. 37, ал. 2 от Конституцията, поради което той търпи същите критики относно разширяване приложното поле на ограничителните мерки по начин, несъответстващ на чл. 9, т. 2 от Конвенцията.

Спорен е и текстът на ал. 2 на чл. 7, съгласно който религиозните общности и институции не могат да бъдат използвани за политически цели. Според опонентите на тази формулировка, така се ограничава правото на религиозните общности да участват във важни дебати в гражданското общество по въпроси като аборта, евтаназията, клонирането, семейната и социалната политика, които са пряко свързани със защитаваните от тях ценности. Нарушаването на тази забрана е скрепено със сериозни административни санкции, включително и отмяна на регистрацията на юридическото лице. Така на практика би могло да се стигне до неоправдано ограничаване правата на съответната религиозна общност да проповядва своите идеи.

Според критиците на текста, поради липсата на конкретизация по отношение на основните права и свободи, ограничението по чл. 7, ал. 4 обхваща по-широк кръг от права и е законова база за игнориране ценностната система на отделните религиозни общности и за намеса във вътрешните дела на вероизповеданията.

Конституционният съд в мотивите си приема, че не е налице подобно ограничение, тъй като тази разпоредба представлява юридическа гаранция на конституционно закрепеното задължение на държавата да гарантира правата на гражданите /чл. 4, ал. 2 от Конституцията/. Според решението “пределите на свобода на вероизповеданията се определят от наличието на други ценности, които също са конституционно защитени”.
Новият закон и опитът чрез него да се преодолее разцеплението в ръководството на БПЦ
Основният дебат по повод съответствието на новоприетия закон на международните договори е във връзка с текста на чл. 10, ал. 1, изр. 3 и 4 и ал. 2 , в които е регламентирано, че традиционното изповедание в Република България е източното православие, чийто изразител е Българската православна църква, ръководена от Светия Синод и представлявана от Българския Патриарх. Съгласно ал. 2, БПЦ е юридическо лице, а устройството и управлението й се определят в нейния устав.

Критиката е в няколко основни насоки. Твърди се, че чрез тези разпоредби се поставя една религия в неравноправно и привилегировано положение спрямо всички останали религии, както и че така се допуска намеса пряко във вътрешното устройство на източноправославното изповедание на БПЦ от страна на държавата и тя не съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания. Според поддръжниците на тази теза, част от оспорените разпоредби възпроизвеждат текстове от устава на БПЦ и включването им в закона лишавало от възможност за развитие съответното вероизповедание като религиозна доктрина и практика и същевременно представлявало конституционно недопустима намеса на държавата в структурирането и ръководството на същото вероизповедание. Наред с това, признанието ex lege на БПЦ освобождавало тази институция от обичайната процедура на регистрация, която включва и проверка на легитимността на ръководството. Така се нарушавала конституционната забрана за дискриминация чрез въвеждане на привилегии, които се основават на определена религия.

Поддръжниците на закона застъпват тезата, че преценката за конституционосъобразността на оспорваните текстове следва да се базира на общия дух на закона и на целта на неговите разпоредби, тълкувани в тяхното систематично единство, но от друга страна - и на общия дух на конституционната уредба. Взаимоотношенията на църквата и държавата на конституционно ниво се уреждат с разпоредбата на чл. 13, съгласно която източно-православното изповедание е посочено като “традиционна религия в Република България”. Подобни текстове се съдържат в много конституции и закони на държави – членове на Европейския съюз, които легитимират религията на мнозинството вярващи с понятията “държавна”, “официална” или “господстваща” - Дания, Италия, Норвегия, Ирландия, Полша, Гърция. На критика бяха подложени и други текстове на закона, които възпроизвеждат текстове от Устава на БПЦ и съдържат основните й белези. Във връзка с регистрацията на БПЦ ex lege поддръжниците на закона подкрепят тезата, че по отношение на останалите изповедания е възприет принципът за служебна пререгистрация - ex officio, поради което те не са поставени в неравностойно положение спрямо БПЦ. Съгласно § 2, ал. 1 от закона, законодателят признава правосубектността на регистрираните вече изповедания /по стария Закон за изповеданията/, които съдът е задължен да впише в регистъра. Така се признава съществуването на тези субекти в правния мир и единствено подходът е различен, като за БПЦ основанието е конституционносъобразно, а за всички други е възприет най-либералният принцип на позитивното право – да не се изисква пререгистрация на възникнали правни субекти.

Причината за разгорещения дебат по повод текстовете, закрепващи върховенството на БПЦ е възникналото през 1992 г. разцепление в БПЦ и служебното назначаване на нови ръководни органи от страна на изпълнителната власт.¹² След приемането на новия закон това “алтернативно” ръководство на БПЦ няма правото да се регистрира със същото наименование, тъй като съгласно чл. 15, ал. 2, е недопустимо да съществува повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище. Този текст е подложен на критика, тъй като се твърди, че чрез него се цели забрана за регистрация на “алтернативния” Синод като нова религиозна институция. Според поддръжниците на тази теза, би следвало да се отказва регистрация на отцепила се група, само ако е налице пълно съвпадение както в наименованието, така и на седалището на две юридически лица. Според противниците й, изискванията за правна сигурност, както и необходимостта от идентификация на отделните субекти в правния мир налагат религиозните институции да се подчиняват на общия правен ред, създаден от законодателя – граждански, наказателен, административен. Поради това не е допустимо да бъдат регистрирани като самостоятелни юридически лица няколко религиозни институции с наименованието БПЦ.

Другият оспорван текст е § 3 от преходните и заключителните разпоредби на закона, който гласи: “лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по съответен ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество”. Причината за критика е отново свързана със съществуването на алтернативно ръководство на БПЦ, което в началото на 90-те години насилствено завзе немалко храмове и други недвижими имоти на църквата и оттогава в тях бяха извършвани богослужения от лица, признаващи ръководството на “алтернативния” Синод.

Основавайки се на този законов текст, официално признатото ръководство на БПЦ през юни 2004 г. поиска и получи съдействието на прокуратурата и полицията, за да си възстанови владението върху отнетото й имущество. С постановление на прокуратурата, основано на чл. 118 от Закона за съдебната власт на 20-21 юли 2004 г. със съдействието на органите на полицията във всички храмове, намиращи се във владение на “алтернативния” синод са въведени свещенослужители на официално признатото и регистрирано ръководство на БПЦ.

Тези действия на прокуратурата са оспорвани. Дългогодишният конфликт във връзка непризнаването на “алтернативното” ръководство на БПЦ и действията на държавата в събитията от юли 2004 г. са предмет на жалби пред Европейския съд, по които предстои да бъдат в най-скоро време постановени решения.

От друга страна, през октомври 1997 г. в София беше проведен Разширен Всеправославен надюрисдикционен събор с присъствието на главите на всички поместни православни църкви. На него бе поканена и групата, която е в разкол и бе взето решение те да бъдат приети обратно в единството на каноничната църква на България под ръководството на патриарх Максим. Така този най-висш православен форум приема, че се премахва разколът, създаден през 1992 г. По повод сезирането на Европейския съд възниква един сериозен проблем във връзка с възможната колизия между бъдещото решение на Съда, чиято юрисдикция се простира върху държавите-членки на Съвета на Европа и тези на Всеправославния събор, чиито решения са задължителни за всички поместни православни църкви, духовници и миряни. Поставя се въпросът дали светската власт има правомощия да променя правила, общозадължителни за православните църкви, да дава оценки, да контролира и да разглежда съответствието на решенията на Всеправославния събор с Европейската конвенция за правата на човека.

В съответствие с приятелското споразумение, постигнато през 1997 г., националните съдилища възобновиха служебно делото на М.М. за упражняването на родителските права. Близо 10 години след произнасянето на оспорваните решения, упражняването на родителските права беше предоставено на М.М. с решение № 502 на ІІ г.о. на ВКС от 08.09.2003 г. по гр.д. № 210/2003 г., в което въпросните съдебни решения са подложени на сериозна критика.