Доклад на Български адвокати за правата на човека по съответствието на българския закон и практика с изискванията на чл. 9 и 11 от
Свобода на съвестта и право на замяна на воинските задължения с алтернативна служба
Изтегляне 0.61 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Свобода на събранията Публични събирания – събрания, митинги и манифестации
Свобода на съвестта и право на замяна на воинските задължения с алтернативна служба Конституцията от 1991 г. гласи: Чл. 58, ал. 2: Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите. Чл. 59 (1): Защитата на Отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. (2) Изпълнението на воинските задължения, условията и редът за освобождаването от тях или за замяната им с алтернативна служба се уреждат със закон. На 6 април 2000 г. Европейският съд е обявил за допустима жалба № 32438/96, в която г-н И.С. повдига оплакване по чл. 9 от Конвенцията във връзка с осъждането му за отказ да носи военна служба по чл. 361, т. 1 от НК: “Български гражданин, който се отклони от военна служба, се наказва с лишаване от свобода до три години.” Г-н И.С. се оплаква, че въпреки разпоредбите на Конституцията, която има пряко приложение, през 1995 г. той е бил осъден заради отказа си да носи военна служба. По времето, когато жалбоподателят отказал да служи в армията, военната служба е била уредена от стария Закон за всеобщата военна служба от 1958 г., който не предвиждал алтернативна служба. През декември 1995 г. беше приет нов закон - Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, който влезе в сила на 27 февруари 1996 г. и отмени дотогава действащия. Чл. 84 от него гласи: “(1) Воинските задължения за наборна военна служба могат да бъдат заменени с алтернативна служба. (2) Условията и редът за изпълнение на алтернативната служба се определят със закон.” Г-н И.С. твърди, че Конституцията от 1991 г. е пряко приложима и изрично предвижда алтернативна служба. Въпреки това обаче, в продължение на много години не е бил приет закон за алтернативната служба, а Наказателният кодекс не е бил изменен. В резултат на това, съдилищата прилагали разпоредба на Наказателния кодекс, която била в противоречие с пряко приложимата Конституция. Поради това, намесата в правата му по чл. 9 от Конвенцията не е била “предвидена в закона” по ясен и недвусмислен начин. Жалбоподателят счита, че е бил наказан за това, че Народното събрание не се е съобразило с Конституцията от 1991 г. и не е приело закон, уреждащ алтернативната служба. Жалбоподателят се оплаква също така и че е бил подложен на натиск да промени религиозните си убеждения. По-конкретно, съдилищата са заявили, че “присъдата е необходима, за да повлияе върху бъдещото му поведение.” Освен това, жалбоподателят твърди, че рискува да бъде осъждан всяка година, когато бъде призован да отбие военната си служба, и че единственият възможен изход от тази ситуация остава да промени религиозните си убеждения и да приеме да служи в армията. Този риск представлявал натиск върху него да промени убежденията си или да прекара голяма част от живота си в затвора. Правителството твърди, че Конституцията защитава личната свобода на съвестта и религията, но изрично изключва религиозните и моралните убеждения като основание за отказ от изпълнение на основните граждански задължения, едно от които е военната служба. Чл. 59, ал. 2 предвижда приемането на закон за алтернативната служба, която да замести редовната военна служба. Преди приемането на такъв закон обаче не съществувал правен механизъм за такава замяна и всяко неизпълнение на конституционното задължение по чл. 59, ал. 1 било считано за престъпление. До приемането на закон за замяната на воинските задължения с алтернативна служба държавата не можела да остане без гаранции за своята сигурност, поради което трябвало да прилага действащото законодателство. Въпреки че към 1994 г. българското законодателство не е било в пълно съответствие с чл. 9 от Конвенцията, задължението на жалбоподателя да изпълни воинския си дълг произтичало пряко от Конституцията, която съгласно българското право има предимство пред всеки международен акт. Законът за замяна на воинските задължения с алтернативна служба (ЗЗВЗАС) беше приет през ноември 1998 г. и влезе в сила на 1 януари 1999 г., но не предвиждаше амнистия за лицата, осъдени преди тази дата за отказ да носят военна служба. Освен това, този закон предвижда санкционна продължителност на алтернативната служба и съдържа няколко разпоредби във връзка с начина и условията на изпълнение на тази служба, които са дискриминативни в сравнение с условията на военната служба. Жалба № 32438/96 е обявена за допустима. Определението по допустимостта на жалбата на И.С. е основополагащо в практиката на Съда, тъй като в него за първи път се приема, че отказът на индивида да носи военна служба поради убежденията му е въпрос, който следва да се разгледа в светлината на чл. 9 от Конвенцията. Това определение и приятелското споразумение, постигнато на 8 март 2001 г. по делото И.С. и по четири подобни дела на жалбоподатели, осъдени за отказ да носят военна служба поради убежденията си, доведоха до законодателни промени в ЗЗВЗАС, които приближиха този закон до европейските стандарти. Предвидена бе и амнистия за осъдените, които бяха освободени от задължението да изпълняват алтернативна служба след осъждането. Срокът на изтърпяното наказание се считаше за част от алтернативната служба. По време на парламентарните дебати, Парламентарната комисия по европейска интеграция изрично подчерта, че е необходимо да се оцени съответствието на ЗЗВЗАС с изискванията на ЕКПЧ – “доколкото правото на алтернативна служба е един от аспектите на свободата на съвестта, мисълта и религията, гарантирана от чл. 9.1.” ЗЗВЗАС беше изменен в частта му относно продължителността на службата, заплащането, трудовите и осигурителни права на лицата, отказали да носят военна служба поради убежденията си, и т.н. Беше предвидена амнистия за осъдените лица в периода 1991-1999 г. /преди приемането на ЗЗВЗАС/. За съжаление, след съкращаването на срока на редовната военна служба не беше предвидено подобно намаление и на алтернативната. Понастоящем по-продължителният срок на алтернативната служба отново създава впечатлението за санкционна мярка.
Настоящето изложение е посветено на свободата на събранията и свободата на сдружаване в България. Описани са както действащото законодателство, така и проблемите и въпросите, свързани с прилагането му и гарантирането на правата по чл. 11, идентифицирани през годините. Свобода на събранията Публични събирания – събрания, митинги и манифестации Свободата на събранията е гарантирана в българската конституция, приета през юли 1991 г., която предвижда следното в това отношение: “Гражданите имат право да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации. Редът за организиране и провеждане на събрания и манифестации се определя със закон. За събрания на закрито не се изисква разрешение.”13 Още преди приемането на Конституцията, със самото начало на политическите промени в края на 1989 г., се чувстваше, че е необходимо да бъдат уредени законово публичните демонстрации. Законовите изисквания за организиране на подобна проява на открито бяха приети през 1990 г. със Закона за събранията, митингите и манифестациите.14 Най-важните разпоредби от този сравнително кратък закон са: Чл. 2 Събрания, митинги и манифестации могат да се организират и провеждат от граждани, от сдружения, от политически и други обществени организации. … Чл. 6 (2) “Всеки организатор или участник отговаря за вредите, които по негова вина са причинени при провеждането на събранието, митинга или манифестацията.” … Чл. 8 (1) “За свикване на събрание или на митинг на открито организаторите най-малко 48 часа преди началото му писмено уведомяват общинския народен съвет или кметството, на чиято територия ще се проведе, като посочват организатора, целта, мястото и времето на събранието или митинга.” … Чл. 9 (1)“Организаторите на събранието или митинга вземат необходимите мерки за осигуряване на реда при провеждането му..” … Чл. 10 “(1) Събранието или митингът се ръководи от председател. (2) Участниците в събранието или митинга са длъжни да спазват указанията на председателя за запазване на реда.”… Законът за събранията, митингите и манифестациите предвижда и основанията, на които е възможно да се забранят тези прояви, както и процедурата, която се следва в такъв случай. Чл. 12 от закона предвижда: Чл. 12. (1) Когато времето и мястото на събранието, на митинга или пътят на движението на манифестацията създават условия за нарушаване на обществения ред или безопасността на движението, председателят на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, съответно кметът, предлага промяната им. (2) Председателят на изпълнителния комитет на общинския народен съвет или кметът може да забрани провеждането на събранието, митинга или манифестацията, когато има несъмнени данни, че: 1. са насочени към насилствено изменение на конституционно установения обществен и държавен строй или срещу териториалната цялост на страната; 2. застрашават обществения ред в съответното населено място; 3. застрашават народното здраве при предварително обявена епидемична обстановка; 4. нарушават правата и свободите на другите граждани. (3) Забраната се налага с мотивиран писмен акт в срок от 24 часа от уведомяването. (4) Организаторът на събранието, митинга или манифестацията може да обжалва забраната по предходната алинея пред изпълнителния комитет на общинския народен съвет, който се произнася в срок от 24 часа. (5) Когато органът по предходната алинея не се произнесе в определения срок, събранието, митингът или манифестацията може да се проведат. (6) Когато жалбата се остави без уважение, спорът се отнася пред съответния районен съд, който се произнася в петдневен срок. Решението на съда е окончателно. Заедно със Закона за събранията, митингите и манифестациите парламентът гласува и поправки в Наказателния кодекс, с които предвиди наказателна отговорност за измамно или насилствено осуетяване на упражняването на свободата на събрание и за организиране на обществена проява в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите.15 Въпреки че е имало инциденти, когато частни лица са попречвали на други лица да упражнят правото си на свобода на събранията, досега не е имало разследване или наказателно преследване по първата от тези две наказателни разпоредби. Втората разпоредба засяга различна ситуация – провеждане на обществена проява в нарушение на закона. Това повдига различни въпроси, тъй като текстът е формулиран широко и предвижда лишаване от свобода до една година за провеждането на събрание, което не е организирано следвайки стриктно процедурата по Закона за събранията, митингите и манифестациите, превишава установеното време или продължава, след като е дадено нареждане за прекратяването му.16 Тази формулировка е доста широка и тъй като не се предвижда да се прави преценка доколко подобна намеса е пропорционална, може да се окаже, че е налице противоречие с чл. 11 от Конвенцията. Има обаче много примери с публични събрания, които не са отговаряли точно на изискванията на Закона за събранията, митингите и манифестациите или открито са ги пренебрегвали, но засега подходът на властите е предпазлив.17 До януари 2005 г. няма случаи на разследване или наказателно преследване по тази алинея. До май 2003 г. прокуратурата имаше право да забранява провеждането на предстоящи събрания, митинги и манифестации, използвайки правомощията си по чл. 185 от Наказателно-процесуалния кодекс. Този текст овластява прокуратурата да взема всички необходими мерки, за да предотврати извършването на престъпления, и има случаи, когато прокуратурата е използвала на практика това свое правомощие, за да забрани провеждането на предстоящи митинги.18 В тези случаи прокурорските постановления за забрана съдържат само отделни имена и наименования на места, без да са мотивирани или по какъвто и да е друг начин да уточняват какви са основанията и причините за забраната. Няма и възможност за обжалване на тези постановления. През май 2003 г. тези правомощия на прокуратурата бяха отменени по причини, които нямат нищо общо със свободата на събранията. Що се отнася до самия Закон за събранията, митингите и манифестациите, тревога буди както адекватността на процедурата по закона, така и практическото налагане на предвидените в него забрани от органите на местната власт. Проблемите са свързани с широко формулираните текстове, предвиждащи основания за забрана на дадена проява, и с практиката на националните съдилища, които не тълкуват стеснително съответните разпоредби. Процедурните трудности идват от факта, че Законът за събранията, митингите и манифестациите е приет през 1990 г., когато все още действа Конституцията от 1971 г. По Конституцията от 1971 г. изпълнителните местни държавни органи са изпълнителните комитети на общинските народни съвети. Конституцията от 1991 г. премахна изпълнителните комитети и създаде поста на кмета, който се избира директно и е “орган на изпълнителната власт в общината”.19 Тези два въпроса ще бъдат разгледани по-долу. Широко формулирани основания за забрана Както ясно личи от практиката на Европейския съд по правата на човека, всяко ограничение на правото на свобода на събранията трябва да отговаря на изискванията на ал. 2 на чл. 11 от ЕКПЧ и съответно трябва да е в съответствие със закона, да преследва легитимна цел и да е необходимо в едно демократично общество. Съдът е заявил, че “правото на свобода да участваш в мирни събрания ... е от такава важност, че не може да се ограничава по никакъв начин, ако лицето, за което става дума, не извършва по този повод никакви укорителни действия”.20 В практиката си Съдът многократно е изтъквал, че всяко ограничение на правата по чл. 8 и чл. 11, включително правото на мирни събрания, не трябва да е произволно, а да е основано на закона. Условията по вътрешното право, при които се допуска ограничение на правото на свобода на събранията, трябва да бъдат ясни и предвидими и всяко реално ограничаване трябва да отговаря на тях. Ако бъде забранено събрание на открито, това трябва да се прави с цел да се предотврати реално съществуваща заплаха срещу националната сигурност, обществената сигурност, общественото здраве и морал, срещу правата и свободите на другите или защото има реална заплаха от безредици или извършване на престъпления. Както е имала случай да изтъкне Комисията, мерки за забрана на събрание с цел предотвратяване на обществени безредици могат да се налагат, когато има убедителни доказателства, че съществува реална заплаха за обществения ред и сигурност.21 Ако можеше просто да се заяви, че забраняването на дадено събрание преследва легитимна цел, без ясно и разумно обосноваване на тази заплаха, чл. 11 би бил безсмислен и би оставил лицата без защита срещу произволна намеса в правото им на свобода на събранията. Според практиката на органите в Страсбург намеса в правото на свобода на събранията, която е в съответствие със закона, трябва да е и необходима в едно демократично общество. “Принципът на пропорционалност изисква да се намери баланс между необходимостта да се защитят интересите, посочени в чл. 11, ал. 2, и необходимостта да се гарантира свободното изразяване на мнение чрез думи, действия или дори мълчание от страна на хората, събрани по улиците или на други публични места.”22 Законът за събранията, митингите и манифестациите предвижда специална процедура за събиранията на открито. Организаторите, които могат да бъдат физически лица, организации или политически партии, уведомяват органите на местната власт, на чиято територия ще се проведе събитието. Уведомлението за митинг или събрание трябва да бъде направено най-малко 48 часа по-рано, а за манифестации уведомлението, заедно с маршрута на движение, трябва да се представят пет дни по-рано, в неотложни случаи – два дни по-рано. Организаторите на събрание или манифестация са длъжни да гарантират, че по време на проявата няма да бъдат извършени правонарушения или нарушения на обществения ред. Органите на местната власт имат позитивното задължение да помагат на организаторите. Основанията, на които може да се забрани събиране на открито, са изчерпателно изброени в закона. Събрание, митинг или манифестация могат да бъдат забранени, ако 1) “създават условия за нарушаване на обществения ред или безопасността на движението”, 2) “са насочени към насилствено изменение на конституционно установения обществен и държавен строй или срещу териториалната цялост на страната”, 3) “застрашават обществения ред в съответното населено място”, или 4) “нарушават правата и свободите на другите граждани”. Единственото основание, за което веднага може да се каже, че противоречи на международното право, е основанието “насочени срещу териториалната цялост на страната”. За останалите може да се каже, че отговарят на международното право. Проблеми могат и на практика възникват в конкретните случаи, когато на тези основания се налагат забрани, както и поради начина, по който те се тълкуват от националните съдилища.23 Такъв прочит на националното право, който да отговаря на стандартите на Конвенцията, би изисквал тясно тълкуване на основанията в Закона за събранията, митингите и манифестациите, на които органите на местната власт могат да попречат на провеждането на мирно събрание. За да бъде една забрана в съответствие със Закона за събранията, митингите и манифестациите, е необходимо да бъдат изпълнени две условия. На първо място, трябва да съществува заплаха срещу някой от интересите, изброени в т. 1-4 на ал. 2 от чл. 12. На второ място, трябва да има несъмнени данни за съществуването на подобна заплаха. Ако компетентните власти твърдят, че един от интересите е заплашен, но не подкрепят твърдението с доказателства, това не е годно основание за легитимна забрана. Освен наличието на “несъмнени данни” за съществуването на заплаха, законът изисква всяка забрана да бъде “мотивирана”. Изискването идва както от вътрешното право, така и от чл. 11 от Конвенцията. Общ принцип на вътрешното право, установен в Закона за административното производство, е че всеки административен акт трябва да е мотивиран.24 Липсата на мотиви е сама по себе си основание актът да се обяви за нищожен. Това е изискване и по чл. 11 от Конвенцията, тъй като държавите трябва да балансират правото на събрания и обществените интереси и да дадат адекватни и достатъчни причини за всяко ограничение на правото на свобода на събранията. Но въпреки изискванията и на вътрешното право, и на Конвенцията, на практика има много примери, когато общинските власти забраняват митинги или манифестации като просто цитират правното основание по Закона за събранията, митингите и манифестациите, без да се позовават на каквито и да е доказателства. Известни са случаи, когато кметове са забранявали митинги с твърдението, че те заплашват обществения ред, без забраната да е подкрепена от доказателства.25 Известни са и случаи, когато наложените забрани са обосновавани с факта, че организаторите не са регистрирани като юридическо лице по вътрешното право.26 Често срещано основание за забрана на събрания на открито е било мнението на властите, че групата, която ги организира, е непопулярна. В такива случаи дори не се твърди, че има риск публичното събитие да предизвика сблъсъци, който забраната цели да избегне. Така например, на местно поделение на Кришна обществото е забранено да проведе публична проява, заради “натрупаното негативно отношение към Обществото за Кришна съзнание в град Варна”.27 На 12 септември 2000 г. публично отбелязване на годишнината от избиването на македонци през 1924 г. е забранено на основание, че това ще причини “объркване сред гражданите”. Друга причина, дадена от националните власти при отказа им да допуснат събрание на градския площад е, че по същото време там ще има други лица, участващи в друга проява, без да се обмисли възможността да се насрочат двете прояви в различно време.28 Понякога местните власти са изобретателни в намирането на причини за забрана на събрания и съдилищата не гарантират надлежното изпълнение на закона. Така на 28 юли 1995 г. Районният съд в Петрич потвърждава забраната за събор в местността Самуилова крепост с мотиви, че на територията на България не може да се отбелязват годишнини, които нямат нищо общо с българската история.29 За да се избегнат подобни нарушения, разпоредбите на вътрешното право трябва да бъдат тълкувани така, че стриктно да се изисква забраните да бъдат мотивирани и подкрепени от доказателства. Забрана, която просто преповтаря конкретното основание по чл. 12 от Закона за събранията, митингите и манифестациите, но не е мотивирана и подкрепена от доказателства, не трябва да се допуска. Изискването по Закона за събранията, митингите и манифестациите решението да бъде мотивирано е изключително важно, защото служи като допълнителна гаранция за свободата на събранията и не позволява произволна намеса. Това прави възможен и съдебният контрол, като дава на съда необходимата информация, за да разгледа жалбата. Поради това изискването всяка забрана да бъде мотивирана и подкрепена от доказателства трябва да е абсолютно, а всяка забрана, която не отговаря на това изискване, трябва да бъде смятана за нищожна. Процедура по обжалване Задача на националните съдилища е да изработят стандарт за стриктното тълкуване на основанията, на които могат да се забраняват обществените събрания. Това обаче не се е случило по няколко причини. На първо място липсва еднородна практика, тъй като Върховния съд никога не е разглеждал подобни дела, а по българското законодателство само ВС може да постановява задължителни тълкувателни решения. Освен това съдебните решения по Закона за събранията, митингите и манифестациите (ЗСММ) не са обществено достояние. Само част от решенията на ВС се публикуват, докато решенията на другите съдилища, макар и да са публични, не са достъпни. Това допълнително възпрепятства еднаквото прилагане на Закона и пречи за унифициране на съдебната практика. Вторият проблем на съдебния контрол на забраните е неясната процедура по Закона. Част от производството по обжалване е подаването на жалба до изпълнителния комитет на общинския народен съвет. Съгласно Конституцията от 1971 г. изпълнителните комитети на общинските народни съвети са част от структурата на местното самоуправление. Конституцията, приета на 12.08.1991 г., вече не предвижда изпълнителни комитети и Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) от 17.09.1991 г. е съобразен с нея. Така изпълнителните комитети са премахнати. Законът за събранията, митингите и манифестациите, обаче не е съобразен с тези промени и все така предвижда подаване на жалба до несъществуващите изпълнителни комитети. В основополагащата си практиката Европейският съд постановява, че „когато едно лице има защитимо оплакване, че е жертва на нарушение на право по Конвенцията, той следва да може да се обърне към национален орган, който да може да се произнесе по оплакването му, и ако е необходимо, да присъди обезвреда”.30 Нещо повече, според Съда: „Член 13 гарантира съществуването на национално ниво на средства за защита по същество на предвидените от Конвенцията права в такава форма, каквато националното право е намерило за подходящо. Смисълът на тази разпоредба е да изисква такива вътрешноправни средства, които да позволяват на компетентен „национален орган” както да разгледа по същество оплакването за нарушено право по Конвенцията, така и да присъди подходящо обезщетение”31. Следователно, за да съответства на изискванията на чл.13, едно вътрешно правно средство за защита следва да съществува не само на теория, но и да позволява на съответните национални органи да се произнасят по съществото на оплакването. Българският закон за митингите, събранията и манифестациите не регламентира ясна процедура по обжалване на забраните на събранията и позволява коренно противоположни тълкувания. При прилагането на този закон в някои случаи съдилищата са се произнасяли директно по жалби срещу забрана, наложена със заповед на кмет, без значение, че Законът изисква преди това да е била подадена жалба до Изпълнителния комитет. В други случаи обаче съдилищата прилагат чл.12, ал.4 от Закона, съгласно който организаторът на митинга следва първо да обжалва забраната пред изпълнителния комитет към общинския народен съвет. Според съдилищата жалбоподателят може да се обърне към съда едва след като жалбата му е била оставена без уважение от изпълнителния комитет или, тъй като комитетите вече не съществуват, от общинския съвет. В случай, че не е била подадена жалба, съдът прекратява делото и изпраща жалбата за произнасяне до общинския съвет.32 Такова тълкуване на ЗСММ може или напълно да попречи на упражняване на съдебен контрол или да го забави до такава степен, че да го обезсмисли напълно. На второ място, забраните следва да се обжалват пред общинския съвет, който изпълнява функциите на изпълнителния комитет по Закона за събранията. Подходът, съгласно който правомощията на изпълнителните комитети се пренасят върху общинските съвети не се подкрепя от националното законодателство, освен от няколко съвсем буквални интерпретации на ЗСММ. Този подход е причина за съществуването на една напълно неефективна процедура. Не може да се приеме, че Общинските съвети, регламентирани от новата Конституция и ЗМСМА са правоприемници на изпълнителните комитети. Изпълнителните комитети имаха функции в структурата на местното управление и бяха постоянно действащи. Правомощията на общинските съвети са изброени в Закона и следва да се тълкуват стеснително, а списъкът не съдържа правомощия относно забраните на мирните събрания. Общинският съвет освен това е и напълно неподходящ за орган по контрол, тъй като работи на сесии и се свиква на относително големи интервали от време. Дори и общинският съвет да реши да се произнесе по забраната на един обществен митинг, никога не би могъл да го направи в рамките на 24 ч., така както това е предвидено от Закона. Възможната отмяна на една забрана много след датата, за която е било планирано събитието не може да се приеме за ефективно вътрешно правно средство за защита от нарушение на правото на мирно събрание Ако погледнем към отношението на българските власти към една конкретна група – членовете на организация на български граждани, които се считат за етнически македонци – Европейският съд е установил един основен пропуск за това, че българското правителството не е предвидило ефективно вътрешно правно средство за защита. Като обсъжда големия брой на забраните, наложени на манифестации и митинги на тази група, Съдът постановява, че въпреки че „Илинден” наистина не е обжалвал по съдебен ред заповедта на кмета от 18 април 2000 г. и че не е възможно да се установи дали са обжалвали пред съд отказите на кмета в отговор на техните уведомления от септември 1998 г. и април 1999 г.” оплакванията, свързани с тези събития са допустими. Това пренебрегване на вътрешноправните средства за защита, и по конкретно на съдебния контрол Съдът е оправдал, като е обърнал внимание на “факта, че поне седем пъти преди събитията през септември 1998 г. и поне на девет пъти преди събитията от април 2000 г. “Илинден” са обжалвали пред съд заповедите на кмета, забраняващи събранията им … Във всеки един от тези случаи националните съдилища или са отказвали да разгледат жалбите по същество, като най-често са се мотивирали с аргумента, че жалбите са подадени от нерегистрирана организация, или са ги оставяли без уважение като необосновани, като са приемали, че планираните от “Илинден” мероприятия биха представлявали опасност за обществения ред. Нито веднъж съдилищата не са отменили наложената от кмета забрана за провеждане на планирано от “Илинден” събрание. Следователно явно е имало твърда тенденция за отхвърлянето на жалбите на “Илинден”, която е продължавала от четири години преди събитията от септември 1998 г. и почти 6 години преди събитията от април 2000 г. Така, дори да приемем, че “Илинден” фактически не е обжалвал по съдебен ред отказите на кмета в отговор на уведомленията им от септември 1998 г. и април 1999 г., Съдът не счита, че при конкретните обстоятелства по делото организацията жалбоподател е разполагала с вътрешно правно средство за защита, което да предполага разумни перспективи за успех. Нещо повече, следва да се отбележи, че през септември 1998 г. и април 1999 г. кметовете не са наложили официални забрани на планираните от организацията събития, а просто са ги уведомили, че няма да получат отговори на изпратените уведомления. Изглежда, че в такива случаи националните съдилища приемат, че няма отказ от страна на кмета и следователно съдебния контрол е невъзможен.”33 В края на 2004 г. българското правителството изготви проект за изменение на ЗСММ, изготвен отчасти с желанието да се ускори и опрости процедурата по обжалване на заповедите за забрана на обществените митинги и манифестации. Все пак основният тласък за законопроекта дойде от желанието да се увеличи броя на основанията за налагане на забрани на митингите и манифестациите от страна на местните власти. Законопроектът бе гласуван от МС и внесен в парламента, но не бе гласуван до края на мандата му през юни 2005 г.34 Законопроектът изрично предвижда редица ограничения на правото на свобода на събранията, което може и да е в противоречие с международните стандарти. Предлаганите нови основания, на които публичните събития следва да бъдат забранявани включват 1) абсолютна забрана за провеждане на събрание, митинг или манифестация в обозначената зона около Народното събрание; 2) забрана за провеждане на събрания “в непосредствена близост до военни обекти и обекти, свързани с националната сигурност и обществения ред и в непосредствена близост до центрове за спешна медицинска помощ и лечебни заведения за болнична помощ.” В допълнение проекта забранява 3) употребата на моторни превозни средства, мотоциклети, трактори, самоходни машини, ремаркета, полуремаркета и състави от пътни превозни средства при провеждането на събрание, митинг или манифестация. Използването на лични моторни превозни средства може да бъде разрешено при много ограничени условия, с предварителното разрешение на кмета за определени пътни превозни средства и то само при провеждането на тържествени и празнични манифестации във връзка с официални празници или честването на определени професии. Законопроектът въвежда и две допълнителни основания за забрана на публични събития, а именно 4) ако съществува повишен риск от терористични действия и 5) когато “участниците в събрание, митинг или манифестация имат намерение да блокират пътното платно, кръстовища, релсови пътища, пътни съоръжения и др., което може да доведе до нарушаване на обществения ред …”. Както може да се види от тези цитати основната цел на законопроекта е допълнително да увеличи основанията за забрана на публичните събрания. Въпреки че някои от новите основания са просто по-детайлно описание на вече съществуващите по действащия закон, други налагат безусловни ограничения, което не позволява на местните власти да постигнат какъвто и да било баланс с конкуриращи ги права и интереси, като по този начин са в пълно несъответствие с международното право. В заключение законопроектът би направил по-ясна процедурата по обжалване, като премахне изискването за подаване на жалба до несъществуващите изпълнителни комитети и вместо това предвиди възможност за незабавна жалба до районните съдилища, които ще разглеждат делото и постановяват окончателно решение в тридневен срок. И макар че тези изменения биха разрешили един от проблемите, а именно липсата на ясна и бърза процедура по обжалване, те не биха поправили другите съществуващи проблеми – липсата на постоянна съдебна практика. В резултат на едноинстанционния съдебен контрол, невъзможността за достъп до съдебните решения и изключително големия брой съдилища (около 100), които биха разглеждали жалбите без възможност за по-нататъшно обжалване, се повишава съществено риска от различно прилагане на закона и неясна съдебна практика. Събрания на закрито Събранията на закрито се ползват с абсолютна защита по чл. 43 от българската Конституция, съгласно която “[з]а събрания на закрито не се изисква разрешение”. Властите обаче имат право да контролират такива събрания и са го упражнявали във връзка със събрания на непопулярни религиозни групи. За тази цел – а именно, за да прекрати събрания на закрито и/или за да предотврати бъдещи събирания – полицията е използвала общите си правомощия за превенция на престъпността по Закона за Министерството на вътрешните работи и правомощията си да извършва претърсване и изземане. В голям брой случаи, докладвани от правозащитни организации в средата на 90-те години на миналия век, полицията е навлизала в частни помещения, където са се провеждали религиозни сбирки, и е извършвала претърсвания и изземвания. Действителната цел на претърсванията във всички такива случаи очевидно е била да се прекрати събранието. По време на такива претърсвания са били изземвани книги, литература и аудиокасети, а в няколко случаи полицията е издавала и предупредителни протоколи на участниците в такива събрания, съгласно които те трябвало да се въздържат от организирането на подобни прояви за в бъдеще. Подобни мерки бяха предприети по отношение на Свидетелите на Йехова, някои евангелистки групи и Обединената църква.35 Единственото налично вътрешноправно средство за защита срещу такива действия беше иск за вреди, причинени от незаконно претърсване и изземане и незаконно прекъсване на събрание на закрито. Националните съдилища обаче не бяха благосклонни към подобен род дела и тъй като претендираните обезщетения не бяха високи, не беше възможно обжалване пред Върховния касационен съд и не бяха издадени задължителни указания за съдилищата. За да отхвърлят претенциите за обезщетение, националните съдилища възприеха подхода, че след като религиозните групи не са официално регистрирани, съществувало обосновано подозрение за извършването на престъпление, което било достатъчно основание за извършването на претърсване и изземане. Съдилищата не взеха становище по инцидентното прекъсване на събранията поради тези претърсвания. Свобода на сдружаването В българската Конституция от юли 1991 г. има редица разпоредби относно свободата на сдружаване, които дефинират правото на свободно сдружаване и съдържат както общи, така и доста специфични ограничения на това право. Правото на свободно сдружаване е дефинирано от българската Конституция както следва: “Чл. 44. (1) Гражданите могат свободно да се сдружават. (2) Забраняват се организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури, или се стремят да постигнат целите си чрез насилие. (3) Законът определя организациите, които подлежат на регистрация, реда за тяхното прекратяване, както и взаимоотношенията им с държавата.” Политически партии Конституцията изрично предвижда, че “[н]е могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт.”36 Тази разпоредба беше възпроизведена и в Закона за политическите партии от 1990 г.37, но не и в сега действащия Закон за политическите партии, който беше приет през 2005 г. Действащият Закон за политическите партии от април 2005 г. само препраща към конституционните разпоредби, забраняващи определени дейности на политическите партии, във връзка с основанията за прекратяването на последните. Законът от 2005 г. въвежда и ново изискване за регистрирането на политическа партия, а именно – партията да има поне 5000 члена. Чл. 15, ал. 3, т. 7 изрично изисква представянето на декларации в подкрепа на политическата партия от поне 5000 граждани като условие за нейната регистрация.38 Предишното изискване беше за 500 члена. Политическите партии се регистрират само в Софийски градски съд, в рамките на охранително производство. Решението на Софийски градски съд подлежи на обжалване пряко пред Върховния касационен съд. След като бъде регистрирана, политическата партия може да бъде обявена за противоконституционна от Конституционния съд39, който може да бъде сезиран само от президента, Министерския съвет, главния прокурор, Върховния административен съд, Върховния касационен съд или от 1/5 от народните представители.40 До момента Конституционният съд е разгледал две искания за обявяване на противоконституционност на политически партии, като е отхвърлил едното през 1992 г. и е уважил другото през 2000 г. Неправителствени организации На 21.09.2001 г. Народното събрание прие нов Закон за юридическите лица с нестопанска цел. Законът установи ясни правила за регистрацията на сдружения и фондации и даде възможност на тези от тях, които желаят, да получат привилегирован статус, даващ им право на данъчни облекчения и на пряко финансиране от държавата, ако отговарят на допълнителни условия. Четири години по-късно обаче данъчни облекчения все още не са предвидени, а се очаква да бъдат предоставени с отделен закон, какъвто все още не е приет. Законът също така дава възможност на неправителствените организации да извършват стопанска дейност, свързана с техните цели, и да улеснят процеса на вземане на решения на своите органи. Организациите подават искане за регистрация до съответния окръжен съд. Производството по регистрацията е охранително. Решението на окръжния съд подлежи на обжалване пред съответния апелативен съд.41 Конституционният съд има правомощието да разглежда и искания за произнасяне по конституционността на организации, еквивалентно на правомощието му относно конституционността на политическите партии и основаващо се на същите разпоредби от Конституцията. До момента обаче Конституционният съд не е бил сезиран с такова искане. Съществуват обаче откази за регистриране на такива организации. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.61 Mb. Сподели с приятели:
|