Доклад на Български адвокати за правата на човека за
Добри надежди поражда и приетият неотдавна Закон за медиацията (ДВ, бр.110/2004 г.)
Изтегляне 0.56 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Криминализирането на създаването, разпространението и търговията с порнографски издания и материали в защита на добрите нрави
- Становище н а Съвета за електронни медии
- IV. Законодателна уредба на упражняването на правото на свободно изразяване в пресата и електронните медии
- Законът за радиото и телевизията
- Разрешителни режими по ЗРТ
- 2. Санкционна процедура, заличаване на регистрации и отнемане на лицензии
Добри надежди поражда и приетият неотдавна Закон за медиацията (ДВ, бр.110/2004 г.).Макар и оценени позитивно, тези законодателни изменения далеч не са достатъчни. Следващото изложение има за цел да посочи все още съществуващите проблеми с ограниченията по чл. 10(2) от ЕКЗПЧОС във връзка със защитеното право на репутация (добро име, чест и достойнство) на другите, както в действащото у нас законодателство, така и в практиката по прилагането му. Наказателноправните аспекти Отпадането на наказанието “лишаване от свобода” за обида и клевета изведе на преден план въпроса за предвидените по закон размери на санкцията ”глоба” в тези случаи. В зависимост от тежестта на конкретното деяние и наличието на допълнителните белези на престъплението, с които НК свързва налагането на по-тежко наказание, размерът на глобата може да варира между 1000 и 15000 лв. Законът предвижда доста широки дискреционни правомощия на съдилищата при определяне на размера на конкретната санкция. Не са редки случаите, когато съдилищата, в стремежа си да не се изпречват на пътя на местни величия, засегнати от журналистически публикации, определят санкциите в максимално допустимия им размер. За съжаление тази практика се поощрява от Върховния касационен съд /ВКС/, който е висшата съдебна институция в България. Показателно в това отношение е интервюто на Председателя на ВКС, дадено за в. “24 часа” на 20.07.2002 г. и озаглавено: “Редно е медиите да ги съдят за големи суми”. В същото време огромната част от местния печат са вестници, които излизат еди-два пъти седмично в незначителен тираж. Размерът на глобите, предвидени като санкция за обида и клевета по НК, на практика може да доведе до спиране на самото издание с налагането дори на минимална глоба.Изводът е, че както законът, така и практиката по прилагането му, предлагат решения, трудно съпоставими с изискването “необходими в едно демократично общество” и с препоръките налаганите глоби да са съразмерни. Очевиден е дисбалансът между значимостта на защитата на свободното слово и прекомерната опека над правото на репутация. А широките дискреционни правомощия на съдилищата при определяне на размера на конкретната санкция трудно се вписват в аспекта “предвидимост” на изискването “предвидени от закона”. По аналогичен начин могат да бъдат коментирани заложените в НК по-тежки наказания (глоби в по-висок размер) за обида и клевета спрямо длъжностни лица или представители на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията им. Достатъчно е само да припомним особено строгият критичен подход на ЕСПЧ спрямо случаите на засилена защита на репутацията на публичните фигури и вече споменатата съответна препоръка на конференцията в Страсбург от 2002 г. Не е непозната практиката журналистическите материали да служат като повод за преследване на журналиста, а не като законен повод по смисъла на чл. 187, т. 2 от НПК за предприемане на действия по изясняване дали е извършено престъпление от лицата, срещу които е насочен журналистическия материал. Размества се тежестта на доказване. В наказателните производства срещу журналисти от последните се иска да установяват благоприятните за тях факти по начин, който е характерен за работата на органите на полицията, следствието и прокуратурата. 5. По делата от наказателен характер съдебните състави не правят разлика между журналистическите жанрове (информация, разследване, коментар, интервю, преразказано интервю, очерк, фейлетон, памфлет и т.н.). По този начин се стига до налагане на отговорност за изказани от журналистите мнения или за пресъздадени от тях чужди твърдения, становища или оценки. Очевидно е противоречието с критерия “необходими в едно демократично общество”, защото, приложени по този начин, ограниченията и санкциите по смисъла на чл. 10(2) от ЕКЗПЧОС несъразмерно накърняват в самата му основа правото на свободно изразяване. Струва си да се припомни, че общественият интерес, разбиран тук като защита на правото на другите на добро име, чест и достойнство, може да надделее над свободата на изразяване предимно в случаите на употреба на унизителни слова спрямо другите или при разгласяване на неверни фактически твърдения. Добре е също така отново да посочим изискването за особено строг подход при тълкуването на ограниченията и санкциите по чл. 10(2) от ЕКЗПЧОС по отношение на журналисти, както и поддържаното от ЕСПЧ становище, че чл. 10 от ЕКЗПЧОС е приложим не само към информация и идеи, които са благосклонно приети или смятани за безобидни или за израз на безразличие, но и към онези, които обиждат, шокират или обезпокояват (последното с особена сила се отнася за авторите на сатирични произведения). Аналогичен подход трябва да се прилага и когато от журналистите се търси отговорност, защото не са осигурили възможност за достигане до източника им на информация. Тези случаи също не са редки. Гражданскоправните и административноправните аспекти С поредица от някои новоприети закони – например избирателните закони, Закона за радиото и телевизията, Закона за защита от дискриминация, Закона за защита на личните данни, Закона за защита на класифицирана информация – са регламентирани най-разнообразни ограничения върху дейността на журналистите и издателите и съответно възможности за налагане на всякакви административни санкции (включително отнемане на лицензии, глоби, чийто размер може да достигне 30000 лв., и пр.). Тук проблемът се очертава не толкова поради въведените ограничения, за които може да се приеме, че сами по себе си са разумни и необходими, колкото до тежестта и съразмерността на посочените санкции, съпоставими и дори надхвърлящи съответните наказателни санкции за обида и клевета. Пренебрегването на принципа на съразмерността при претеглянето на конкретните обществени интереси в тези случаи едва ли е в съответствие с изискването “необходими в едно демократично общество”. Очевиден е изключително неблагоприятният резултат, който може да се получи от гледище на правата, защитени чрез чл. 10 от ЕКЗПЧОС: така свободата да се изразява мнение не само се ограничава, но може да се стигне и до нейното елиминиране. В практиката по гражданските дела също се размества тежестта на доказване. Наистина самият закон (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД) постулира, че при непозволено увреждане вината на ответника се предполага до доказване на противното. Когато обаче ответникът е журналист, изправен да отговаря срещу иск за обезщетение на причинени от негови публикации неимуществени вреди, нерядко съдилищата разширяват обхвата на тази оборима презумпция, отнасяща се до доказването само на вината. Примерно, от ответника-журналист се очаква да докаже твърдението си, че, съобразно господстващите в обществото оценки, изнесените от него обстоятелства не са опозоряващи, вместо “опозоряването” да бъде доказвано от ищеца. Подобна практика явно противоречи както на изискването “необходима в едно демократично общество”, така и на насоките, в които препоръките от конференцията от 2002 г. относно тежестта на доказване доразвиват това изискване. За журналиста трябва да е достатъчно да докаже, че е действал разумно и добросъвестно, за да бъде освободен от отговорност. Казаното в по-горе раздела относно наказателноправните аспекти на разглежданите тук проблеми, е напълно приложимо и към случаите, когато се търси гражданска отговорност. Срещу журналисти и издатели се присъждат прекомерно високи обезщетения на “увредените”. Съпоставката с практиката на съдилищата по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани /ЗОДВПГ/, установява, че при неколкогодишно задържане под стража, последвано от оправдателна присъда, се присъжда обезщетение, което е с пъти по-ниско от това, което е присъдено по ЗЗД на “потърпевш” от журналист и издание. Така издателят на в. “Дневник” е осъден да заплати на Майкъл Чорни, изгонен от България заради това, че бил заплаха за националната сигурност, обезщетение в размер на 20000 лв. заради определението “скандалният руски бизнесмен”, а на една национална състезателка на Чехия по лека атлетика беше присъдено обезщетение в размер на 7000 лв. за това, че беше задържана в продължение на 9 месеца, за много повече й беше забранено да напуска страната, а впоследствие производството срещу нея беше прекратено. Налага се пак да припомним, че изискването за съразмерност на присъжданите обезщетения е важен аспект на критерия “необходими в едно демократично общество”. Показателни за състоянието на свободата на изразяване в областта на политическото слово, ползващо се с особена защита, са и случаите на водене на дела за изказвания на народни представители в пленарната зала на парламента и в заседания на парламентарните комисии (народните представители Петър Димитров от БСП и Благой Димитров от СДС). Народните представители имат имунитет срещу наказателно преследване, но според гражданските съдилища няма пречка срещу тях, включително за изказване в пленарната зала и по време на работа на комисиите, да бъдат водени граждански дела за непозволено увреждане по ЗЗД (и да бъдат осъждани), въпреки че изказванията им са във връзка с пряката им служебна работа. Пред тях също се поставя изискването, когато правят изказване по служба, обстоятелствата, на които те обръщат внимание или искат разследване, да са доказани по начина, по който фактите се доказват от съответните органи на досъдебното производство. В заключение може да се добави следната обща характеристика както на наказателноправните, така и на гражданскоправните и административноправните аспекти на разгледаните тук проблеми: изискването за стеснително тълкуване на ограниченията по чл. 10(2) от ЕКЗПЧОС не е особено популярно сред българските съдилища. Криминализирането на създаването, разпространението и търговията с порнографски издания и материали в защита на добрите нрави Българският Наказателен кодекс обявява производството и разпространението на издания или материали с порнографско съдържание за престъпление. Тази забрана е от една страна абсолютна, а от друга – както вече се посочи, липсва дефиниция на понятието “порнография”. Това прави евентуалното налагане на най-тежката санкция - наказателната отговорност от една страна трудно предвидимо, а от друга – трудно приложимо. На практика издания и телевизионни програми със съдържание, което може да бъде дефинирано като порнографско, се разпространяват безпрепятствено и масово. Европейският съд за правата на човека намира, че „защитата на добрите нрави в демократичното общество е легитимна цел по смисъла на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията”14. Съдът счита и че „във вътрешното право на различните договарящи държави не е възможно да се намери единно европейско схващане за морала. Разбиранията относно изискванията на морала, отразени в съответните закони, варират според времето и според мястото. Това важи особено за нашата съвременност, която се характеризира с бързо променящо се и значително развитие на становищата по този въпрос. Чл. 10, т. 2 оставя на договарящите държави определена свобода на преценка – както на законодателя, така и на други органи и институции, включително съдебните. Свободата на преценка обаче не е неограничена - тя върви ръка за ръка с европейския контрол15”. В много страни порнографията не е изцяло забранена и ползуването на такава информация е оставено в територията на личния избор на възрастните (пълнолетните) да проявяват интерес към подобни произведения или да ги оценяват негативно. Специалната правна защита и специалната грижа на обществото се насочва към забраната на детската порнография и защитата на малолетните и непълнолетните. Забраните включват както участието на децата в производството на порнографски материали (детска порнография), така и достъпа на децата до порнографски книги, филми и др. – виж и Конвенцията за престъпленията в кибернетичното пространство на Съвета на Европа16. Постоянният комитет за трансгранична телевизия (ПКТТ, орган по прилагане на конвенцията) прие мнение17, според което:
В Европейския съюз, както и по отношение на страните по Конвенцията за трансгранична телевизия, действа принципът на свобода на препредаване и приемане на телевизионни програми. Но, както вече беше посочено, по някои европейски законодателства порнографията се оказва допустимо и възможно съдържание, при забрана единствено на детската порнография. Така порнографското съдържание подлежи на разпространение в Европа (страните по Конвенцията) и ако една страна реши да препятства препредаване на програма с порнография поради изискванията на националния закон, трябва да влезе в процедурата, предвидена в Конвенцията за трансгранична телевизия (уведомяване, преговори и т.н.). От тези несъответствия следва и необходимост от яснота - или законодателят трябва да направи нормата на чл.159 НК (забрана на порнографията) ефективна, а прилагането й – предвидимо, или пълната забрана на НК следва да се отмени и да се замени с ограничителен регламент в защита на малолетните и непълнолетните. Липсата на ясни дефиниции и разграничителни критерии на Наказателния кодекс може би е причината и за неприлагането на закона по отношение на плагиатството, разпалването на расова, етническа и религиозна омраза, както и за проповядване на фашистка идеология. В последно време публичното разпространение на подобни идеи и мнения добива сериозни размери и безнаказаността му може да бъде интерпретирана и като липса на политическа воля за преодоляване на създаваното обществено напрежение в тези сфери. През последните седмици се разгоря обществена дискусия по повод публикуваното на 08.11.2005 година «Становище на Съвета за електронни медии относно понятието “добри нрави” с оглед закрилата на малолетните и непълнолетните”. Макар че това становище няма обвързващ характер и не може да доведе ефективно до санкции, в него бяха отразени крайни и твърде общо формулирани решения за: Недопускане излъчването между 6.00 ч. и 23.00 ч. на неблагопристоен език, а именно циничен и вулгарен език, език на омразата и конфронтацията. Недопускане излъчването между 6.00 ч. и 23.00 ч. на сензационна информация, която: отразява престъпления,насилие,жестокост, отразява прояви на вандализъм, употреба на оръжие или криминални техники, разкриващи детайли или начини, с които подобни действия могат да станат още по-ефикасни, съдържа подробности за начина на извършване на убийства и самоубийства. Недопускане излъчването между 6.00 ч. и 23.00 ч. на предавания, които съдържат физическо и/или психическо насилие или жестокост по отношение на хора или животни, в частност: 1. кадри на екзекуции или други сцени на насилствено отнемане на живот; 2. актове и форми на насилие, изобретателни и необикновени начини за причиняване на болка и наранявания; 3. кадри, представящи жестокостта или насилието като морални добродетели и оправдаващи нехуманното човешко поведение. V. Недопускане излъчването на предавания и филми, които стимулират употребата на наркотици и други психотропни вещества, алкохол и тютюневи изделия. VІ. Недопускане излъчването на предавания и филми с порнографско съдържание, имащи за цел грубото и непристойно, примитивно, вулгарно-натуралистично, цинично изобразяване, описване и показване на сексуални действия. В рамките на дискусията на това становище със задоволство отбелязваме зрялостта на мисленето както на журналисти, така и на политици по отношение на необходимия баланс между право на получаване на информация и закрилата на добрите нрави. IV. Законодателна уредба на упражняването на правото на свободно изразяване в пресата и електронните медии Българското законодателство не съдържа изричен регламент на дейността на пресата – за разлика от този за електронните медии. В това отношение се следва принципа, че отговорността за професионалното разпространение на информация и мнения в печата не се отличава от тази на останалите граждани. Същевременно, самото съществуване на някои аспекти от Закона за радиото и телевизията съставлява различно отнасяне към упражняването на тази свобода в зависимост от мястото на разпространяването на информацията/мнението – в електронна медия, или в преса. Саморегулирането в областта на медиите, както и в интернет е важен източник на допълнителни гаранции за свободата на информацията. През 2004 в България беше приет Етичен кодекс на медиите, който има стандартното за европейската журналистика съдържание. Той действува на принципа на доброволността и към него са се присъединили голяма част от влиятелните български електронни и печатни медии, но не всички. За съжаление, проблемите, които в момента се наблюдават в областта на враждебната реч, са свързани с журналисти, издания и предавания на кабелни оператори, които не са подписали кодекса. За защита на свободата на журналиста Законът за радиото и телевизията въведе изрична законова норма известна като клауза на съвестта: журналистите имат право да отказват изпълнение на задачи, които противоречат на убежденията им. Този текст18 несъмнено е позитивна стъпка в информационното законодателство, но той регламентира само част от въпросите и не всякога работи ефективно. Констатацията за продължаващата автоцензура остава между критичните коментари на Европейската комисия и очевидно преодоляването на проблема зависи не само от декларираните законодателни принципи, но и от реалните нагласи в професионалната медийна общност към функцията на медиите като четвърта власт. Актуален остава и проблемът за поръчковата журналистика, разбирана като отказ от обективност и пристрастно отразяване на събитията в полза (подкрепа) на определени политически среди или икономически групиравки. И тук като най-ефективен инструмент се очертава професионалното саморегулиране, на основата на което би трябвало редакционните колегии постепенно да «изтласкат» от печатните издания и програмите на електронните медии (главно новинарските емисии и актуалната публицистика) проявите на смесване на журналистиката с политически PR или търговска реклама. Електронни медии Европейският съд за правата на човека отчита широкия контекст на защитата на свободата на информацията, включващ предпоставките за плурализъм, толерантност и др.19 Практиката му засяга най-разнообразни страни на лицензирането, равнопоставеността, регулирането и др. на медиите – огразени и в текста на самия член 10. У нас в съответствие с общностното законодателство на ЕС, в България действа медиен регулатор (Съвет за електронни медии, създаден през 1998 г.), чиято функция е да защити независимостта на радиото и телевизията, да осигури равнопоставеност на операторите и многообразие на качествено съдържание (програми) за аудиторията. Решенията на регулатора са задължителни за адресата (оператора). Регулаторът има право да издава индивидуални лицензии и да извършва регистрации на радио- и телевизионни оператори, както и да ги отнема (заличава); да санкционира операторите (медиите, юридическите лица) за нарушения в областта на правото на свободно изразяване на мнение, което не преклудира възможността за търсене на наказателна или гражданска отговорност от нарушителите на закона (журналистите, физическите лица). Законът за радиото и телевизията (1998 г.) има за цел да въведе общностните стандарти в регулацията (лицензиране, мониторинг) на всички електронни медии – обществени и търговски - независимо от собствеността и начина на пренос на програмите; да създаде законова основа за постепенното преобразуване на БНТ и БНР в обществени медии; и да въведе общностните стандарти в българското аудиовизуално законодателство. Законът за радиото и телевизията (ЗРТ) е приет едновременно със Закона за далекосъобщенията (1998 г.), който урежда телекомуникационни аспекти на радиото и телевизията, наред с останалите електронни телекомуникации (фиксирани и мобилни услуги, пренос на данни и др.). На основата на двата закона се извърши либерализиране на медийния сектор. Съществуващите оператори бяха лицензирани доколкото отговаряха на изискванията на закона и бяха издадени стотици нови програмни и далекосъобщителни лицензии, между които лицензии за три национални телевизии с наземно разпространение на програмите (БНТ и две частни телевизии - бТВ и Нова ТВ), лицензии за две национални радиостанции с наземно разпространение на програмите (БНР и частната Дарик) и дори една лицензия за цифрова телевизия с наземно разпространение за гр.София. С този закон рекламата, спонсорството и телевизионният пазар бяха регламентирани в съответствие с директива «Телевизия без граници», която според Европейската комисия е транспонирана напълно в ЗРТ. Критиките към закона са свързани с възможностите за политически контрол върху електронните медии и усложнението на административните режими в сектора. Като проблематични за закона се очертават независимостта на регулатора, независимостта на националните оператори БНТ и БНР и преходът им в обществени медии мкл. структурирането на органите им за управление, разходването на средствата; общественото финансиране - тъй като разделът от ЗРТ, регламентиращ таксите за електронни медии и създаването на фонд, не се прилага. По-детайлна картина на проблемите и влиянието му върху развитието на сектора може да се намери в оценките на професионалната общност20, в редовните годишни доклади на медийния регулатор21 и във външни оценки, например в редовните годишни доклади на Европейската комисия за напредъка на страната в подготовката за членство22. Дадените оценките не винаги разграничават доколко причините за тези проблеми са в закона и доколко – в прилагането му, тъй като са известни и случаи на отказ от прилагане на закона от страна на регулатора. Разрешителни режими по ЗРТ Конвенцията не забранява на държавите да въвеждат разрешителен режим за дейността на радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция. 23 В България електронните медии функционират при два режима – регистрационен (за кабелни далекосъобщителни мрежи и сателитен пренос на програми) и индивидуални лицензии – за програми, предназначени за наземно разпространение и за съответните далекосъобщителни мрежи. Това е отклонение от възприетия в ЕС принцип на технологично-неутрално регулиране, според който всички програми - независимо от средата на преноса им, следва да са подчинени на еднакъв режим. Необходимо е всички програми да са поставени при еднакви законови условия, независимо от начина на разпространението им. Един от проблемите на закона продължава да бъде неяснотата в структурата на собствеността върху медиите, съответно – невъзможността за установяване и контрол върху медийните концентрации. По-нататъшното ефективно прилагане на общностното конкурентно законодателство може да бъде ефективно само ако законът въведе инструменти за прозрачност на медийната собственост. 2. Санкционна процедура, заличаване на регистрации и отнемане на лицензии Недостатък на Закона за радиото и телевизията е процедурата на санкциониране и предсрочно прекратяване на лицензии. Мониторингът върху програмите се извършва от специализираната администрация на регулатора, проектите за актове се внасят за обсъждане в колегиалния орган или се подписват еднолично от председателя. В закона няма текст, който да задължава председателят да обсъжда издаването на актове на заседание на регулатора, но практиката е такава. При констатиране на нарушения на закона се налага имуществена санкция, по българския закон – между 2 000 и 15 000 лв. Законите на други държави предвиждат по-детайлна и многостепенна процедура по налагане на санкции, която в по-голяма степен съответства на изискванията за пропорционалност на санкцията. Друг елемент на защита срещу непропорционалност е публичността и прозрачността при вземане на решения от страна на регулатора, особено когато става дума за ограничения по отношение на медии или дори отнемане на лицензиите им. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.56 Mb. Сподели с приятели:
|