Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”

Водата получава заповед да произведе на пръв поглед съвсем различни животни: рибите и птиците. Словото Божие установява „интересна бли­зост между плуващите и летящите същества (чиито външни форми действително си приличат), между водата и въздуха, които притежават общите свойства протекаемост и влажност. Тук ясно усещаме, че имаме работа не с космогония в съвре­менния смисъл на тази дума, а с друго виждане за битието и неговата йерархичност, виждане, за което решаващо значение има тайната на формата, „вторичните качества" на сетивния свят (толкова пренебрегвани от науката), които ни насочват към умозрителните дълбочини, към „логосите" на творение­то; такова виждане е станало вече много трудно за падналата ни природа, но ние можем отново да го получим в „новата твар" (т.е. достигайки обоженпето), в Църквата, както в све­щената реалност на богослужението, така и при съзерцаването на творението.

Към края на шестия ден земята се покрила с разкошна растителност, водите се изпълнили с риби и морски чудови­ща, въздухът - с птици, горите и полята - със зверове. Земята заприличала сякаш на огромен и чуден чертог, който очаквал идването на своя цар - човека. Св. Йоан Златоуст пише: „Когато Бог вече всичко устроил и на всичко дал подобава­щия му порядък и красота, когато приготвил разкошната тра­пеза, отрупана с различни ястия и преливаща от всякакво изобилие и богатство; когато, така да се каже, украсил ослепително царския чертог от горе до долу; тогава накрая създава; онзи, който е предназначен да се наслаждава на всичко това дава му власт над всичко видимо и показва колко пъти това предстоящо да бъде създадено, живо същество е по-превъзходно от всичко сътворено, като заповядва на всички твар да се покорят на неговата власт и управление."⁴¹

За съжаление католиците често забравят бенедиктинските и францисканските традиции, които биха им помог­нали да изпълнят своята възложена от Бога мисия да се грижат за земята и да продължават творческото Божие дело. Чрез пренебрегване и разрушаване на природата ка­толиците, както милиони други, пренебрегват и разруша­ват себе си и своята околна среда. Хората много често заб­равят, че те са само-съзнаваща се, отговорна част от сът­ворената, вътрешно свързана природа. Какво послание би могло да насърчава екологическото съзнание и отговор­ност? Темите за (а) „помагачество" и (б) „шестия ден" предлагат два начина да се отговори на настоящата еко­логична криза, (а) Помагачеството предполага отноше­ние на три различни равнища: първо към Бог, после към настоящото и бъдещото съзидание. Като Божии предста­вители на земята, хората могат да управляват в Божие име само ако задълбочават и развиват лично взаимоот­ношение със създателя. Следователно такова взаимоот­ношение означава, че земята никога не може да бъде лич­но притежание на едно лице: тя е дар Божий на човечест­вото и на човешките творения като цяло. Икономически­ят прогрес не би трябвало да означава например една пе­та от населението на света да продължава да използва че­тири пети от световните ресурси и да обрича милиони хо­ра на постоянна бедност. В 1965 година Вторият ватикански събор обърна внимание на това „ужасно" състояние на нещата:

Точно когато развитието на икономически живот би могло да смекчи социалното неравенство (при условие че развитието бива насочвано и съгласувано по разумен и човешки начин), често се случва то да влошава положението, а на някои места дори да во­ди до упадък на социалното положение на непривилегированите и до пренебрегване на бедните. Докато огромен брой хора все още са лишени от абсолютно необходими условия за живот, някои, дори в по-малко напреднали райони, живеят в лукс и прахосват богатства. Разточителството и мизерията съществуват едновре­менно. Докато шепа хора имат много голяма възможност за из­бор, мнозинството е лишено почти от всякакъв шанс да действа по своя собствена инициатива и на своя отговорност и често вла­чи жалко съществуване в недостойни за човека условия на живот и труд. (Gaudium et Spes, 63)

Освен призоваване към францискански стил на споде­лено братство в действие тук и сега за благото на всички, помагачеството към сътворението Божие изисква и тре­то взаимоотношение: към онези творения, които ще съ­ществуват занапред. Едно правилно използване на сът­вореното не забравя бъдещите поколения на човечество­то и другите живи създания, на които ще завещаем насле­дената от нас планета. Пророците от Стария завет са меч­тали за бъдеща хармония в цялата природа, за времето когато „...вълк ще живее заедно с агне, леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно и малко дете ще ги кара." (Ис. 11. 6; виж Иез. 47:1-12). Какво биха казали Исая и Иезекил за един свят, в който човешката опустошителна дейност заплашва да премахне от лицето на земята вълци, леопарди и лъвове, а вече е унищожила стотици природни видове?

(б) Съобразно първата глава на Битие мисията на чо­вечеството е то да си заеме напълно мястото в „шестия ден от сътворението" и да сътрудничи с Бог, който се е трудил през всички предходни дни. Такава екипна работа продължава онова, което дотогава е било само задача на Бога, и ще постигне целта си в „седмия ден", деня за „по­чивка", когато Бог ще се разкрие като Творец на всичко. Междувременно човечеството е призвано да съхрани сво­ята екосистема, а не да превърне света в екологична адс­ка машина, готова да експлодира всеки момент. Така ние можем да стигнем до седмия ден Господен и да участваме в заключителната „трапеза", когато Бог бъде „всичко у всички" (1 Кор. 15:28). Според Иреней човечеството е било създадено по образа на несътворения, троичен Бог и е напредвало под божествено ръководство към „седмия" ден:

Човек, създадено и организирано същество, е сътворен по об­раз и подобие на несъздадения Бог-Отец, планиращ всичко добре и издаващ своите заповеди, които Синът изпълнява и извършва работата по сътворението, а Духът отхранва и увеличава [което е направено], а човек напредва ден по ден и се въздига към съвър­шеното, тоест приближава несъздадения Един. (Adversus Haereses, 4. 38. 3)

Екологичната загриженост на Лин Уайт е знак за про­мяна във взаимоотношението между природните науки и християнската (и конкретно католическата) вяра в Бог като създател. Тези науки са способствали за развитие на съвременни технологии, които използват, а понякога опустошават, създадени реалности. Днешните напрежения и предизвикателства са свързани с практиката; от времето на Галилей до деветнадесетия век те са възниквали главно в областта на теорията. В двадесетия век научните открития и техноло­гическият напредък се развиха в грандиозни мащаби. Успоредно с този ръст мнозина поставиха под въпрос убеж­дението, поддържано нашироко през деветнадесетия и на­чалото на двадесетия век, че само науката можела да от­говори на въпроси от последна инстанция за значение и ценност на нещата. Учени от калибъра на Иля Пригожин (р. 1917 г.), лауреат на Нобелова награда, се обръщат към философски и теологически проблеми, докато астрофи-зици като Стивън Хокин (р. 1942 г.) и Роджър Пенроуз (р. 1931 г.) размишляват върху крайната същност на време­то. От своя страна научният прогрес може да се окаже де-хуманизиращ и изключително опасен за целия човешки род и неговата околна среда (например посредством ядре­ни оръжия и накърняване на енергийни ресурси, което до­веде до глобално затопляне).

Една от възможности за обяснение за сътворяване на света е че Бог пос­редством законите, внедрени в сътворението, е дал ход на едно забележително развитие отвътре - от биосферата (с нейните многообразни форми на живот) до нуссферата (с присъствието в нея на мислещи създания) и до пневматосферата (Вселе­ната, привнесена от Светия Дух, или Рпеита) и до окон­чателното ни предопределение в Бога чрез Христос. Всич­ко се развива отвътре, освен човешките души, създадени непосредствено от Бога (DН 1007, 3896; ND 419, 1007). Тук учението на Църквата признава, че всяко отделно човеш­ко създание е непосредствено свързано със създателя - вза­имоотношение, което не предполага посредничество ни­то чрез други лица, нито чрез самия еволюционен процес. Бог е истина. Независимо дали е в религиозната, или в научната сфера, цялата истина се основава на Бог и ни­кога не може да се противопоставя на себе си (Gaudium et Spes, 36). Папа Йоан Павел II изтъкна това по отношение на случая Галилео в своето обръщение от 1992 година до Папската академия на науките (ND 173). Преди това, през 1983 година, на възпоменателен симпозиум, посветен на делото на Галилео, папата утвърди новия диалог между официалната църква и науката (ND 164-76 с). В същото време екологичните заплахи и, както ще видим в една следваща глава, разните тенденции в медицинските науки създават много предизвика­телства за католически и други християнски мислители и ръководни дейци.


1.1.7 Въпроси на богословие на сътворяване

1.1.7.1 Философски теории за произхода на света⁴⁵
Един от основните въпроси, чийто отговор човечество­то се е опитвало да намери в продължение на цялата си исто­рия, е въпросът за произхода на света и човека. Между не-християнските теории, свързани с този проблем, ще споменем само три:

1. 
   материализъм;
   
2. 
   дуализъм;
   
3. 
   пантеизъм.
   

В сегашно време това учение разкрива все повече и повече своята несъстоятелност. Такива основни за материа­лизма положения, утвърждаващи например вечността, безк­райността на материята и закономерността на нейното саморазвитие, изглеждат твърде съмнителни от гледна точка на съвременната наука. Голямата част от учените в наше­ време считат, че светът е имал начало и че е ограничен. Съгласно научните наблюдения, материята съвсем не се стре­ми към саморазвитие, към усложняване на своята структу­ра, а напротив - към разпадането си на по-прости форми, към изравняването на всички възникнали в структурата й откло­нения (във физиката това явление се нарича „топлинна смърт").

2. Дуализмът (от лат. dualis - двойствен) е учение, кое­то смята, че в основата на всичко стоят две равносилни по­между си и несводими едно към друго начала: идеално и ма­териално.

Типичен представител на дуализма е философът Платон. Съгласно неговото учение съществува висшият и неизменен свят на божествените идеи. По-ниско в сравнение със света на идеите стои Демиургът (букв. от гръцки - изработващ вещи за народа, т.е. занаятчия).

Демиургът е творецът и, така да се каже, бащата на на­шата вселена. Той е създал по-низшите богове, мировата (све­товната) душа и безсмъртната част на човешките души. Той сътворява космоса от съвечната на себе си материя (някаква безформена маса), притежаваща вечно хаотично движение. Гледайки вечния първообраз, даден в божествените идеи, Демиургът оформя праматерията според този образец.

Демиургът не е творец в собствения смисъл на думата. Нито праматерията, нито първообразът зависят от него. Нещо повече, той не е всесилен: неговият стремеж да устрои и офор­ми всичко „колкото може по-добре" среща съпротивата на материята.

В процеса на своето организиране и благоустрояване без­формената и безкачествена материя (която сама по себе си реално не съществува, тя е само чиста възможност за битие) получава известна правдоподобност, превръща се в бледо ко­пие, което донякъде напомня света на идеите. Същото, с ня­кои незначителни разлики, е учението и на Аристотел.

Филон Александрийски отъждествил Платоновия Демиург с Логоса (гр. - мисъл, идея, слово), когото считал за най-висшето творение на Бога. Посредством Лого­са Бог сътворява духовния и веществения свят.

Гностиците, като изхождали от пред­поставката, че материята е абсолютно зло, дошли до заклю­чението, че Демиургът е виновникът за световното зло. И в своето учение те го „прогонват” от най-високия етаж на бо­жествената стълба и го поставят в разреда на низшите божест­вени същества, в „психическата" сфера. В учението на гностика Валентин Демиургът се представя като сляпа сила. Той твори, но не постига идеите на творенията.

Гностикът Маркион учел, че съществуват два Бога: зли­ят Бог на Стария Завет - Демиургът, и добрият Бог на Новия Завет - Синът, като по този начин разкъсвал връзката меж­ду Стария и Новия Завет. Някои гностици учели, че наред с Божественото начало вечно е съществувала и тъмни­ната - материята или хаосът. Според тяхното учение същест­вуващият свят е антипод (пълна противоположност) на Бога. Човекът съединява в себе си тези две враждебни помежду си начала: духовното и материалното. Душата е другоприродна по отношение на този свят, както и спрямо собственото си тяло. По пътя на гносиса (познанието) човек трябва да прео­долее своята раздвоеност, да се освободи от „тъмницата" на тялото.

Дуализмът е присъщ и на манихейството (III - XI в.).

3. Пантеизмът (от гр. Пан - всичко и Теос; - Бог) е фи­лософско учение, което отъждествява Бога и света. Пантеистите или „разтварят" Бога в природата, или, обратното, света в Бога. Светът възниква от самото Божество. Той представ­лява еманация (изтечение) на Божествената природа.

Пантеистични идеи се съдържат в древните индийски религии (особено в брахманизма, индуизма и веданта), в древно-китайската религия (таосизъм) и у някои древногръцки философи (в частност у Хераклит Логосът е основата на всич­ките неща). Например в древно-индийската религия Брахман е абсолютното, висше, безлично и духовно начало. От него възниква светът в цялото си многообразие. Заедно с това всич­ко, което е в света, следва да се разруши, разтваряйки се в Брахман. В тази религия се различават два начина на съществуване на Брахман. Безличното духовно начало - това е невъплътеният и безсмъртен Брахман. Светът и човекът - това е пак Брахман, но въплътен и смъртен. Индуистите изразя­ват тъждеството между Брахман, света и човешкото „Аз” с изречението: „Аз съм Брахман."

Пантеизмът стои в основата и на неоплатоническото (III в. сл. Хр.) учение за произхода на света. Според това учение на върха на битието стои свръх-съществуващото Единно - Благо, непостижимо за разсъдъка, неизразимо със слово, но постижимо в свръхумния екстаз. Поради преизобилието на своята мощ Единното подобно на препълнена чаша се изли­ва навън и поражда нисшестоящата йерархия: Умът заедно с идеите в него и Душата, обърната към Ума и към сетивния космос, вечен в своето временно битие. Душата поражда не­щата от този свят, съзерцавайки идеите, които се съдържат в Ума. Слизайки все по-надолу (в различните йерархични сфе­ри на битието), Единното все повече се „изтощава”. По такъв начин светът според учението на неоплатониците възниква в резултат на някаква мистериозна катастрофа, която би мог­ла да се нарече „падение" на Бога. Съответно на това от гледна точка на това учение материята е зло, отрицание на Единно­то. Неоплатонизмът е оказал силно влияние върху развити­ето на средновековната философия.

ККЦ 290-292

„В началото Бог сътвори небето и земята" (Бит. 1, 1): три не­ща са потвърдени с тези начални думи на Писанието: Вечният Бог е дал началото на всичко, което съществува извън Него. Той самият е Създател (глаголът „създавам", на еврейски „bara", има винаги за субект Бога). Всеобщността на всичко съществуващо (изразена с формулата „небето и земята") зависи от Този, Който й е дал битие. „В началото беше Словото... и Бог беше Словото... И всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от това, което е ста­нало" (Йоан. 1, 1-3). Новият Завет открива, че Бог е създал всичко чрез вечното Слово, Неговия възлюбен Син. „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята... всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи" (Кол. 1:16-17). Вярата на Църквата потвърждава същата творческа дейност и на Светия Дух: Той е Дух животворящ" „Дух Създател" ("Vieni Creator Spiritus"), „Изворът на всяко благо". Подсказана в Стария Завет", разкрита в Новия Завет, творческата дейност на Сина и Светия Дух, неразделно единна с тази на Отца, е ясно потвърдена в Църквата от правилото на вярата: „Съ­ществува само един Бог... Той е Отец, Бог, Основател, Създател, Устроител. Той направи всичко от Себе си, което ще рече чрез Своето Слово и Своята Мъдрост", „чрез Сина и Светия Дух", които са като „Негови ръце". Сътворението е общо дело на Светата Троица.
Светът е сътворен "от Отца чрез Сина в Светия Дух". Тази троична формула на св. Августин⁴⁶ представлява най цялостната богословска интерпретация на сътворяването, ако то се погледне като непроменим източник на спасение, което е започнало със съюз с Израил и има своята основа и своето универсално осъществяване в Исус Христос, Christus totus, caput et membra⁴⁷. Можем да разберем сътворяването на света като дело на цялата Пресвета Троица, ако тръгнем от това, че всичко сътворено е насочено към Христос. Въплъщението на Христос е проява във времето и пространството на вечните отношения между Отец, Син и Свети Дух. Става дума за свободна проява, която предполага сътворяването. При сътворението Бог създава света като реалност, различна от Него; сътворява нещо, което е различно от Него. Във въплъщението на Христос, Бог приема света като собствена реалност, по особен начин в ипостатично единение, в което Вечното Слово приема човешка природа в лично съединение. Бог сътворява света, който е различен от Него, за да вземе тази реалност в Христос като собствена. Общото присъствие на Бога е във всички неща, насочени към особеното присъствие в Христос и в благодатта. Необходими са време и пространство за проява на вечното отношение между Отец, Син и Свети Дух във времето.

Преди всичко светът е сътворен за Исус Христос, в Него, за Него. Окончателният съюз между Бога и света в Христос е цел на сътворението на света. Всички неща са сътворени eìs autòn. С други думи това означава, че светът не е сътворен да бъде само място на Въплъщението и място на Божите дела, но е сътворен, за да влезе в Христа. И поради това същият този свят, който от вечността е насочен към Христос, в Христос става ново небе и нова земя. В историческо-спасителния процес на този свят към новия свят, от това сътворение към новото сътворение, Исус е не само един необходим преходен момент, не само път, но и изпълнение – цел: светът ще стигне до прославения Христос, Който ще го предаде на Отца и тогава Бог ще бъде всичко във всички (1Кор. 15,20-28). Св. Павел изразява антропологическия аспект на сътворяването, което е насочено към Христос (Рим 8:29): "защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя”.

Значи, човек е предопределен за подобие с Христос и по определен начин, чрез човека, към тази цел е призван също и светът.

Освен това светът съществува в Христос. Съществуването на света в Христос означава, че той има своя житейски принцип в Христа. Това може много добре да се види във фундаменталната реалност на Христологията, а тя е насочена именно към ипостатичното единство. Съединението на Христос с човечеството е неразрешим и невъзвратим факт. След Възкресението човешката природа на Христос остава средство и път на посредничество към Отца.

Светът е сътворен чрез Христос от Отца в Духа - en pneumati. Сътворението в Христос е първо излизане на вън (processione ad extra) между Троицата в икономията на спасението и в нейната иманентност, или с други думи между Троицата, както Тя действа в историята на спасението и Троицата, погледната в самата Себе си. За това св. Тома от Аквино казва че: "Бог Отец е сътворил творение чрез своето Слово, тоест чрез Сина, и чрез своя любов, тоест чрез Светия Дух "⁴⁸.

Богословската традиция в разглеждане на сътворението различава следи и образ на Пресветата Троица в сътворението. Следи на Троицата се намират във всичко сътворено, като нещо, което се показва в тяхното съществуване, но образът на Троицата се намира само в човека, защото само човек може да обича и познава ⁴⁹.

Сътворяването е път на откровение на Бог, Който е триединен. Произлизаме от Отца в Христос и в Духа, за да се върнем към Него чрез осъществяване на тайната на единството в Христос и в Духа. Нашата история е взимане на участие на пасхалната тайна на Христос, Който, идвайки в света, излиза от Отца и, оставяйки света, се връща към Отца (Йоан 16:28). В Христос всички сме сътворени, за да бъдем тяло Христово, да станем в истинския смисъл синове на Отца.

Значи, когато говорим за близостта между света и Сина като Творец и Промислител на вселената, в никакъв случай не из­ключваме и участието на Двете Други Лица на Пресветата Тро­ица в сътворяването на света и в Промисъла за него. Сътво­ряването на света е общо дело на Пресветата Троица. Ако Евангелието казва за Сина: всичко чрез Него стана (Йоан. 1:3), и ние повтаряме това в Символа на вярата: „чрез Когото всич­ко е станало'¹ - то същият Никейски Символ учи, че земята и небето, всичко видимо и невидимо е сътворил Отец, а Свети­ят Дух е наречен „Животворящия". „Отец твори чрез Слово­то в Светия Дух - пише свети Атанасий - защото, където е Словото, там е и Духът. И сътвореното от Отца - чрез Сло­вото - в Духа има силата да бъде. Защото така е написано в 32 псалм: Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез Духа на устата Му - цялото им войнство (Пс. 32:6). Свети Ириней нарича Сина и Духа, чрез Които Бог Отец създава света, „две ръце Божии". Трите Бо­жествени лица са еднакво Творци на света, макар и да участват в сътворяването по различен начин. Това различие посочва свети Василий Велики, когато говори за сътворява­нето на Ангелите: „В сътворяването им са представени пър­воначалната причина на сътвореното - Отец, и творческата причина - Син, и завършващата причина - Духът; така че служебните духове имат битие по волята на Отца, получа­ват битие чрез действието на Сина и се извършват (т.е. осъ­ществяват напълно, усъвършенстват) в битието чрез присъст­вието на Духа. "Синът осъществява волята на Отца, която е една за Трите Лица, а Духът завършва творението в добро и красота.