Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”

1.2.2 Битие 1:1 – 2:4 a

"В начало": началото, за което тук става дума не е хронологическо начало, а начало като основа, като източник. С други думи, смисълът на текста е, че Бог се намира в сърцето на сътворена вселена: Бог е основа на вселената и неин най-дълбок смисъл. Вселената не е направена от нас, тя е подарък, който човек е приел от Бога. Вселената е това, което е създадено от Бога. И само в отношение към Бога могат да се намери истинския смисъл, основата на тази реалност.

На първо място това е текст на вярата: в него ни говори вярващ човек, който съзерцава реалността на съществуването на света и човека.
Божието дело на създаване:

Тук се говори за Бог, Който създава: "правейки", "разделяйки", "говорейки", "благославяйки".

Бог създава ритъм на времето (ден и нощ, светлина и тъмнина) и пространството за човека (сушата - твърдта).

В другия стих се казва: земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната. Т.е. владеел хаос, а там където има хаос, няма разлики, няма форми. Намираме само тъмата (не светлината) и водата (не твърдта): всичко е тъма, всичко е вода. Няма нито време, нито пространство за живот. Бог започва своето дело на сътворение, разделяйки водите и светлината от тъмата. Това има своята стойност в библейската антропология, защото вселената е създадена от Бога и за разлика от хаоса, вселената е подредена, тя е различие. Текстът подчертава, че да бъдеш различен, е условие за съществуване. Но различие не означава прекъсване, сблъскване, отсъствие на общение. Разделянето, което е желано от Бога в делото на създаването, не е прекъсване, а различаване. Хармонията на вселената намира своя фундамент именно в изначалното различие на своите елементи: библейският свят е свят на идеално общение.

Антропологически последствия:

Да бъдеш различен е условие за съществуване. За да съществувам, трябва да приемам моето различие. За да мога да съществувам, трябва да приемам различието на другия човек. Това различие дава възможност за общение. (Вж. 1 Кор. 12:12, където св. Павел говори за тялото и за различните членове). Ако всички бихме станали еднакви, тогава бихме се върнали в хаоса.

Бог създава говорейки и в нашия текст думата "рече" се повтаря 10 пъти (стихове 3, 6, 9, 11, 14, 20, 24, 26, 28, 29), а тези 10 слова, с помощта на които Бог създава света, призовават 10^те слова на Декалога (десетте Божи заповеди, Изх. 20:2-17 и Вт. 5:6-22), с които Яхве е сътворил Израил като народ на съюза. Важно е да се подчертае, че Бог, с помощта на 10^те слова на Закона дава живот на човека в историята, подобно както чрез първите 10 слова е дал началото на вселената. Така както Израил съществува като народ само в послушание спрямо тези 10 слова на Закона, така и вселената съществува в послушание спрямо Словото Божие.

Бог създава говорейки и давайки имена на сътворените реалности. Да дадеш име в библейския смисъл означава да имаш власт над онова, на което даваш име. Името в Библията не е просто дума, която служи само за различаване, за да насочва към определена реалност. Името на едно нещо е самото нещо. Името разкрива неговия най-дълбок смисъл. Да познаваш името на някое същество означава да имаш ключа за влизане в неговата тайна. Бог познава името и по този начин дава идентичност на всяко нещо. И по този начин Бог се показва като Господар на вселената.
Антропологически последствия:

За библейския човек "да слушаш" означава да живееш. Когато слуша Божието Слово човекът има Живот. (Да си припомним думите на св. Петър, които той отправя към Исуса: "Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот ", Йоан 6:68). Животът се намира в послушание към Божието Слово.

В първите четири дни Бог създава условия за живот (Светлина, пространство в неговото двойно измерение – вертикално и хоризонтално, храна), в петия и шестия ден Бог създава живите същества, а в седмия ден си почива.

За древните гърци времето е било божество (бог хронос), а за библейския човек времето е първото дело, което Бог сътворява (времето е Божие творение) и първо условие за живот.

Човек е не само обикновен зрител, който наблюдава как времето минава пред него. Човекът е същество, което "върви" с времето и във времето. Човекът е същество, което се осъществява във времето.

Във времето и в историята човек се среща с Бог. Нашият Бог е Бог, Който се обявява в историята на човека. Бог с абсолютна свобода се изявява във времето.
Втори ден (1:6-8): Бог създава ПРОСТРАНСТВОТО в неговото първо измерение – ВертикалноТО.
Трети ден (1:9-13): Бог прави и трето разделяне: Бог създава Хоризонтално измерение на пространствоТО. Показва се сушата - твърдта, тоест мястото, където окончателно ще се развие животът. Сушата се противопоставя на водите. Сушата възниква там, където Бог побеждава силата на водите, които застрашават народа, както при преминаване през морето (Изх. 14:16, 22, 29; 15:19; Пс. 66:6) и през Йордан (И.Н. 4:22). В сътворяването на прехода през морето в Изх. 14, Бог създава условия за живот на Израил: преходът през морето е дело на Бога, подобно на делото на третия ден. Сътворяването на хоризонталното пространство е дело на спасение заради човека. Бог създава един народ.

Бог прави земята да може да принесе плодове. От земята изникват растения, които принасят плодове. По този начин Бог сътворява второ фундаментално условие за живот - храната.

Тук съществува едно привидно противопоставяне. Ако Бог е създал светлината в първия ден, как тогава създава слънцето и месеца в четвъртия? В първия ден Бог създава космическото време, а сега това космическо време Бог прави време на хората, човешко време, време, което човек може да измерва, което може да насочва действията на човеците.

Времето става история, но става и литургическо време, защото слънцето и месецът служат за да означават празниците, годишните времена, те насочват дейността и поведението на хората. Нещо, което тук трябва да подчертаем е, че живите същества (включително човекът 1:28) нямат мощ да владеят над небесните създания: всички живи същества се намират под законите на времето. Ограничени във времето, те се подчиняват на неговите закони. Живите същества имат началото и край, принадлежат на света, на "историята". Бог, напротив, принадлежи на друго измерение, на измерението на вечността.
Във втората част Бог създава живиТЕ същества

В първата част са подготвени фундаменталните условия за живот, а във втората част се подчертава, че този живот трябва да бъде плодовит, че трябва да се умножава и да напълни земята. Ако първата част бихме могли да наречем преход от хаоса към космоса, то тази втората част би могла да бъде означена като преход от космоса към "антропоса". Защото, в центъра на тази втора част се намира човекът.

362. 
     Човешката личност, създадена по образа на Бога, е едновре­менно телесно и духовно същество. Библейският разказ изразява този факт символично, когато твърди, че „Бог създаде човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа" (Бит. 2, 7). И така, целият човек е желан от Бога.
     
363. 
     В Свещеното Писание с термина душа често се обозначава човешкият живот или цялата човешка личност. Но той озна­чава също най-дълбоката същност и най-ценното у човека, онова, чрез което той в най-висша степен е образ на Бога: „душа" означава духовният принцип в човека.
     
364. 
     Човешкото тяло взима участие в достойнството на „Божия образ"; то е човешко тяло точно защото е одушевено от духовна душа и само цялата човешка личност е предопределена да стане, в
     Тялото Христово, Храм на Духа:
     

365. 
     Единството между душата и тялото е толкова дълбоко, че ду­шата трябва да се счита като „форма" на тялото; това означава, че благодарение на духовната душа човешкото тяло, създадено от материя, е човешко и живо тяло; дух и материя в човека не са две свързани природи, но тяхното единение образува една-единствен а природа.
     
366. 
     Църквата учи, че всяка духовна душа е непосредствено съз­дадена от Бога, а не е „произведена" от родителите. Църквата също учи, че душата е безсмъртна: тя не загива, когато се отделя от тялото в момента на смъртта, и ще се съедини отново с него при последното възкресение.
     
367. 
     Понякога обаче се случва душата да се различава от духа. Така св. Павел се моли „целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Исуса
     Христа" (1 Сол. 5, 23). Църквата учи, че такова разграничаване не води до двойственост на душата. „Дух" означава, че човек е ус­троен още от създаването си за своята крайна свръхприродна цел, а душата означава способността му като дар да се издигне до общение с Бога.
     
368. 
     Духовното Предание на Църквата набляга също така на сърцето, означаващо в библейски смисъл „най-съкровената дълбина" („във вътрешността": Йер. 31:33); в сърцето си личността решава или не се решава да се посвети на Бога.
     

Равенството и различието, желани от Бога

369. 
     Мъжът и жената са сътворени, което означава, че са поже­лани от Бога: от една страна, в съвършено равенство, доколкото са човешки личности, от друга - в тяхното специфично битие на мъж и жена. „Да бъдеш мъж", „Да бъдеш жена" е добра реалност и е желана от Бога: мъжът и жената притежават неотменно достойнство, което идва непосредствено от Бога, техния Създател. Мъжът и жената са с едно и също достойнство, „по образ на Бога". В битието на мъжа и битието на жената се отразяват мъдростта и добрината на Създателя.
     

369. 
     Бог няма никакво подобие с човека, Той не е нито мъж, нито жена. Бог е чист Дух, у когото няма място за различие в половете. Но „съвършенствата" на мъжа и жената отразяват нещо от безкрайното съвършенство на Бога: такива са съвършенствата на майката, на бащата и съпруга.
     

„Един за друг” - „Единство на двама"

371. 
     Създавайки ги заедно, Бог е пожелал мъжът и жената да са един за друг. Словото на Бога внушава това разбиране с различни редове от свещения текст. „Не е добро за човека да бъде сам; да
     му сътворим помощник, нему подобен" (Бит. 2, 18). Никое от жи­вотните не може да бъде такъв „другар" на мъжа. Жената, която Бог „оформи" от реброто, извадено от мъжа, и която Той заведе при
     него, предизвика у мъжа възглас на удивление, възклицание на любов и общение: „Това е кост от моите кости и плът от моята плът" (Бит. 2:23). Мъжът открива у жената своето друго „Аз", със същата
     човешка природа.
     
372. 
     Мъжът и жената са създадени „един за друг" не защото Бог ги е направил „половинчати" и „недовършени". Той ги създаде за едно общение на личности, при което всеки би могъл да бъде „помощник" за другия, защото те са равни като личности („кост от моите кости") и същевременно допълващи се като мъж и жена. В брака Бог ги съедини по такъв начин, че образувайки „една плът" (Бит. 2,24), да могат да предават човешкия живот: „Плодете се и множете се, пълнете земята" (Бит. 1, 28). С предаването на човешкия живот от поколение на поколение мъжът и жената като съпрузи и родители съучастват по уникален начин в делото на Създателя.
     

Това съвещание на Божествените Лица има дълбок смисъл. Ако всички сетивни твари представляват отделните части на нашия видим свят, то човекът не е просто част от света. Той е личност и по силата на това включва и съединява в себе си всичко: видимия и невидимия свят.

Св. Григорий Нисийски пише: „Единствено към съз­даването на човека Творецът на вселената пристъпва като че с предпазливост, за да приготви веществото за неговия състав и да уподоби образа му на някаква първосъздадена красота, и да предназначи целта, заради която той ще съществува."⁷⁹

В сътворяването на човека сякаш се явява пълнотата на Божествената Премъдрост. Св. Григорий Богослов казва: „След като Бог сътворил ангелския и веществения свят, Той решил да сътвори човека, понеже все още не съществувало съединение на ума и сетивата, съчетание на противополож­ностите - този опит на висшата Премъдрост - и все още не се било открило цялото богатство на Божията благост."

Сътворяването на човека всъщност е създаване на живо същество, в което са приведени в единство видимото и неви­димото. Св. Йоан Дамаскин пише: „От сътвореното вече вещество взема тялото, а от Себе Си вдъхва живот (душата)... сътворява сякаш втори свят, в малкото велик. Поставя на зе­мята друг ангел, съставен от различни природи поклонник (на Бога), съзерцател на видимото творение, посветен в тайнст­вото на умозрителната твар, цар на всичко по земята, подчи­нен на Горното Царство, земен и небесен, временен и безсмър­тен, видим и умосъзерцателен; ангел, заемащ средата между величието и нищожеството. Той същият е и дух, и плът. Дух - поради благодатта, плът - заради превъзнасянето (за пред­пазване от гордостта). Дух - за да бъде вечно жив и да бла­гославя Благодетеля, плът - за да страда и чрез страданието да се вразумява и да си припомня с какво величие е надарен. Сътворява живо същество, тук приготвяно, а устремено към другия свят, и което (тук е краят на тайната) чрез стремежа си към Бога достига обожението."⁸⁰

Човекът представлява един малък свят. В него се съеди­няват всички сфери на тварната вселена. Както пише св. Йоан Дамаскин, „човекът се родее с неодушевените предмети, причастен е към живота на неразумните същества и притежава мисленето на разумните (ангелите). Човек си прилича с неодушевените предмети по това, че притежава тяло и се състои от четирите стихии. С растенията - освен по съ­щото, така и по способността да се храни, да расте, да произ­вежда семе и да ражда; а с неразумните, освен казаното и по желанията, т.е. поддава се на гнева и похотта, както и с това, че е надарен със сетива и със способността да се движи по вътрешна подбуда. С безтелесните и духовни същества човек влиза в съприкосновение посредством разума. Разсъждавай­ки, той си съставя понятия за всяко нещо, като се стреми към добродетелта и обича благочестието - върхът на всички доб­родетели. Поради това именно и човекът е малък космос."⁸¹ Говорейки за величието на човека, преподобният Максим Изповедник пише: „В него (в човека) като във водовъртеж се стича всичко, създадено от Бога, и в него от различните природи сякаш като от различни звуци, се оформя една ця­лостна хармония"³.

В първа глава на книга Битие се споменава, че Бог сът­ворил мъж и жена, т.е. две човешки лица, които облада­ват едната природа (Бит. 1:27). Бог довежда жи­вотните при Адам, за да им даде той имена, но сред тях не се намира помощник, достоен за Адам, не се намерил онзи, с когото той би могъл да общува като с равен на себе си. Зато­ва Бог сътворил за Адам помощник, нему подобен (Бит. 2:18). Той създава жената от реброто на Адам, т.е. от част на тяло­то, близка до жизнено важния център - сърцето. Първата човешка двойка получава благословението да се размножава и да владее над цялата земя (Бит. 1:28). В раждането на деца­та диадата (двоицата) се преодолява от триадата (троицата). В това е сходството на човека с Триличното Божество. Адам не е роден, подобно на Бог Отец. Ева не се ражда, а сякаш изхожда от реброто на Адам по подобие на Светия Дух, Който не се ражда, а изхожда от Отца, а Авел се ражда, по­добно на Второто Лице на Светата Троица.⁸²¹ При това раз­личният начин на произхождане на първите хора не наруша­ва тяхното единосъщие, както и различният начин на битие на Ипостасите на Светата Троица не нарушава Тяхното при­родно единство. Но, разбира се, това е само една аналогия, тъй като Авел се ражда след грехопадението, когато начинът на размножаването се изменил.

1.2.3.1 Природата на човека

Библията подчертава централното положение на човека във вселената, тъй като след сътворяването си той бил поста­вен да бъде господар над сетивния свят и което е по-важно, впоследствие Сам Синът Божий възприел именно човешката природа, станал Син Човеческий. Съответно на това и Земята се явява духовен център на мирозданието, понеже тя е съз­дадена за човека. Като принцип на творението, човекът обе­динява в себе си духовния и сетивния свят. Тялото му е съста­вено от земята, а душата му принадлежи на другия свят - ду­ховния. „Душата на човека е безсмъртна струя на Божестве­ното дихание", както се изразява свети Григорий Богослов.

Светите отци се разделяли в мнението си за състава на човешката природа. Едни от тях учели за двучастността на човешкото естество, т.е. че човек се състои от душа и тяло. Другите, от своя страна, обособяват в човека три части: дух, душа и тяло. Въпреки това между тези две мнения не същест­вува противоречие. Историята на светоотеческата мисъл не познава никакъв спор между дихотомистите и трихотомистите. Тези, които учели за трисъставността на човешкото естест­во, всъщност обособявали в душата на човека нейната най-висша част и я наричали дух, или ум. Следва да се подчертае, че човекът е единство на душа и тяло. Тялото без душата е мърт­во, но и душата не може да се смята за пълноценна без тялото.