Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова

Проф. Дж. Андерсън (от Кралската медицинска академия): „Жестоките тестове за определяне на смъртоносната доза, при които половината от животните трябва да умрат, за да бъде определен праг на токсичността, допринасят твърде малко за нашите познания за това каква е тази токсичност за хората." (1976 г.)

Италия: Д-р Чиабури: „Тъй като на животното се гледа като на corpus vile<$Corpus vile (лат.) - нищожно, маловажно тяло, обект. (Бел. прев.)>, от това следва, че било с цел ограничаване на лабораторните разходи, било поради факта, че в редица случаи анестезията би попречила на констатирането на някои явления, такава почти никога не се слага."

Д-р Нигро Лико: „При тези експерименти има само две неща, които са истински: страданието на животните и материалният интерес на техните палачи... Ала дори и ако от тях произтичаше някаква полза за човечеството, това не би било достатъчно, за да компенсира мъченичеството, наложено на тези невинни твари, които също така имат правото на живот и на природни блага."

Д-р Адами от Милано в свое изказване на конгреса в Болоня по въпросите за токсичността на медикаментите, февруари 1964 г.: „У човека могат да се проявят смущения, които и най-стриктните експерименти не са могли да предвидят."

Проф. Фердинандо де Лео (главен хирург в болницата „Пелегрини" и декан на клиника по хирургия в университета в Неапол): „Движението против вивисекцията е обгърнато с атмосфера на истинско недоверие, тъй като настоятелната пропаганда, провеждана от главните отговорници за тази срамна практика (вивисекцията) с помощта на най-мощните средства за информация (преса, радио, телевизия, открити лекции), в крайна сметка успя да внесе смут в душите на непосветените. Вивисекторите твърдят лъжливо, че вивисекцията е абсолютно необходим фактор при научните изследвания в областта на медицината и биологията и че отказът от вивисекцията би означавал отказ от прогреса на науките и по-доброто запазване на човешкото здраве. Първостепенен и основен дълг на хората като мен, които са живели „зад фасадата" в университетските институти и клиники, е да разкриват измамността на този нравствен претекст и да развенчават атмосферата на тероризъм, съзнателно подхранвана от вивисекторите." (1974 г.)

Проф. Марио Джиролами (от Римския университет): „Наистина е жалко, че хората вече не вярват в географията на ада, описан от Данте; би било твърде утешително да можем да си представим, че експериментаторите ще бъдат хвърлени в най-ужасните кръгове на ада, за да понасят там след смъртта си същата агония, която с такава жестокост са причинявали на животните по време на живота си." (1969 г.)

Полша: Проф. Кнаповски (от Познанския университет): „Важно е да се освободим от традиционните шаблони на мислене и да търсим нови възможности. Всеки рутинен метод трябва да приеме да бъде преразгледан от гледна точка на движението против вивисекцията." (1975 г.)

Швейцария: Проф. Ренчник (главен редактор на „Медицина и хигиена", списание на френскоезичните лекари): „Знае се колко трудно е да се транспонират резултатите от опитите за канцерогенност от животното върху човека." (1977 г.)

Проф. Пексидер (от Женевския университет): „Някои изследователи и част от фармацевтичната промишленост са вложили много надежди и инвестиции в използването на приматите, като например маймуните макак, за извършването на тестове за тератогенно действие. Ала веднага щом бяха направени сравнения между чувствителността на човешките ембриони и на маймуните към тератогените, стана ясно, че е невъзможно да се доверяваме на резултатите, получени върху маймуни, за да предвиждаме ембриотоксичните реакции у човека." (1975 г.)

СССР: Проф. В. Душкин (от Медицинската академия): „Научните изследвания върху вируси и изготвянето на противовирусни ваксини с помощта на клетъчни култури са добри примери за начина, по който живите животни могат да бъдат заместени в научните изследвания. Изследванията върху клетъчни култури, тъкани и органи трябва да се развиват и в други области на медицинската наука така, че да заместят животните в експериментите." (1972 г.)

Проф. Дмитрий Сухарев (физиолог): „Ние знаем, че мозъкът на животните, макар и малък, може да усеща страдание също като нашия. И въпреки това непрестанно наново и наново режем със скалпела в техните страдащи телца с единствената цел да вземем оттам късче тъкан или дори -какъв срам! - просто за да спазим вече изработена програма... Претендирайки да е цар на природата, човекът само я е ограбил... Време е човекът да започне да се държи като по-голям брат" в голямото семейство на Природата." (1971 г.)

Г-жа проф. К. А. Семьонова (директор на отдел в Сербский институт в Москва): „И най-накрая трябва да се има предвид и жестокостта на учените, които работят върху животни. Получихме снимка на двама третокурсници от Медицинското училище. На нея те се присмиват на умиращо куче, чиито черва изпадат от корема му при излизането му от анестезия. И тези студенти ще станат лекари! Могат да се посочат множество примери за експерименти без анестезия, извършвани върху животни, които често са били напълно необосновани. През живота си съм виждала много зверилници, в които опитните животни се държат затворени; за съжаление, съществуват и много други, които би било по-точно да бъдат наричани зали за мъчения. Никаква наистина научна дейност не може да се изгражда на такава основа."

За да завършим с тези мнения, ето и това на един гражданин на света, д-р Швайцер; от Ламбарене той изпраща това свое послание до Конгреса на световната коалиция срещу вивисекцията, проведен в Цюрих през юли 1965 г.: „Ние трябва да се борим с оня дух на наивна жестокост, с който се разпореждаме с животните. Различните религии и философията са се занимавали с проблема за нашето отношение към себеподобните, но не и с отношението ни към животните, които същевременно могат да изпитват същите страдания като нас. Едно наистина човешко поведение не ни разрешава да им налагаме подобни изпитания. Твърде късно осъзнахме този проблем. Ние трябва да създадем в света движение на общественото мнение и да приемем сериозно един дълг, който досега бяхме оставили извън полезрението си."

Този текст, написан три месеца преди смъртта му, е нещо като негово духовно завещание. В продължение точно на петдесет години отшелникът от Ламбарене се занимавал с проблемите на страданието на животните и уважението към живота, към всеки живот.

По време на едно пътуване, през което се върнал в Европа (пътувал за Осло, за да се срещне там с Бъртранд Ръсел и други лауреати на Нобелова награда, решили да извоюват забраняването на атомното оръжие), той заявил пред журналиста Пиер Бонарди, с когото се бил запознал току-що:

„Уважението към живота ли? Това са слова, които търсих в продължение на толкова много години и които ми се явиха през 1915 г., сякаш изписани на тропическото небе в третия ден на едно дълго плаване с пирога по Огоуе. Колко благотворно е съсредоточаването, когато сме способни да го извършим! Уважението към живота! Бях открил посоката, бях намерил пътя, сигурен бях, че ще достигна до целта. И ето: човекът и само човекът представлява препятствието, в което се препъват всички философии и религии. Ала има и други съществувания освен човешкото. Съществуват животните. Съществуват дори и цветята. С една дума: всички твари! Отношението ни към всички твари винаги ми е изглеждало повърхностно. То никога не е достигало до същността на проблема! Затова нека се променим и провъзгласим, че е потребно най-накрая да надхвърлим човека с разбирателство и духовно единение с цялата природа."

Тогава лекарят от джунглата подал на журналиста от списание „Светът и животът" снимка на мястото, където бил получил това откровение, което окончателно дало насока на неговото съществуване. Надписал я със следния текст: „На г-н Пиер Бонарди за спомен от срещата ни на „Женерал Льоклер" през август 1959 г.: трите острова на Огоуе близо до село Игенджа, на осемдесет километра надолу по течението на Ламбарене, срещу които един септемврийски ден на 1915 г. получих прозрението, че схващането за уважение към живота е в основата на понятието за добро."

В „Спомени от моето детство" Алберт Швайцер разказва как се е молел за животните: „Не можех да разбера, и то още преди да тръгна на училище, защо във вечерната молитва ме караха да се моля само за хората. Затова, след като майка ми ме целунеше, кажеше ми нежно „Лека нощ" и се оттеглеше, аз тихичко казвах допълнителна молитва: „Добри Боже - казвах аз, - съхрани и благослови всичко, което диша, запази от злото всички живи същества и им дай спокоен сън!"

Професор Шварценберг, преподавател по онкология и завеждащ отделение в болницата „Пол Брус" във Вилжюиф, също повдига нравствения проблем и също се обявява в защита на уважението към живота във всичките му форми, без предпочитания. В „Котидиен дю Медсен" от 25 септември 1980 г. той разглежда въпроса за промишленото отглеждане на пилета и телета:

„За да се отвратите за цял живот и да пожелаете връщането към възможно най-естественото отглеждане, е достатъчно да посетите някои предприятия. В тях към животните се отнасят по ужасен начин. А за мен уважението към живота е неделимо и уважението към животните също е част от него. Това е една страна на проблема, която не съм изтъквал много често: нравствената страна. Тъй като в края на краищата трябва да се приключи с всичко това: от свръхизобилното хранене на животните до отравянето на хората от месо, натъпкано с хормони, като се премине през мъченичеството на кокошките, отглеждани под ултравиолетови лампи, на телетата, нарочно парализирани, за да трупат телесна маса, без да се забравят гнусните методи като инжектирането на желязо на воловете, за да изглежда месото им по-червено, та, както и да се гледа на всичко това, аз твърдя, че с него трябва да се приключи, дори и в името на най-елементарната нравственост."

Но XX век е също така и времето на разцвет на алтруистичните организации: асоциации за материална или психологическа помощ, асоциации за защита на животните. Една от тях е Лигата срещу вивисекцията, чиято дейност е основана върху една мисъл на Питагор, обобщаваща цялото това развитие: Докато човекът продължава да бъде безмилостният разрушител на живите същества от по-долните сфери, той няма да познае нито здраве, нито покой. Докато хората убиват животни, те ще се убиват помежду си. Защото онзи, който сее смъртта и болката, не може да пожъне радост и любов."

Малко по малко пропуските в законодателството се попълваха. Във Франция в закона Грамон имаше един важен пропуск: в него животните бяха защищавани само срещу публично проявено лошо отношение. Необходими бяха указът от 7 септември 1959 г. и законът от 19 ноември 1963 г., с които се наказва неоснователното лошо отношение, проявено публично или не, към домашните, опитомените или дори заловените диви животни.

Понятието „лошо отношение" трябваше да бъде уточнено и най-вече разширено: в него занапред се включват както боят, така и лишаването от храна и елементарни грижи, както жестокостта, така и умишленото изоставяне или претоварването с работа.

Новото законодателство обаче прави и крачка назад: надбягванията с бикове и боевете на петли вече не са забранени, при условие че съществува непрекъсната местна традиция в този дух (законите от 24 април 1951 г. и 8 юли 1964 г.).

Не бива да се дразнят избирателите.

Към Дружеството за защита на животните, основано от граф Дьо Грамон през 1845 г., се присъединиха и други, по-специализирани асоциации. Такова е например Дружеството за защита на животните в кланиците (ОАВА), основано през 1961 г. от г-жа Жаклин Жилардони. Ето при какви обстоятелства станало това: През лятото на 1957 г. тя се разхождала заедно с дъщеря си из полето, когато изведнъж видяли, че към тях тича едно магаре. Те помислили, че животното идва от някоя близка ливада с надеждата да си изпроси някакво лакомство. Но веднага разбрали, че не било така; магарето, което всъщност било магарица, изтощена и ужасена, сякаш молела за помощта им. Те тръгнали натам, откъдето била дошла магарицата, и стигнали до кланица, която преди не били забелязали. Пазачът, който стоял на прага й, им викнал много недоволно:

- Вие ли отворихте обора, където беше това добиче?

- Не, изобщо не сме ние! - възразила г-жа Жилардони.

- Хайде де! Тя не е могла да се отвърже! Да не би да се е отвързала сама!

- Но, господине, уверявам ви...

- Хайде да идем да видим!

Всъщност магарицата била развързала със зъби въжето, с което била привързана към една халка в стената, после повдигнала резето с муцуната си, бутнала вратата и изскочила навън. Тя хукнала към двете жени така, сякаш била разбрала, че те са последният й шанс.

- Какво ще стане с нея? - разтревожила се г-жа Жилардони.

- Още утре ще я заколим. Тъй като е много стара, вероятно от нея ще бъдат направени наденици или суджук.

- Ама защо ще я убивате? - запитало момиченцето, обляно в сълзи. - Тя е толкова умна, толкова мила...

- О, госпожице, ако колеха само лошите животни, нямаше да имаме много работа.

По време на този разговор осъдената на смърт, която разбирала всичко, се притискала до запштничките си.

- Чуйте, господине, ето какво ви предлагам. Ще купя от вас тази магарица на цената, която вие определите, и ще ви я оставя да я гледате, докато й намеря място, където да я държа, тъй като в момента ние сме отседнали в хотела.

- Това е абсолютно невъзможно, госпожо. Тя е вписана в регистъра на кланицата и може да излезе оттук само мъртва.

Най-накрая пазачът се смилил над отчаянието на момиченцето, измислил някакъв начин и майката могла да откупи старата магарица, която временно отново влязла в обора си.

Още на другия ден г-жа Жилардони се върнала в кланицата, за да види своето протеже и да зададе много въпроси на пазача. Тя била изпитала такова потресение пред ужаса на старата магарица, която дотичала да се укрие при нея, че поискала да научи повече за мъката на животните в кланицата.

„Така - каза ми тя - започнах да се запознавам с един проблем, който дотогава ми бе напълно непознат: този за животните в кланиците. Много пъти се срещах с пазача, който бе също така и касапин. Той ме научи на всичко, което трябва да се знае в тази област. В продължение на четири години аз учех на място основите на бъдещата си професия, защото бях твърдо решена да направя нещо за всички тези животни, в името на които Амиго (така нарекохме нашата магарица) дойде да ми се моли.

През 1961 г. основах Дружеството за защита на животните в кланиците (ОАВА), което се разрасна толкова, колкото не можех да предполагам. И наистина, няколко години по-късно нашата дейност се разшири и малко по малко обхванахме всички сектори, които, също като етапи към голгота, бележат живота и смъртта на животните за угояване: естественото наторяване на нивите, прибирането в обори, транспортиране, екарисаж. От тридесет години водим борбата си, за да бъдат спазвани правилата за хуманност в кланиците, които вече извоювахме."

Колко много път е изминат от лятото на 1957 г.! А в основата на всичко това стои една стара магарица, дошла по собствена инициатива да се постави под покровителството на една майка и на дъщеря й, чийто живот тя променила. Това смирено животно застанало в началото на една дейност, разклатила хилядолетни привички и предизвикала осъзнаване на нещата, което довело до приемането на закони и дало пример на други нации.

В практическо отношение ОАВА успява да извоюва в хронологичен план следното: от 1962 г. - много префекторални постановления, в които отделни абзаци са посветени на прибирането в обори, транспортирането и клането на добитъка; през 1964 г. - национален указ, уреждащ връзването и заколването на животните за месарниците и колбасарниците; по същото време - създаване на постоянно място за защита на животните в министерската комисия (Земеделие), натоварена с проучването на материалите за кланиците; през 1966 г. - министерско постановление, с което се забранява осакатяването на птиците; през 1968 г. в сътрудничество с международните дружества - подписването от Франция на Европейската конвенция за международното транспортиране на животни; през 1970 г. - допълнение към указа от 1964 г., което прави задължително обезчувствяването преди заколването им на зайците, птиците и отглеждания дивеч.

Към това трябва да добавим постоянния протест на ОАВА срещу индустриалното отглеждане на телета, свине и кокошки (при което на последните се осакатяват клюновете и краката).

Понастоящем ОАВА, която създаде необратима тенденция, продължава дейността си за извоюване на нови закони, които малко по малко да сложат край на нетърпими и скандални положения.

Хората, които работят в кланиците, не са безчувствени към страданията на животните. На 25 юли 1975 г. слушах по „Франс Ентер" интервю с един от тях и записах веднага думите му:

- Конете остават само три-четири дни. Добре, че е така! По този начин няма време, за да се привържем към тях. О, а понитата, те са истински проблем. Те са мили като кучета, бързо ви разпознават, стигат дотам, че ровят в джоба ви за бучка захар. Уверявам ви, че при нас никой не обича да коли понита. Най-лошото обаче е клането по еврейските религиозни изисквания. То е ужасно. Трябва да ви кажа, че не го вършим ние, идва специален равин. Овцете не страдат дълго, прерязват гърлата им... и смъртта настъпва доста бързо. Но големите животни като воловете, о, това е страховито... защото трае дълго.

В гласа на този човек, свикнал с ужасни сцени, имаше потреперване, което покъртваше репортера и слушателите.

- Воловете, ох, ако можехте да ги чуете... те пищят, пищят. 0, не, никога няма да привикна с това! Писах на Брижит Бардо.

Вярно е, че Брижит се бори на всички фронтове, включително и срещу клането по еврейските религиозни ритуали, което стана причина тя да бъде обвинена в антисемитство. И наистина, нейните битки й създават редица неприятности. Като се започне с интервютата, в които й отправят традиционното възражение: „Защо се занимавате с животни, след като по света има толкова много нещастни деца?" Тя всеки път е принудена да обяснява, че съществуват множество национални и международни асоциации за защита на децата, които изпълняват твърде добре задачите си.

След това се задава също толкова традиционният и напълно глупав въпрос: „Не търсите ли по този начин допълнителна известност?"

Аз лично съм я чувал как избухва и отговаря на интервюиращия, че й е „дошло до гуша да търпи разпитите на разни мухльовци".

Само че след разпитите на разни мухльовци идват и тези на правосъдието. През 1983 г. Брижит е призована пред наказателния съд в Драгинян. Поводът за това: две години преди това тя е наругала една цветарка, чийто син пребил до смърт с пръчка домашната котка.

Заключението на съдиите: „Обвиняемата е действала с искрени подбуди в името на общия интерес, тъй като нейните инициативи за защита на животните придобиха във Франция национални измерения."

„Национални измерения". Господа от Драгинян, оправдали „обвиняемата", подбрали сте твърде сполучлив израз. Можехте също така да добавите „и международни".

През 1960 г. „обвиняемата" налага използването на пистолет в кланиците, за да бъде смъртта на добитъка незабавна и без страдания.

През 1978 г. тя отпътува за канадския бряг, където предстои да започне избиването на малките тюленчета. Когато се връща, успява да издейства от президента Жискар Д'Естен да забрани вноса на техните кожи във Франция, но за това трябва да изтърпи обидите на ловците: „Не я ли е срам тази богаташка, както се знае, да иска да лиши от поминъка им нещастните работници? Не знае ли тя, че ескимосите са живели и оцелели благодарение на тюлените, които им давали месо за храна, кожа за облекло, мас за

отопление и осветление, кости за сечива и оръжия?"

- Зная всичко това - отвръща Брижит, - но ескимосите ловуват само възрастни тюлени. Те никога не биха зашеметили и одрали живи новородените тюленчета. Те никога не биха застрашили животинския вид, от който живеят. А колкото до вашето месо, дрехи, осветление, отопление и сечива, имате си супермаркети.

Световното мнение е информирано, това обаче не попречва на клането да продължава.

През август 1984 г. една кобила, внесена от Полша, ражда жребчето си в кланицата; и двамата трябва да бъдат заклани. Брижит е предупредена и се обръща към министъра на земеделието по онова време Мишел Рокар. Майката и малкото са пощадени, но с това скандалното положение на тези коне, транспортирани в подвижни гробници, не се решава.

Същата година Брижит Бардо, която не само се раздава, но раздава и парите си, изпраща чек за голяма сума на професор Падийо от института INSERM в Дин. Последният заменя експериментирането върху животни с експериментиране върху лабораторни клетъчни култури; по този начин бива спасен животът на стотици африкански маймуни, които дотогава служели за производството на антивирусни ваксини.

През май 1985 г. тя е в Жиронд, за да протестира редом с членовете на екологическото движение срещу ежегодното избиване на триста хиляди гургулици, прелетели неколкостотин километра, за да свият гнездата си във Франция.

Отново валят критики и обиди, но ловът на гургулици ще продължи, защото той е „непрекъсната местна традиция".

„Местна традиция": ето ги големите думи. В други страни жертвоприношението на овен, обрязването и зашиването на момичетата също са благочестиви местни традиции, в които се препъват всички хуманитарни кампании. С лозунгът „Такава е тяхната култура" може да се обоснове

всичко, дори и човекоядството.

Жертвоприношенията на деца, изгаряни живи в чест на Молох в търбусите на метални бикове, също така били в Картаген „непрекъсната местна традиция", която Тиберий, веднъж и той вдъхновен от доброто, прекратил.

В Испания сеньора Долорес Марсанс Комас, основала през 1960 г. Асоциацията за борба с жестокостта в представленията (АССЕ), се изправя срещу една традиция, което не е просто местна, а национална, използвана от туризма и увенчана с всички престижи на литературата: Бласко Ибанес, Монтерлан, Хемингуей...

Зад кулисите на това изживяване, което претендира да е геройско, нещата са жалки. Преди да излезе на арената, бикът се държи на тъмно, за да може рязката светлина да го заслепи и обърка. Неколкократно са му давали очистителни, за да отслабят силите му, рогата му са били изпилени чак до нерва - една крайно болезнена процедура.

Когато излезе на арената, пикадорите, въоръжени с пика, завършваща накрая с желязна пирамидка с режещи ръбове, и бандерилеросите с техните харпуни с четирисантиметрова кука, която забиват във врата му, имат за задача да направят така, че той да изгуби огромни количества кръв.

И тъй, матадорът в бляскави дрехи „убива с шпага по правилата, вдъхновени от кодекса на честта", както казват пламенните привърженици на бикоборството, едно жалко, изтощено, плюещо и кашлящо животно.

Първата инициатива на сеньора Марсанс Комас била да извоюва от гражданските власти да прилагат закона за защита на животните, закон, който дотогава не е бил прилаган.

Друга една сърцата и умна жена, г-жа Ивон Ландо, основава френската секция на Европейския комитет за защита на тюлените и други животни, избивани заради кожите си, и разкрива немислими страхотии. Никоя жена, чела г-жа Ландо, няма да може повече да сложи върху раменете си тези наметала на ужаса, каквито са например астраганените палта, а ако е поне малко спиритуалистка, ще разбере опасността, на която се подлага, като облича тези изтезавани кожи, заредени с проклятия.

Днес общественото мнение вече е чувствително към този въпрос, както е модерно да се казва сега, откакто убежденията отстъпиха пред чувствителностите. Самите правителства смятат, че това ги засяга и следват добрия пример, даван от частни лица. През февруари 1985 г. делфини остават в плен на леден блок, който се е затворил около тях: СССР изпраща ледоразбивачи, за да ги освободи. Руснаците спасяват също така и китове, като взривяват четириметров лед, който им пречи да се издигнат до повърхността за въздух. През април същата година гигантски пожар опустошава Галапагоските острови; ръководителите на екваториалните страни незабавно предприемат мерки за спасяването на скъпоценните видове, които не се срещат никъде другаде: корморани, които не могат да летят; големи игуани, последните останки от праисторическата фауна; гигантските костенурки, наблюдавани от Дарвин, чийто вид му подсказал идеята за естествения отбор.