ТРЕТИЯТ КРЪГ: “Животът, здравето, любовта са нетрайни и несигурни, защо трудът трябва да избегне този закон?”

Във Франция няма по-заплетен въпрос от този за труда. Няма по-осукано отношение от това на французите към работата. Идете в Андалузия, в Алжир или в Неапол. Там презират работата от дъното на душата си. В Германия, в САЩ или в Япония тя е на почит. Верно е че нещата се променят. В Япония има отаки (вманиячени фанатици на някакво хоби, което ги е погълнало изцяло), в Германия са се появили фрьобе безработни (по името на германският икономист Фрьобе), а в Андалузия - привърженици на премахването на работата, но за сега това са само куриози. Във Франция драпат с крака и с ръце, за да се издигнат в йерархията, но в същото време се ласкаят, че това не се отнася до тях и на саме се подиграват с драпащите. Когато обаче са затрупани с нея до шия, те остават вечер до десет часа на работните си места. Но нямат никакви скрупули да си открадват от тук и там материали за бюро или да свият от сандъка резервни части и при случай да ги продадат. Те презират патроните си, но искат на всяка цена да бъдат наети. Да имаш работа тук е щастие, но да работиш – знак на сервилност. Накратко, това е перфектна клинична картина на хистерията. Обича се, презирайки и се презира, обичайки. И на всеки е известно изумлението и объркаността, които спохождат истерикът когато изгуби своята жертва или господара си. Най-често след това той не може да се съвземе.

В тази дълбоко политизирана страна, каквато е Франция, индустриалната власт винаги е била подчинена на държавната. Икономическата дейност никога не е преставала да бъде подозрително заобиколена от една дребнава администрация. Едрите капиталисти, които не излизат от средите на държавната аристокрация, завършила Политехниката-ЕНА (калъп за висши администратори), са париите в деловите кръгове, където зад кулисите считат, че са за съжаление. Бернар Тапи е тяхният трагичен герой: въздиган лицемерно до небесата днес, а утре изпращан в затвора, но винаги парий. В това, че отново е на сцената няма нищо удивително. Съзерцавайки го, както се наблюдава едно чудовище, френската публика стои на разстояние от него и чрез спектакъла на една толкова ослепителна подлост се предпазва от контакти с него. Въпреки голямия блъф на 80-те години, култът към предприятието никога не е пускал корен във Франция. Който и да напише една книга със злословия, ще си осигури един бест-селер. Менаджерите, тяхните нрави и литература, макар да организираха един хубав публичен парад, около тях остана един санитарен кордон на присмех, цял океан от презрителност и море от сарказми. Предприемачът не е част от “семейството”. Но в йерархията на отвращението все пак той отстъпва първото место на полицая. Да бъдеш чиновник, на пук на всичко, си остава една добра афера. Може да се завижда на богатството на този, който не е чиновник, но никой не завижда на неговия статут.

Върху основата на тази невроза, поредицата от правителства може още да паразитира и всяко да декларира своята “война” с безработицата. Те могат да претендират, че започват “битката за работни места”, докато бивши кадри продължават да висят край бреговете на Сена със своите лап топи в палатките на “Лекари без граници”. Когато масивните облъчвания на агенциите за безработни, въпреки всичките си статистически шмекерии, не съумяват да намалят броя на безработните под два милиона и когато “Минималният доход за реинтеграция” си остава, дори и според мнението на полицейските служби, единствената гаранция срещу една социална експлозия, възможна във всеки момент, нека не ни упрекват, че не даваме пет пари за каквото и да е. Защото в тази игра на поддържане на трудовата фикция, като залог стои психическата икономика на французите и политическата стабилност на страната.

Ние принадлежим към генерацията, която живее много добре без тази фикция. Генерация, която никога не е разчитала на пенсии, нито на правото на труд и още по-малко върху трудовото право, която дори не е “временно заета”, както се напъват да теоретизират и протестират най-прогресивните фракции на гошистките активисти. Защото да бъдеш временно зает, означава да се определяш по отношение на сферата на труда, която е подложена на разпад. Ние приемаме необходимостта да намерим пари, защото понастоящем все още е невъзможно да минем без тях, но не и необходимостта да работим. Прочее, ние повече не работим, ние дори не симулираме, че се трудим. Предприятието не е местото където съществуваме, то е пасаж, който пресичаме. Ние не сме циници, ние само отказваме да се оставим да злоупотребяват с нас. Речите за мотивация, качество, лично инвестиране, се плъзгат край нас за най-голямо объркване на всички планиращи и управляващи “човешките ресурси”. Казват, че сме разочаровани от предприятието, че то не е оценило лоялността на родителите ни и ги е уволнило много ловко. Лъжат ви. За да сме разочаровани, би трябвало преди да сме имали някаква надежда. Но ние никога не сме се надявали на него (на предприятието). Ние го виждаме такова каквото е и никога не е преставало да бъде – една игра за глупци с променлив уют. Ние само съжаляваме нашите родители, че те са попаднали в капана, поне тези от тях, които са му повярвали.

Конфузията на чувства, които поражда въпросът за работата може да се обясни така: понятието работа винаги е имало две противоречиви измерения – едното на експлоатация и другото на участие. Експлоатацията на колективната и индивидуална работна сила чрез частното или дължавно присвояване на принадената стойност и участието в едно общо дело чрез връзките, които се изтъкават между тези, които се кооперират в универсума на производството. Тези две измерения са порочно претопени в понятието за работа, което в крайна сметка обяснява безразличието на работниците спрямо марксистката реторика, отричаща измерението на участието, както и срещу капиталистическата апология, която отхвърля измерението на експлоатацията. От тук и двойната стойност на трудовите отношения едновременно проклинати, като такива, които ни отчуждават от това, което правим и боготворени за това, че те са една част от самите нас. Катастрофата тук е предвидима: тя лежи във всичко, което трябваше да разрушим, във всички, които трябваше да изкореним, за да може работата да се прояви, като единствен начин на съществувание. Ужасът от работата не е в самата нея, а по-скоро в методичното вековно опустошение на всичко, което е вън от нея: приятелството в квартала и в професията, в селището и в борбите, в роднинството и в привързаността към местата, към съществата, към сезоните, към начина по който говорим, общуваме и се обичаме.

Това е днешният парадокс: работата триумфира над всички други начини на съществувание в едно време, в което самите работници са станали излишни. Печалбите от производителността, от делокализацията, от механизацията, от автоматизацията и от цифровизацията на производството, прогресираха толкова много, че редуцираха почти до нула количеството на необходимата жива работа за конфекцията на всички продукти/стоки. Ние изживяваме парадокса на едно общество на работници без работа, където развлечението, консумацията, свободното време само обвиняват липсата на онова, което би трябвало да ни увлича. Мината на Кармо, която беше прочута в течение на цял век със своите страшни стачки, сега е превърната в “Галерия на Откритията”. От скейтборда и велосипедите направиха “мултиразвлекателен полюс”, а в един миньорски музей симулират експлозии на газ гризу за забавление на курортистите.

В предприятията работата се разделя все по-видимо на висококвалифицирани професии за изследване, за концепции, за управление, за координация и за комуникация, свързани с използването на всички познания, необходими за новия кибернетизиран производствен процес и от друга страна - на деквалифицирани постове за поддръжка и наблюдение на този процес. Първите са малко на брой, много добре платени и следователно желани от мениджърите, които внимават да не оставят никой от това “позлатено” малцинство да им се изплъзне. Тяхната работа и самите те са в една смъртоносна прегръдка. Мениджъри, учени, изследователи, лобисти, програмисти, проектанти, консултанти и инжинери всъщност никога не престават да работят. Дори тяхните “незаконни”, полови връзки увеличават производителността на труда им. “Най-творческите предприятия - теоретизира някакъв философ на DRH (училището в движение) - са тези в които интимните отношения са най-многобройни”. “Сътрудниците на предприятието - потвърждава друг от “Даймлер-Бенц” – са част от капитала му... Тяхната мотивация, познания, капацитет за изобретяване на новости и рационализирането им, тяхната грижа за удовлетворяване желанията на клиентелата ни, образуват “суровината” на иновационните услуги... Тяхното поведение, социална и морална компетентност имат все по-нарастващо тегло при оценката на работата им... Тя не се измерва вече с броя на присъствените часове, а на базата на постигнатите цели и на качеството на резултатите. Те също са предприемачи.”

Множеството задачи, които не са могли да бъдат подложени на автоматизиране, образуват една небулоза от трудови постове, които, за да не бъдат поети от машините, са заети от което и да било човешко същество – по поддръжката, магазинери, работници на конвейерите, сезонни и т.н. Тази гъвкава, неразличима работна ръка, която минава от задача към задача и никога не остава дълго в едно и също предприятие, повече не е в състояние да се консолидира като една сила, защото не е в центъра на производствения процес а е “пулверизирана” в множество къси интервали, заета със запушване на дупките на онова, което не е било механизирано/автоматизирано. Наетият от предприятията за решаване на временни задачи е фигурата на онзи работник, който вече не е, който повече няма професия, а има компетентности, които продава във веригата на своите мисии и чиято работа е да бъде на разположение.

На границата на това малко ядро от ефективни работници, необходими за доброто функциониране на икономическата машина, се простира едно мнозинство, което от тук нататък е станало “свръхщатно”, следователно излишно, което определено е полезно за пласирането/консумирането на продукцията, но не повече от това и което тежи като риск върху машината със своето безделие, защото може във всеки момент да започне да я саботира. Заплахата от една всеобща демобилизация е призракът, който посещава най-често системата на настоящето производство. На въпросът: “Тогава защо да работим?”, не всички отговарят, като този бивш РЕМИСТ (не е “ремсист”, а получаващ “минимален доход за реинтеграция” в обществото от което го е изхвърлила безработицата) пред вестник “Либерасион” (“Освобождение”) “- За моето добро самочувствие. Трябва да съм зает.” Съществува сериозен риск, да приключим с намирането на някакъв пост за нашето безделие. Това плуващо население трябва да бъде заето или поддържано. До сега не е намиран по-добър, дисциплиниращ и дресиращ, метод от наемането срещу заплата. Следователно, властта ще трябва да продължи премахването и разрушаването на “социалните завоевания”, за да бъдат отведени и най-непокорните (тези, които ще се предадат само когато бъдат поставени пред алтернативата: да пукнат от глад или да изгният по затворите) в кланницата на наемничеството и заплатите. Експанзията и експлозията на робския сектор на “личните услуги” трябва да продължи: чистачки, миячки, келнери и готвачи в ресторантите, масажистки, оказващи помощ по домовете, луксозно обгрижване, проституция, компаньонки, манекенки, “звезди”, частни курсове, терапевтични услуги по желание, психологическа помощ и т.н., и т.н. Всичко това, придружено от едно продължаващо повишаване на нормите за сигурност, хигиена, поведение и култура, от ускоряване на нетрайността в модите, които жадуват за необходимостта от подобни услуги. В Руан, устройствата, отчитащи часовете на присъствие на работния стол, отстъпиха место на “човешкия паркметър”: някой, който скучае по улицата, ви доставя един билет за паркиране или в краен случай ви заема един чадър срещу внезапния проливен дъжд.

Днешният производствен апарат, следователно, е от една страна тази гигантска машина за физическо и психическо мобилизиране, изпомпваща човешките енергии, станали излишни, от друга - това е тази машина, която сортира и отпуска кредити за оцеляване на конформистите и оставя да се провалят всички “рискови индивиди”, всички които въплъщават едно друго използване на живота и които поради това се съпротивляват на машината за мобилизиране на индивидите и за планиране на кредитите. От една страна тя съживява призраците, от друга оставя живите да умрат. Тази е чисто политическата функция на сегашния производствен апарат.

От тук, да се организираме против работата, да дезертираме колективно от режима на мобилизацията, да манифестираме съществуването на една жизненост и една дисциплина в самата демобилизация е едно престъпление, което изнемогващата цивилизация не е готова да ни прости; Но това, в действителност, е единственият начин да я надживеем.

ЧЕТВЪРТИЯТ КРЪГ: “По-семпло, по-шеговито, по-подвижно, по-сигурно!”

Нека не ни говорят повече за “града” и за “селото”. И още по-малко за някогашното им противопоставяне. Това което се простира около нас не им прилича нито от близо, нито от далече: то е една единствена урбанистична пелена, без форма и без ред, една тъжна, неопределена и неограничена зона, един световен континуум от хиперцентрове, като че ли извадени от музей, с естествени паркове, с редуващи се големи комплекси и с необятни архитектурни площи, разделени помежду им от индустриални и от развлекателни зони и барове: това е МЕГАПОЛИСЪТ. Някога имаше антични градове, средновековни, модерни; но град мегаполис - няма. Той е синтез на цялата територия. В него съжителства всичко – не толкова географски, колкото чрез изплетените и сплетени в едно МРЕЖИ.

Това е така, защото мегаполисът довършва изчезването на градовете, както и на Историята. Манифактурите на Лил са станали зали за спектакли, бетонният център на Хавър е превърнат в паметник на Юнеско. В Пекин тесните улички около Забранения град бяха разрушени за модернизацията и малко по-късно и по-далече построени бутафорни фалшификати, за да привличат вниманието на туристите и на любопитните. В Троя дървените “гълъбарници”, в подражателен стил върху циментови блокове, напомнят бутиците във викториански стил от Парижкия Дисни Ленд. Историческите центрове, дълго време обсаждани от бунтовници, сега намират спокойно место в органиграмата на мегаполиса. Те са обречени да бъдат обекти на туризъм и на луксозната консумация. Това са феерични островчета на естетиката и на панаирната търговия. Задуушаващата сантименталност на Коледните пазари се нуждае от все повече платени охранители и от полицейските патрули на общините. Този контрол се съчетава чудесно с пейзажа на стоките, показващи, на който иска да види, авторитарното лице на “пазарната демокрация”. Епохата е на меланж от модерна музика, телескопични бухалки за лична защита и на... памук шекер. Това е всичко, което предполага... полицейското присъствие и следене.

Този вкус към автентичното в кавички и съответния контрол, придружават дребната буржоазия в нейната колонизация на народните квартали. Изтласкана от хиперцентровете, тя търси тук един тих “съседски живот”, какъвто никога няма да намери сред индивидуалните къщички - тип “Феникс”. Изгонвайки бедните, колите и имигрантите, почиствайки терена и микробите, тя сама пулверизара това, което търси. Върху един афиш на общината един полицай сочи с ръка лозунг... ”Монтобан, образцов град”.

Благоприличието задължава урбанистите да не говорят повече за “града”, който разрушиха, а за “градски площи”. Това би трябвало да ги накара да не говорят повече и за “селото”, което не съществува вече. Това, което е на тяхно место е един пейзаж, който се излага пред стресираните и изкоренени тълпи, едно минало, което може да бъде поставено на сцената сега когато селяните са редуцирани до няколко процента. Това е един маркетинг, който са разположили върху една “територия”, където всичко трябва да бъде остойностено или превърнато в наследство. Това е същата вледеняваща празнота, разпростряна чак до най-отдалечените кътчета.

Мегаполисът е едновременната смърт на града и на селото, той е кръстопътът, където се съсредоточават всички средни класи, в тази среда на средната класа, която се изтегля безкрайно след масовото напускане на селяните, следващи свръхурбанизацията. Световното “остъкляване” на територията ни изумява с цинизма на съвременната архитектура. Едно училище, една болница или медиятека са толкова варианти на една и съща тема: прозрачност, неутралност, униформеност. Масивни и флуидни сгради се издигат, без да има нужда да се знае какво и кого ще подслонят и кои биха могли да “работят” в тях, или където и да е другаде. На въпроса: какво да се прави с кулите с бюра, “израсли” в Дефанс край Париж, с Търговския център Part Dieu в Лион или с третият по големина бизнес район на Франция Euralille в Лил? – е трудно да се отговори. Може би изразът “пламтящо нов” концентрира в себе си цялата им утрешна съдба. Или отговорът се съдържа във впечатленията, които ни е оставил един шотландски турист, свидетел на събитията през кървавата майска седмица на 1871 г., когато загиващите комунари изгарят заетият от тях дом на властта над Париж (Hotel de Ville), който преди това са превърнали в седалище на избрания от парижани съвет на Комуната. Ето какво е записал шотландецът за изключителната и величествена гледка на обхванатата от пламъците власт: “... никога не бях си представял нещо по-красиво и величествено; това е великолепно. Хората на Комуната са страшни негодяи и аз не съм съгласен с тях; но какви артисти само! И те нямаха съзнание за красотата на своята работа!... Аз съм виждал развалините на Амалфи (един от най-красивите курорти в италиянската “Ривиера” на 35 километра югоизточно от Неапол), видях ги окъпани от лазурните вълни на Средиземно море; видях руините на кулите Тунг-хур в Пенжаб; Рим и още толкова други красоти: но нищо не може да бъде сравнено с това, което имах пред очите си тази вечер”.

Разбира се, в мрежата на мегаполиса са останали някои фрагменти от града и няколко остатъка от селото. Но жизнеността се е настанила в неговите квартали, в местата за заточение (предградията или на френски банлиьо, където властта е изпращала осъдените “баняри” да изтърпят наказанията си). Парадоксът е в това, че очевидно най-необитаемите места си остават единствените, където все още, с всички уговорки, може да се живее нормално. Една стара изоставена барака винаги ще прилича на по-населена с живи същества, отколкото всички тези скъпи апартаменти, където можеш само да си поставиш мебелите и подобриш украсата в очакване на следващата смяна на жилището. Бидонвилите в много мегаполиси са последните оживени и годни за живот места и без изненада, също са местата с най-голяма смъртност. Те са опаката страна на електронния декор на световния метрополис. Градовете – общи спални в северното банльо на Париж, изоставени от една дребна буржоазия, тръгнала на лов за павилиони (индивидуални къщи с градинки) са върнати към живот от масовата безработица. Те излъчват по-интензивен живот и духовност, отколкото Латинския квартал. Както чрез словото, така и с... огъня.

Пожарите от ноември 2005 г. не са родени от това, че експроприаторите са отнели всичко на подпалвачите, както ни обясняват и критикуват, а напротив – от пълното владеене на една територия. Тук могат да се изгарят коли, защото досадата е станала убийствена, но за да се разпространява бунта повече от месец и да се поддържат трайно неуспехите на полицията, трябва да знаеш да се организираш, да разчиташ на съучастието на “банярите”, да познаваш отлично терена, да споделяш общия език и да имаш общ враг. Километрите и седмиците не попречиха на разпространението на огъня. На първите пожари отговориха с нови, там където “силите на реда” най-малко ги очакваха. Слуховете не могат да бъдат подслушвани.

Мегаполисът е терен на един непрекъснат конфликт с ниска интензивност в който завземането на Басора, на Могадишо или на Наплуза само отбелязват кулминационните му точки. За военните градът дълго е бил место, което е трябвало да бъде избягвано или - подлежащо на обсада; мегаполисът е напълно сравним с войната. Въоръженият конфликт е само един момент от постоянната смяна на формите й. Битките, водени от великите сили приличат на една полицейска операция, която жандармите трябва да започват всеки път отново в “черните дупки” на мегаполисите: “било в Буркина Фасо, в южен Бронкс, в Камазаки, в Чапас или в Курньов”. Техните “интервенции” не целят толкова победата, нито въстановяването на “реда и мира”, колкото “сигурността”, която винаги се оказва застрашена. Войната повече не е изолируема във времето, а се фракционира на една серия от военни и полицейски микро-операции, за да осигурят “сигурността”.

Полицията и армията се приспособяват едновременно стъпка по стъпка. Един криминалист поиска жандармерията да се организира в малки подвижни единици от професионалисти. Военната институция, люлка на дисциплинарните методи, поставя под въпрос и на преразглеждане своята йерархическа организация. Един офицер от НАТО прилага в своя батальон от гренадири “един метод на съучастие, който включва всеки в анализа, подготовката, изпълнението и оценката на всяка акция. Плановете се разискват и редискутират в течение на дни и по време на маневрите, съобразно последните получени разузнавателни данни... Нищо не може да увеличи повече съгласуването и мотивацията на бойците, отколкото един общо изработен план.”

Военните сили не само се адаптират към мегаполиса, те го и фасонират. Така израелските войници по време на битката за Наплуза се превърнаха в архитекти и инжинери. Принудени от палестинската гериля да изоставят твърде опасните улици, те се научиха да напредват вертикално и хоризонтално вътре в сградите, пробивайки стените и таваните, за да се придвижват в тях. Един израелски офицер дипломиран философ обяснява: “Врагът интерпретира пространството класически, традиционно, но аз се отказвам да следвам неговата интерпретация и да попадна в капаните му... Аз искам да го изненадам! Ето основата на войната. Аз трябва да я спечеля... Затова, аз избрах методологията на преминаване през стените... Като червей, който напредва, изяждайки това, което намира по пътя си.” Градският терен е повече от театър на сраженията, той е и средство. Това напомня писаното от Огюст Бланки за въстанието. Той препоръчвал на бъдещите парижки въстанници да завземат къщите по протежение на барикадираните улици, за да протежират позициите си, да пробиват стените, за да се свързват помежду си, да съборят стълбите на първия етаж и да пробият таваните, за да се защитят от евентуални атакуващи, да изкъртят вратите, за да барикадират с тях прозорците и от всеки етаж да направят гнездо за обстрел.

Мегаполисът не е само една урбанизирана грамада – един финален сблъсък с града и селото. Той е също толкова един прилив от същества и неща. Един ток, който минава през цяла мрежа от оптични фибри, линии на свръхбързи влакове, сателити, видеокамери за следене, за да не спрат да тичат обитателите му към... собственото си погубване. Един ток, който би желал да увлече всичко в своята безнадеждна подвижност, която мобилизира всеки. Където сме връхлитани ежеминутно от противоречиви информации, както и от толкова враждебни сили. Където не ни остава друго, освен да тичаме. Където става трудно да дочакаме, дори следващото метро.

Умножаването на средствата за комуникация и транспортиране ни изтръгва непрекъснато от “тук и сега!” чрез изкушението да бъдем винаги другаде. Да вземем влака със скорост над 300 клм./час или регионалното метро в Парижката област с неговите безшумни 120 клм./час, за да бъдем вече там. Тази мобилност ускорява нашето изкореняване, изолация и изселване. Тя би била непоносима за някои, ако не беше мобилността на интериора, на нашето портативно частно пространство. Частният мехур не се спуква, той започва да плава. Това не е краят на какавидната фаза, а само стадият на движещите се какавиди. От една гара, от един търговски център, от една банка, от един хотел до друг, навсякъде е тази толкова банална, колкото и позната “странност”, която е заела местото на последната фамилиарност. Пищността на мегаполиса е онова случайно смесване на определена атмосфери и условия, които могат да се комбинирват до безкрайност. Градските центрове ни се предлагат не като идентични места, а като оригинални предложения на различни среди в които еволюираме, избирайки едни и изоставяйки други, на някакво произволно екзистенциално пазаруване между барове в различен стил, хора, дизайни или сред листи за изпълнение на един iPod от 5-ата генерация, който е много повече от един MP3 плейър. Всъщност, той вече е един портативен медия център. “С моят МР3 четец, аз съм господар в моя свят.” За да се оцелее в тази еднообразна среда, единственият изход е едно непрекъснато преустройство на вътрешния ни свят, както едно дете реконструира навсякъде същата колиба. Както Робинзон възпроизвежда своя бакалски свят върху пустия остров, с тази разлика, че нашият обезлюден остров е самата цивилизация и че ние сме милиарди, които дебаркират безспир на него.

Точно затова мегаполисът със своята луксозна архитектура, е една от най-уязвимите човешки формации, каквито някога са съществували. Гъвкав, фин, но уязвим. Едно брутално затваряне на границите, заради някаква нестихваща епидемия, някакъв недостиг при снабдяването с храни, едно организирано блокиране на осите за комуникации и целият декор ще се сгромоляса. Той дори не ще успее да маскира кървавите сцени, които се разиграват ежечасно. Този свят се развива толкова бързо, защото сякаш иска да избяга от все повече приближаващия се крах.

Неговата мрежеста структура, цялата му технологична инфраструктура от възли и връзки, неговата децентрализирана архитектура, биха искали да закрилят мегаполисът от неизбежните аварии и нарушения на функционирането му. Интернет трябва да се съпротивлява срещу една ядрена атака. Постоянният контрол над информационните потоци, над хората и стоките трябва да осигури подвижността в мегаполисът, да гарантира, че никога няма да липсва нито една палета в склада за стоки, че винаги откраднатата в търговията банкнота ще бъде намерена, както и терориста в самолета. Благодарение на един чип RFID (за радиочестотна идентификация), на един биометричен паспорт или на един ADN-файл.

Но, МЕГАПОЛИСЪТ ПРОИЗВЕЖДА И СРЕДСТВАТА ЗА СОБСТВЕНОТО СИ РАЗРУШЕНИЕ. Един американски експерт по сигурността, обяснява неуспеха в Ирак, чрез капацитета на герилята да извлече ползата от новите начини на комуникация. Със своята инвазия САЩ внесоха не само демокрацията, но и кибернетичните мрежи. Те донесоха със себе си едно от оръжията за собственото си поражение. Умножението на мобилните телефони и точките на достъп до интернет достави неочаквани средства за организирането на герилята и самата тя стана трудно атакуема.

Всяка мрежа има слаби точки и възли, които като се повредят, циркулацията спира и картината претърпява имплозия. Последната голяма европейска електро-авария го показа: беше достатъчен само един инцидент по една от линиите за високо напрежение, за да потъне в мрак половината от континента. Първият жест, за да изригне нещо в мегаполиса и да отвори други възможности, които да спрат неговото перпетуум мобиле. Това разбраха тайландските бунтовници, които вдигнаха във въздуха електрическите релета. Това разбраха и анти-СРF, които блокираха университетите, за да се опитат в последствие да блокират и икономиката. Това е което разбраха също стачкуващите американски хамали през октомври 2002 г. за запазване на тристата работни поста за колегите си, застрашени от уволнение. Тогава те блокираха в течение на десеят дни главните пристанища на Западното крайбрежие. Американската икономика е толкова зависима от идващите от Азия потоци от стоки, че цената на блокадата надвиши един милиард евро на ден. Десет хиляди стачкуващи могат да разклатят най-голямата икономическа сила на света. За някои експерти, ако стачното движение бе продължило още месец, ние щяхме да станем свидетели на едно завръщане на рецесията в САЩ и на един от най-голямите икономически кошмари за Юго-Източна Азия.